СЕДМИЧНИК ЗА НОВИНИ, АНАЛИЗИ, КОМЕНТАРИ И ОЩЕ НЕЩО...                                                                          Брой 39 (14 - 20 ноември 2014 г.)

                                                                             ЗАЩО ПОКАНИХМЕ


 

 

Доц. Радка Гайдарова

 

В навечерието на Международния ден на толерантността решихме да потърсим мнението на специалист за отношението на обществото към едни по-различни групи в него - тези на психично болните. Защо показните самоубийства не бива да се показват, какво произтича от прекаленото толериране на хомосексуалността и защо ритуалът на вечерната ракийка със салата може да доведе до опасни последствия, са част от другите теми, които коментира дългогодишната плевенска психиатърка доц. Гайдарова.

 

Повечето показни самоубийства се правят от психично здрави хора

 

Доц. Радка Гайдарова е родена на 29 април 1945 г. в Стара Загора. Средното си образование завършва в родния си град. През 1969 г. приключва обучението си в Медицинския университет във Варна. Три години работи като заводски лекар в Сливен, после в захарната фабрика в Долна Митрополия. От 1972 г. започва работа в плевенския психодиспансер в детския кабинет. През 1976 г. печели конкурс и е назначена за асистент към Медицинския университет в Плевен (тогава Висш медицински институт). През 1990 г. защитава дисертация, пет години по-късно става доцент. Била е началник на женската клиника по психиатрия към УМБАЛ "Георги Странски" - Плевен, и преподавател в Медицинския университет. В момента завежда психиатричната ТЕЛК и има частна практика.

 

Интервю на Мая ПАСКОВА

- Доц. Гайдарова, българинът толерантен ли е към психично болните?

- Това е една много неглижирана и обиждана от обществото прослойка от хора. Въпреки че с унижението не се свиква, те са свикнали - да ги отритват, да ги обиждат, да ги гонят.

- Самите болни осъзнават ли, че имат проблем?

- Всички те минават през различни стадии на заболяването. Когато са в пристъп, те не осъзнават, че са болни, даже се обиждат. В следствие на лечението, те излизат от пристъпа и стават хора като нас. Налудности, халюцинации са в миналото. И тогава казват: Как съм могъл да се държа така? И тогава осъзнават болестта си. Има страшно тежки шизофренни психози, с времето пристъпите зачестяват много - по 2 - 3 пъти в годината. Сега има много добри лекарства. Но тогава, когато аз започнах да работя, много тежко беше. Те не излизаха горките от психиатриите. Упражняваха агресия и върху нас, и върху себе си. Лекарствата овладяваха само пристъпите, но за поддържащо лечение нямаше медикаменти. Излизаха от психиатрията само за 2 - 3 месеца - колкото трае ремисията.

Сега с поддържащото лечение с новата генерация медикаменти, които излязоха около 2000 година, нещата са съвсем различни. Те са и щадящи, ресоциализиращи и подобряващи качеството на живот на тези хора. Лечението е елегантно - по таблетка на ден вечер. С тази таблетка пациентът може да си упражнява таланта, дарбата, ако има такива. Е, не може да работи диференциран умствен труд, но всичко останало може да върши. Аз виждам наши болни навсякъде, но вие не ги познавате. Даже и лекари има сред тях.

- В последно време в България зачестиха показните самоубийства. Освен че се правят по особено болезнен начин, те се приемат от обществото като форма на протест. Какво е обяснението ви като психиатър на това явление?

- 90% от показните самоубийства не са на психично болни хора. Същевременно показното самоубийство е с много негативно отражение върху обществото, защото има подражателен характер. И това нещо телевизионерите трябва да го знаят. Германците отдавна са забранили по телевизията да се показват такива самоубийства. Направи ли се едно, веднага следва второ, трето, четвърто... И пак повтарям - това е сред здравите хора. Човек може да направи криза от най-различен характер - финансови проблеми, развод, смъртта на близък, емиграция. Едно самоубийство увлича следващите, само малко да са лабилни те.

- А ако вече са обмисляли подобна стъпка?

- Мислите за самоубийство са много интересни - едните са "за", другите - "против". И тези хора водят голяма борба. И при здравите, и при болните я има тази борба. Мои познати са ми казвали: Като видях по телевизора как се е самоубил човекът и си рекох: Ето го начинът. Толкова малко им трябва. А тези, които са между нашите пациенти, не са виновни, те не могат да се преборят. Имах случай с една млада жена, много симпатична. Непрекъснато я влечеше мисълта да се хвърли в кладенеца в двора на къщата им. Майка й така се е самоубила, дядо й също. Само мислите за детето й я връщат от там. Сега не излиза от психиатрията заради депресията си. Но в случая говорим за тежко психическо разстройство. Волята е така отслабнала и поривът да си сложи край на живота така силен, че нищо не може да го потисне. Казвам им: "Дори когато ти е най-зле помни, че това ще бъде грешка, нищо не поправяш. Какво ще постигнеш като се самоубиеш? Детето ти остава сираче, ти си отиваш от този свят." Научила съм ги като си помислят за самоубийство да тичат в психиатрията.

