Брой 29                                                   

22 - 28 юли 2005 г.


 ЗАЩО ПОКАНИХМЕ ...

 

Огнян Летов

 

Детско-юношеският ансамбъл "Нашенчета" към Центъра за работа с деца в Плевен наскоро се завърна от фестивал в Италия, където е получил най-високата оценка от организаторите и публиката. За турнето, за непреходността и уникалността на българския фолклор свои мисли сподели главният художествен ръководител на ансамбъла.

 

Българският фолклор е вечен

 

Огнян Летов е роден през 1954 г. Завършва Института за музикални и хореографски кадри в София през 1976 г. Веднага започва да практикува професията си в Червен бряг, където остава 14 години. От 1990 г. до днес е главен художествен ръководител на ансамбъл "Нашенчета" към Центъра за работа с деца в Плевен. Паралелно с това 11 години изпълнява длъжността методист в окръжния съвет за култура.

 

Интервю на Даниела ДОЧЕВА

 

- Г-н Летов, съвсем наскоро ансамбъл "Нашенчета" се върна от поредното си успешно турне в чужбина. Разкажете на читателите за него.

- Участвахме в международен фестивал в Северна Италия в град Брато Сесия. Награди нямаше, защото не беше с конкурсен характер, но накрая официално заявиха, че най-добрият ансамбъл е бил българският. Ние бяхме най-малките участници. Президентът на фестивала представяше всеки ансамбъл преди концертите, които се състояха в различни градове. Когато дойде нашият ред, той каза: "Най-големите са на 18 години, те са от България, няма да ви казвам нищо повече - просто трябва да ги видите!" След първото ни участие ни оставиха със следващото си изпълнение да закрием фестивала - това е най-големият комплимент. Накрая остават най-ефектните, най-добрите. Ние винаги се открояваме, защото нашите танци са най-разнообразни, най-богати, най-сложни. Освен това винаги съобразяваме програмата си с държавата, в която сме. В Италия и Испания имат един темперамент, който е по-близък до нашия. Във Франция показваме по-спокойни, по-красиви танци. Когато това се съобрази и всичко е направено добре, няма начин да няма успех. На този фестивал представихме танци от Северна България и Тракия. Тази година имахме концерти и в Турция.

- А турците как ви възприемат?

- Забелязъл съм, че не само в страната им, а и където да се срещнем с тях в чужбина, те са първите, с които установяваме контакт. Те казват "комши" и край. Сърбите са следващите. Те ни наричат "брато". Сякаш сме от една държава, така се държат. С другите е по-трудно. С някои изобщо не може да се сближиш - те са по-различни. В Анталия имахме дефилета с турците. По улиците беше пълно с хора и периодично някой се провикваше към нас, дори на български. Приемат ни много добре.

- Известно е, че във Франция имате много голям почитател, който не пропуска да ви покани на фестивал?

- Да, това е Жан-Мари Клеман. Той е много енергичен човек, въпреки че тази есен ще навърши 91 години. Президент е на Международната асоциация за културен обмен от 50 години. Веднъж попитах един от организаторите на фестивала защо няма конкурс. Той ми каза: "Ако имаше конкурс, ти щеше за вземеш първа награда, защото сте най-добрите. Прибирате се в България, всички казват "браво". И на тези, които вземат втора и трета награда ще им кажат "браво". А на останалите?" Целта на тези фестивали не е участниците да се конкурират, макар че винаги се обявява кои са най-добрите, а и да не се обявява, то се усеща. Целта е да се срещат и да се опознават хората от различни нации, да създават добри отношения помежду си и даже когато политиците направят една война, хората да откажат да воюват, защото се познават и са приятели.

В деня, когато тръгнахме за Италия сега, Клеман е изпратил покана на 19 юли да заминем за Франция. Но аз я получих, след като се върнахме. Ако беше малко по-рано... Този човек го познавам от 1984 г. и от тогава не е спирал да ни кани на фестивали или да ни организира концертни турнета. Когато ни представя, винаги изтъква следното: "Те са млади, много точни, много дисциплинирани, много весели и много добри на сцената". Във Франция винаги започват с това - какво представляваш извън сцената.

- Кое е най-голямото признание за "Нашенчета" в чужбина?

- Това, че ни канят отново, е достатъчно. В Италия държат да отидем пак, от Русия ни поканиха в Екатерининбург. Аз не се предлагам на никого, те ме търсят. Преди да си тръгнем от италианския град Брато Сесия кметицата попита може ли по някакъв начин да установят по-близки отношения с Плевен, дори за побратимяване говореше. Значи и там сме оставили прекрасни впечатления. Преди това един чужденец ми беше казал: "Ако съдя по вас за България, си представям, че във вашата страна живее един прекрасен, весел, безгрижен народ." Ето това е оценката. По-добра няма.

