Брой 26                                                    

1 - 7 юли 2005 г.


 

 ЗАЩО ПОКАНИХМЕ ...

 

Лалка Павлова

 

2005 година се оказва изключително успешна и щастлива за преподавателката по български език и литература в плевенската езикова гимназия. Наскоро тя получи наградата на Клуба на дейците на културата за втората си стихосбирка "Реката на живота" и бе избрана за председател на Съюза на независимите писатели в Плевен. Издаде и трети сборник със стихове - "Сипеят на живота".

 

Вярвам в доброто начало у човека

 

Лалка Павлова е родена на 19 октомври 1949 в гр. Павел баня. Завършва средно образование в Първа гимназия в гр. Казанлък, след което е приета българска филология във ВТУ "Св. св. Кирил и Методий". Пет години преподава български език и литература в с. Токачка, Кърджалийско. Три години е учителка в логопедическото училище в Тотлебен. След това преподава 2 години в училище "Н. Вапцаров" в Плевен, 8 години в СОУ "Ив. Вазов" и 19 години в езиковата гимназия. През 2002 г. президентът Георги Първанов я награждава с почетното отличие "Неофит Рилски" за цялостен принос в сферата на културата и образованието.

Има двама сина - на 34 и на 28 г.

 

Интервю на Даниела ДОЧЕВА

 

- Госпожо Павлова, с какво свързвате преподавателската си работа в с. Токачка?

- Романтично време. Там съм се учила на учителско майсторство. Преподаването в този район е много сложно. Населението е предимно турско, а има художествени произведения, които третират въпроса за национално-освободителните борби, и учениците твърде болезнено възприемат този материал. Като се започне от "Даваш ли, даваш, балканджи Йово" и се свърши с "Опълченците на Шипка". Може би защото селото е вътре в планината то е консервирало някакви стари възрожденски форми на отношения между хората, учителят е на особено голяма почит. Ако се качи в автобуса, веднага му се освобождава първата седелка. Ако мине покрай някоя пейка, на която са насядали бабите на приказчица, те стават, докато той минава. Може би затова тези ми спомени са много хубави. С изключение на един. Точно тогава се появи филмът "Козият рог" и всички колеги отидохме да го гледаме в Крумовград. Атмосферата в киносалона беше много тягостна. Да не говорим, че в най-пикантните сцени с изнасилването и с изгарянето на къщата в края на филма се чуваха тържествени възгласи. Което изведнъж ни показа, че нещо от онова време, независимо от добрите ни взаимоотношения, все още е живо и ако бъде предизвикано, то се изявява.

- Трудно ли е да бъдете учител днес, в тази българска реалност?

- Във всяко време е хубаво да си учител. Аз като ученичка боготворях учителката си по български език и литература и мечтаех един ден да съм на нейно място. Винаги съм била удовлетворена от работата си. В Токачка ми беше трудно, защото съм имала случаи, в които ученик става и заявява, че той няма да научи наизуст "Даваш ли, даваш, балканджи Йово". И аз съм търсила начин да обясня, че това е било някога, когато отношенията между българи и турци са били различни. А сега трябва да потърсим контакта между себе си, защото преди всичко, независимо от националната си принадлежност, сме хора и всеки човек иска да бъде свободен, уважаван. В Тотлебен се срещнах с уникален директор - лека му пръст на Младен Антонов. Такава загриженост за отделния ученик, за начините и средствата да обогати храната им, да достави макар и минимална радост на тези деца, които заекват страшно много и имат изграден вече комплекс, които са отделени от близките си. Такъв директор не съм виждала. Той идваше и нощем по никое време при възпитателите. Постои при тях, поговорят си и си тръгне. От там имам приятелства, които до ден днешен пазя. В "Н. Вапцаров" бях малко, защото излязох по майчинство с втория ми син Калин. В "Ив. Вазов" бях 8 години - поех учениците в IV клас и им преподавах до XI клас. Станах почти роднина на родителите. Учениците ми знаеха къде живея, знаеха и ключа къде се намира и идваха у нас. Ако ме няма, играеха на табла, докато ме изчакат. Понякога ми поизпиваха каквото има вкъщи (смее се). Този тесен контакт до голяма степен пък ме превръщаше в някакъв изповедник. Аз бях вътре във всичките им емоционални драми. И до ден днешен по улицата като се срещаме с тях с умиление си спомняме за старото време. Като завърши този випуск ми беше много трудно от XI клас да се върна пак в четвърти. Точно тогава се появи свободно място в ГПЧЕ, явих се на конкурс и вече 19 години децата там ме радват.

- Преподаването ли е мисията на вашия живот?