- Депресията е много модерно заболяване, от което "страда" едва ли не всеки втори. Интернет изобилства от природни рецепти за лечението й. Наистина ли е така?

- Много се спекулира с това понятие. Диагнозата депресия има право да я постави само психиатър. Но аз съм забелязала, че самите пациенти си я слагат и си мислят, че е въпрос на чест да я имат. Даже са ми казвали: Поне да беше депресия. А то не е така. Главоболието и световъртежът, например, са нервно-вегетативни прояви, които всеки втори - трети човек притежава. Има и причина за тях - високо или ниско кръвно налягане, недоспиване, глад. Това не е депресия. Предписват им какви ли не лекарства, правят комбинации от по два - три антидепресанта. Получава се объркано състояние и резултат никакъв няма. От това може само да се увеличат симптомите. Най-разпространеното "лечение" е с мента, глог и валериан. Аз на това не противореча, защото на нищо не пречи.

- Друг разпространен начин за борба с депресията е ритуалът със салатата и ракията всяка вечер. Кога разтоварването се превръща в проблем?

- Повечето хора тръгват с презумпцията, че алкохолът ги релаксира. Имам познати, момчета по на 35 - 36 години, които работят усилено през целия ден - икономисти, програмисти. Преуморени са и нощем не могат да спят. А като си пийнат няколко питиета вечер, сънят им идва. И не пропускат вечер. А аз ги предупреждавам, че тръгват по път, от който връщане няма - стигат до зависимост. Лошото е, че все повече българи са така. При преумора и напрежение единственият им отдушник е алкохолът. Нямат никакви развлечения - на театър никой не ходи, в ресторантите скъпо, остава битовият алкохолизъм и измамната илюзия, че като пийнеш, проблемите ти се решават.

- Да се върнем пак на темата с различните и толерантността на обществото към тях. В света все повече се заявява различната сексуалност и приемането й за част от нормалния живот.

- Това за мен е неразбираемо. Аз съм от тези, които не одобряват това. В нашите учебници хомосексуализмът сме го изучавали като полово извращение. И сега продължава да се изучава като перверзия, отклонение от нормалното развитие на индивида.

Хомосексуализъм е имало откакто се е родил светът. Гейпарадите и настояването да се признаят еднополовите бракове дойдоха от Запад. Но аз бих им задала следния въпрос: Като се бият в гърдите, че са толкова религиозни, да ми кажат къде в Библията Бог разрешава бракове между хомосексуалисти? И какво очакват те от такъв брак. Поколение ли? От една страна тези бракове ограничават раждаемостта. Отгледаните в такива семейства деца пък не растат в нормални условия. Майка мъж има ли? В България понеже все още има известни задръжки, хората се срамуват от тези неща, хомосексуализмът остава скрит. Ние виждаме една много малка част, която се показва.

- В практиката си сблъсквали ли сте се с такива пациенти? Как се става гей?

- Имах един пациент, отрасъл на село. Неговите родители са праволинейни, ограничени хора. Но той се развива по друга линия и става хомосексуалист. Един от начините, по които това се случва, е следният. Когато възрастен мъж гей види хубаво момче на 13 - 14 години, той прави опит да го привлече и да го направи като себе си. Не е генетичен механизмът при всички. Даже повече е социален - за който аз ви говоря, не е биологичен. При биологичните перверзии са други извращенията. Този селски младеж ми разказа как тръгва да следва в София - чист, скромен, принципен. Там го награбват, превръщат го в хомосексуалист. Освен това страните в еднополовите връзки са много последователни в отношенията си - ревнуват, следват се навсякъде. Един друг пациент прави няколко опити за самоубийство и си мислехме, че е депресия. Наистина беше подтиснат. Следваше в Кеймбридж, много интелигентно момче. Веднъж ми каза: "Знаете ли защо се тровя? Аз имам приятел, той е чужденец, не мога да живея без него. А той не ме иска през ваканцията при него. Затова се нагълтах с лекарства".…

- Щом не е генетична предразположеност, може ли да се лекува?

- Лекува се само по пътя на психотерапията. Защото иначе няма какво - това не е болест, а един социален експеримент с негативен белег от рода на "Мога да те направя каквото искам с теб, ако ти е слаб ангелът". При младите хора, при децата е много опасно. Когато се формира характерът и хормоните започнат да се бунтуват, някой да не обърка живота на някое дете.

- Наскоро излезе новата ви книга "Още истински истории", в която разказвате истории от практиката си на психиатър. Имате ли вече материал за следваща книга?

- Още след предишната останаха 15-ина истории, които не можаха да влязат в нея. Всеки ден се сблъсквам с болката на тези нещастници. А те са хора като нас. И ако някой наистина им обърне внимание и ги слуша, те се връщат, благодарят, целуват ръка. Аз мога цял час да слушам пациента си. Историите им са безкрайно интересни. За мен психиатрията е сплав между литература, психология и философия. И не е за всеки. Или работиш както трябва, или по-добре се откажи.

 

върни се в НАЧАЛО