- Колко деца участват в ансамбъла?

- Около 100. Най-малките започват на 5 - 6 години, най-големите са на 18 - 19. Някои се отказват след известно време, но 100 е постоянното ядро. С едните репетирам от 18 ч., с другите от 19 ч. всяка вечер от понеделник до петък.

- А кои са другите неща, на които ги учите, освен на народни танци?

- Много държа да са точни. Няма случай, в който аз да съм влязъл с половин минута закъснение в залата, и искам и те да са така. Както и всеки да се отнася с другия така, както иска с него да се отнасят. Капризи не може да има. Те знаят, че когато се качат на сцената, всичко трябва да изглежда красиво. Не със сила да се играе, защото съм виждал танцови състави, които сякаш са изхвърлени насила на сцената. Други пък се престарават - мятат се като пазарски чанти, което също е грозно. Публиката трябва да съжалява, че концертът е свършил. Затова са аплодисментите, бисовете. Тези мои изисквания към децата смятам, че са необходими не само в ансамбъла. Да си точен, етичен е важно винаги в живота. Със сигурност танцьорите, които по-дълго време са били в ансамбъла, са дори по-разумни. А като отидат в чужбина поне веднъж и се срещнат с други култури, други хора могат да направят сравнение с България. Детето като види, че там няма къде да си хвърли хартийката, а навсякъде е чисто, започва и тук да се замисля. Едно турне има голямо значение за тях. Те дават всичко от себе си. Знаят, че са били най-добрите, връщат се със самочувствие и има защо. Всички състави останаха след нас, даже руснаците, които подозирам, че бяха професионалисти.

- Кой финансира пътуванията ви?

- Това е най-големият проблем. Търся пари - от общината, от спонсори. Останалата сума се дели на хората, които ще пътуват. На територията на съответната страна, в която отиваме, ни плащат горивото. Успяваме горе-долу да се справим. И да имаме покани, ако не намерим пари, си оставаме тук. Костюмите ни са на повече от 20 години, а един нов струва между 300 и 500 лв. Някои вече не стават и ги бракуваме. Стремя се така да ги използваме, че да не се износват едни и същи, а всички равномерно. Но ще дойде време, когато няма да има с какво да облечем и да обуем танцьорите.

- Чужденците ценят много нашия фолклор. А ние?

- Ние сме свикнали с него, за нас той е нещо естествено, нормално. Аз не смятам, че ние не си ценим фолклора. Щом като има още танцови състави, оркестри, народни хорове, щом като има деца и възрастни, които участват, значи не им е безразлично. За чужденците нашите народни танци, които са много бързи, изглеждат невероятни.

Те не разбират как човек може да си движи толкова бързо краката. Впечатляват се и от сложността им, а освен това и от красотата им. Едно българско народно хоро изглежда по-добре от един техен танц, който е много по-елементарен, няма толкова емоция, темперамент и динамика. Те започват при едно темпо и си играят в него до края. Докато при нас има бързо, бавно, силно, слабо, има много вътрешна енергия. Когато се разиграе един добър, подготвен танцьор и започне да изживява танца, това се предава на лицето му, предава се и на зрителя. И чуждата публика гледа като хипнотизирана. Правили сме концерти и в заведения за хранене. Започнат ли "Нашенчета" да играят, хората забравят за вилиците и ножовете. В страни като Италия и Франция не е прието да се аплодира по време на изпълнение, а чак след неговия финал. Когато чужденците ръкопляскат по 4 - 5 пъти на един наш танц, аз знам, че сме ги накарали да забравят техните си традиции и да излязат извън кожата си. Стават на крака и ни викат на бис по няколко пъти.

- Напоследък се правят много модерни експерименти на фолклорна основа. Доколко те са успешни според вас?

- Виждам ги и аз тези постоянни модернизации и с някои изобщо не съм съгласен, защото се правят грубо и грозно. Има и такива, които са направени красиво - защо не? Но смятам, че трябва да има и това, което правим ние - да се придържаме към характерния стил на фолклора. Когато е северняшки танц, той трябва да звучи и да изглежда като такъв. Защото сега има танци, които като ги гледам изобщо не мога да разбера от къде са. Хора, които не са съвсем наясно, е по-добре да не пипат там, където не им е работата. Взел някой нещо, което е чисто северняшко и чисто тракийско и така ги смесил, че става боза, която на нищо не прилича. И това на кого да го покажеш? На какво ще научиш тези деца?

- Има българи, които смятат фолклора за отживелица?