- Не всеки може да бъде учител по литература. Той трябва да умее да заинтригува, да има рецитаторски талант, с който да събуди емоционално съучастие в онова, за което ще се говори след това. Този, който реши да стане учител по литература, трябва да има много добра самооценка за себе си и за своите възможности. Ако децата непрекъснато се оплакват от даден колега, резервирани са към предмета, не искат да четат, той просто трябва да си смени професията. Литературата формира у ученика отношение към живота, към другите хора около него и отношение към самия себе си. Тя е способна да събуди желание за самоизява, да роди мечти и да амбицира личността да ги реализира. Изобщо литературата е една институция за възпитание. В този смисъл този, който преподава литература, трябва да има ясното съзнание за това, с което се е нагърбил, и да носи кръста на отговорността.

- Как възпитавате учениците си във вяра в доброто, при условие, че излизайки от час, те попадат в една доста различна действителност?

- Така е, светът около нас е доста жесток, но пък ако са възприели художествения текст в цялата му дълбочина и емоционално богатство и са оценили кое е добро и кое е зло, така или иначе то ще влезе в личните им взаимоотношения поне със съучениците им. Много често извън училище приятелските групички са от едно и също училище. В този смисъл те си създават своя атмосфера, свой периметър на живот, където тези отношения са доминиращи. Малко са учениците, които търсят приятелски кръгове извън училищните си познанства. Жалко е, че има и такива деца. За съжаление системата ни на работа е такава, че много трудно можеш да наблюдаваш всички ученици, да влезеш на всеки един в проблема и да намериш точната пътечка към детето. Голяма част от проблемите имат материални корени. Учителят може със словото си да окуражава, но не може да плаща сметката за парното, нито да пълни хладилника в дома на детето. Родителите в желанието си да закърпят семейния бюджет работят на две - три места и нямат никакво време за контакт с техните деца. А учителят не е слънце, което може да огрее навсякъде. Още повече, че той също си има личен живот, свои деца, на които трябва да обърне внимание. Прави впечатление, че обикновено най-ощетените деца са учителските.

- Плевенският режисьор Светослав Каменов казва, че светът е зажяднял за нежност. Вие имате ли такова чувство?

- Да, това е стар проблем на човечеството. Още Алеко болезнено го отразява в "До Чикаго и назад": "У-у-у, студено! Кога ще се усмихваме? Кога ще живеем?" Колкото повече техниката навлиза в бита на човека, толкова отчуждението става по-голямо, дистанцията от човек до човека се увеличава и изразяването на нежност ще бъде все по-голям проблем. Аз не мога да приема за нормално двама млади да се обясняват в любов по интернет и да си определят интернетни срещи. Някакси самата любов вече не е същата. Всичко вече е подчинено на определени изисквания. В личния контакт един жест на ръката, една интонация на думата, един израз на погледа могат да кажат много неща. А там, на екрана, думата си остава просто дума, няма тези нюанси. Сега учениците се смеят на възрожденския начин на изразяване на чувствата, например между Гергана и Никола от "Изворът на Белоногата" - хора, седенки и т. н., но в това си е имало някакъв чар. Децата като че ли влизат в един друг странен свят. Тази акселерация младежка като че ли ускорява самото изразяване на любовта и бързо се стига до секса, което много или малко предопределя бъдещето на една такава връзка. Защото ако предварително тази връзка не е школувана в емоционален план и не е потърсена духовната връзка, която да подплати емоцията, след това сексът само просто унищожава истинското. И затова лесно се сменят партньорите. Няма какво да те бодне отляво, при положение, че някой друг ти предложи същия или по-добър секс. Докато емоцията преди е била винаги определяща. Може би старомодно разсъждавам.

- Вие чувствате ли се унизена от отношението на държавата към учителите?

- Обидно ми е, когато науча, че в една фирма например, която се занимава със социологически проучвания, заплатата на един служител е 1 000 лв., а аз вземам 300 лв. Не ми е обидно, че той получава толкова, а че не се оценява по достойнство моят труд. Бих желала най-после учителят да получи самочувствие и в тази посока. А не учениците му да го познават по старите дрешки, които той е носел преди 10 години.

- През последните години сякаш много ваши колеги се чувстват освободени от моралното задължение да възпитават, а не само да преподават?

- Мисля, че в училище трябва да се направят реформи. Колкото и да говорим за миналото като тоталитарно, тогава патриотичното възпитание беше много застъпено. Във всяко училище имаше много извънкласна дейност и децата се изявяваха в различни сфери на изкуството, всеки намираше своето местенце. А сега трябва да има някакво сизифовско усилие на отделен учител, който е решил нещо да направи. В никакъв случай трите лева не му заплащат труда, който той полага в работата с децата. Хубаво е, че има учители, които се нагърбват с такъв тип възпитателна дейност. Човек се възпитава в хода на дейността си - попада в определена среда, формира отношението си към останалите. Детето няма да бъде в дискотеката, няма да слуша цинизми и да стигне до наркотиците, а ще е в една културна среда, която ще формира други интереси. Добре, че мъждукат читалищата, иначе сме издъхнали духовно съвсем.

Голяма част от учениците се самоосвобождават от всякакви ангажименти, дори не посещават часовете. Не е тайна, че има ученическа борса за медицински бележки. Купуваш си напълно редовен документ за колкото дни поискаш със съответна диагноза. Това е система вече в образованието.

- Вие сте създател на литературното студио "Огледало", което успя да се утвърди като едно от най-добрите в страната.

- Започнах преди 8 години, защото имаше талантливи деца. Тази година излезе шестият годишник с творби на децата. Ще продължа да работя, докато съм в училище. Живот и здраве, догодина ще разширим контактите си с талантливи деца от други училища. В момента членовете на "Огледало" са около 30. Вече има мои студенти, които продължават да са съпричастни към работата на литературното студио. Още повече, че най-дейните са членове на Дружеството на писателите в Плевен.

- Какво отличава тийнейджърите от "Огледало" от останалите, освен че израстват като личности с гражданска позиция?

- Имат по-богата духовност, по-изострена чувствителност към всичко, което ги обкръжава, и определено са по-добри хора. Аз съм сигурна, че един ученик, който е минал през "Огледало", никога няма да постъпи жестоко. Сигурна съм, че той винаги ще се отзове на молба за помощ и ако не може лично да помогне, ще потърси начин, средство, човек, който да може. Те се формират като хора, които са различни от този ожесточен свят около нас и му придават по-добър привкус. Аз вярвам, че този преходен период рано или късно ще преодолее негативите на епохата. Низките страсти на човека се изявяват в преходни периоди. Така е било и по Алеково време, затова се е родил Бай Ганьо. Сега го има и съвременният Бай Ганьо. Но това ще бъде изживяно и духовното ще заеме своето място в нашата българска общност. Иска ми се по-бързо да стане, но не знам дали ще доживея да го видя. Определено смятам, че не влизането ни в Европа ще ни реши проблема. Ние трябва да си го решим.

- Успяват ли да ви изненадат учениците ви?

- Понякога наистина много радостно ме изненадват. Току някой донесе нещо написано, и то така, че ми пораснат криле. Хубаво е, че не са ми попарвали крилете за тези 36 учителски години зад гърба ми. И въпреки че напоследък ме титуловат непрекъснато като поетесата Лалка Павлова, аз гледам на себе си по-скоро като на учител. Децата ми дават толкова удовлетворение, а то ражда радост. Когато ми е тежко, винаги мога да се обадя на някого, да поговорим и да ми олекне. Достатъчно е някой от бившите ми ученици на улицата да ме спре: "Госпожо, кога сте свободна да се видим, да разменим по чаша мисли?" Последната година от живота ми донесе много лични огорчения, но работата с децата ми даде възможност да се взема в ръце. Така че съм благодарна на учениците много.

- Казахте, че не гледате на себе си като на поетеса, но скоро издадохте третата си стихосбирка "Сипеят на времето"...

- През 2000 г. излезе първата ми стихосбирка "Българският ген". Редактор ми беше Георги Стойков, който каза на представянето на книжката, че е отговорност да дебютираш с такава стихосбирка, защото всяка следваща трябва да е по-добра. По оценките на другите стигам до извода, че го постигам.

- За втората получихте наградата на КДК тази година...

- Тази година се събраха няколко. Първо дойде призът на КДК за поезия за "Реката на живота", след това наградата на община Плевен за 24 май, в края на април бях избрана за председател на Съюза на независимите писатели в Плевен. През септември 2004 г. цикълът ми с хайку "Лозата, виното и още нещо" спечели първо място в международния литературен конкурс в гр. Кавадарци, Македония. Неочаквано беше за мен. Аз по принцип не участвам в конкурси. Следя ги само, за да изпращам ученическо творчество.

- В какво вярвате?

- В себе си, в учениците си, в приятелството и в доброто начало у човека, което и в най-страшните ситуации ще има силата да се изяви и да победи. Злото като лавина ни залива. Трябва да се обединим помежду си, за да можем да спрем тази лавина. В последните 15 години се наблюдава една тенденция всички да влезем в църквата. Аз не правя изключение - паля свещ, кръстя се, но в същото време не мога да твърдя, че съм добра християнка. Не защото смятам, че съм грешница, а защото не вярвам фанатично, че някой там горе решава моята съдба, че аз нямам никакъв принос за настоящето и бъдещето си. Това ме плаши.

Мисля, че на Земята в определен момент е имало представители на други цивилизации. Не вярвам, че съм произлязла от маймуната - по-склонна съм да приема, че съм плод на някакъв свръхразвит разум и съм биологичен робот с определена програма. Човек тепърва ще открива тези неща. Смущава ме това, че космонавтиката до такава степен вече е развита, а пък не сме си опознали собственото тяло. Ако човешките усилия бъдат концентрирани в тази посока, ще можем да окажем въздействие върху самите себе си, за да се развием в по-положителен смисъл. А това ще е полезно за бъдещето на човечеството.