- Винаги е имало и такива, но чувам сега, че по дискотеките младежите играят хора на попфолк песни. Не съм влизал и няма и да вляза в дискотека, защото не понасям шума, но сигурно е така. Фолклорът няма как да бъде отживелица, защото това е едно самочувствие, че имаш нещо, останало от историята, от миналото на народа. Иначе ако кажем стоп - стига вече фолклор, давайте само модерна музика, е все едно да спрем и историята - да започнем от сега нататък да я пишем. Сега даже виждам по телевизията, че се появяват нови фолклорни формации - и за автентичен фолклор, и за обработен. На времето в цялата страна имаше около 900 танцови състава. Сега не знам колко са. Имаше един момент, когато масово се закриваха учреждения, където се създаваше самодейност. Сега вече е отчетено явно като грешка, защото се създават нови. Не само фолклор, и други неща трябва да има. Просто децата трябва да се занимават с нещо, вместо да стоят само в Градската градина или пред компютъра. Като не са ангажирани, се чудят какво да правят. От там идват и проблемите с наркотиците.

- Каква е разликата между един любителски състав и един професионален?

- Разликата би трябвало да е голяма, но в България отдавна има самодейни състави на професионално ниво. Сещам се за обида, която получих в един френски вестник преди време. След наш концерт един журналист ме пита какви са танцьорите и аз отговорих, че това са работници и ученици, които три пъти в седмицата по два часа репетират за удоволствие. На следващия ден виждам във вестника много хубава снимка на ансамбъла от концерта и отдолу пише какво съм казал за танцьорите. Под моите думи журналистът написал: "Това не е вярно. Те са професионалисти." Тогава исках да отида в редакцията, защото ме обвиниха, че съм излъгал, но преводачката ме спря: "Те ти правят такъв комплимент, ти пък им се сърдиш."

- Какво мислите за попфолка?

- Попфолкът е необходимото зло, защото преди да се появи, се слушаше само сръбска музика. Това е по-добрият вариант, макар че на голяма част от песните музиката е сръбска, гръцка. Когато има един разумен текст, защото понякога са направо идиотски, когато певицата или певецът са облачени нормално, защото понякога изглеждат така, че да се чуди човек от коя планета са паднали, се получават и добри неща. Но глупостите са много. Гледах в едно телевизионно предаване една вече известна поетеса (Надежда Захариева - б. р.), която каза, че й поръчвали тарикатски текстове. Какво значи това? Изобщо не разбирам за какво говори. И тя, докато беше жив Дамян Дамянов, не беше никаква поетеса, а сега изведнъж изгря.

Надявам се в бъдеще хората да станат малко по-взискателни и да искат да видят и да чуят нещо по-разумно, по-добро. Няма песен от попфолка, която да е просъществувала една година - минава и заминава. А фолклорът е вечен - песни, музика, танци. Те са вечни, защото са правени от народ. А българският народ е с добър вкус и талантлив по природа. Не може един човек с елементарен вкус да подбере цветовете в народните носии така, че да си пасват, да избере някаква фигура, която да не дразни, да измисли тези кройки, да създаде тази музика, тези танци. В едно хоро няма нещо, което да не е на мястото си - всичко върви толкова логично и толкова разумно, че няма как да се измисли по-добре. Защо нито един народ в света не е измислил толкова сложни танци? Защото не могат, защото ние сме най-умни. Когато аз видя един танцов състав, мога да преценя що за народ е това. Фолклорът зависи и от условията на живот, релефа. При нас северняшките танци са широки, защото е равно. Мегданите са били широки и е имало място да се танцува. При родопските няма такова нещо, защото там релефът не поволява. Облеклата по същия начин са съобразени с климата и т. н. През 1998 г. в Португалия четох една лекция на тази тема. Тогава разказах и за българските традиции - обясних, че един българин по птиците може да разбере какво ще е времето и т. н. След като свърших дойде при мен един представител на Европейската организация за фолклор да ми благодари за урока и аз останах изненадан, че тези специалисти - хореографи, диригенти, фолклористи, не знаят елементарни неща. Това са знания, които предавам и на децата от ансамбъл "Нашенчета", за да са компетентни. А не да се излагат като Мартин Захариев, който в играта "Вот на доверие" показа, че не знае какво е паламарка, защото бил градско чедо. Ами да влиза в музеите, те са за такива като него. Жалкото е, че подобни хора могат да определят насоките в развитието на културата ни.

- Защо точно българска народна песен летя в космоса според вас?

- Американците като са избирали, са преценили, че тази песен може да предаде някакво послание, че мелодията й и гласът на Валя Балканска могат да дадат представа на тези извънземни - има ли ги, няма ли ги, колко са, къде са - не знам, за хората на Земята. Песента "Излел е Дельо хайдутин" е богата като мелодия, има нещо магическо дори в нея. Умно решение са взели. Нашият фолклор е изключително интересен. Ние имаме авторитетни спортисти, оперни певци, художници. Страната ни е пълна с всичко - говоря за високо ниво, не просто да го има. Но отличителният ни автентичен белег е фолклорът, който ще остане като наша емблема и в европейското семейство.