СЕДМИЧНИК ЗА НОВИНИ, АНАЛИЗИ, КОМЕНТАРИ И ОЩЕ НЕЩО...                                                                         Брой 35 (17 - 23 октомври 2014 г.)

                                                                             ЗАЩО ПОКАНИХМЕ


 

Д-р Весела Томова

 

С д-р Весела Томова разговаряме за това имаме ли мисия на този свят, свиква ли се със смъртта, има ли живот след земния ни край и какво разказват пациентите след приживяна клинична смърт. Кардиоложката споделя и какво трябва да се направи, за да се реанимира родното здравеопазване и защо "изтичат мозъците" ни навън. Нежната половинка на проф. Славчо Томов споделя и кое е любимото стихотворение на съпруга й.

 

 

Много пациенти съм връщала от оня свят, някои разказват за тунела и светлината

Д-р Весела Томова е родена на 7.06.1965 г. в Плевен. Началник отделение за интензивно лечение към Втора клиника по кардиология в УМБАЛ "Д-р Георги Странски".

Автор е на повече от 60 научни публикации в областта на кардиологията.

Стихове пише от дете. Има вече издадени 14 книги с поезия, като творец е известна с името Весела Димова.

Омъжена е за ректора на Медицинския университет в Плевен проф. Славчо Томов. Има син и дъщеря.

 

Интервю на Веселина ИЛИЕВА

- Д-р Томова, пишете от дете, а защо избрахте медицината за професия?

- Това решение взех, когато бях на 17 години на една конференция на младите литературни творци. Тогава осъзнах, че начинът да излезеш на обществена трибуна и да станеш национално явление чрез книга беше работа трудна и изискваща не само талант. Сблъсъкът ми с тази реалност беше толкова отрезвяващ, че реших - няма да допусна никога в живота си това, от което зависи хлябът ми, да е начинът, по който пиша. Ще пиша както чувствам, както мисля и както искам, а дали ще ме публикуват, не е толкова важно.

- Сменяха ли се музите ви през годините и какво ви кара да седнете пред белия лист?

- Едно нещо винаги ме е вдъхновявало и това е любовта във всичките й измерения. И осъществената, и неосъществената, и онази, която срещаме, и онази, с която се разминаваме. Също и човешкото страдание. Пред него човек застава оголен и истински, не може да се преструва, изживява го и минава през него. Другото, което ме впечатлява, е природата, но не просто като картина. Стиховете ми за нея всъщност са стихове за човека. Ние сме част от един кръговрат.

- Твърдите, че сте убедена, че всеки от нас идва на този свят с мисия. От къде идва тази ваша убеденост?

- Тази убеденост дойде при мен по много интересен начин. Преди много години, когато бях още млад лекар. Беше едно от първите ми нощни дежурства, приемам един пациент на 50 и няколко години - циганин, черен със сини очи. Беше в много тежко състояние - инфаркт, белодробен оток, шок. Да се чудиш как е жив. Всички го чакаме да си отиде. Аз го обикалям цяла нощ, меря му кръвното през 5 минути и не смея да го оставя. И по едно време той ми казва: докторке, върви да си легнеш, аз няма да умра тази нощ. Аз буквално се шашнах от тази реплика и го попитах: добре, на теб ти е много зле, откъде си сигурен, че няма да умреш? Той говореше с такава убеденост, че наистина усетих силата в този човек. "Ние се раждаме с мисия на този свят и докато не си изпълним мисията, не си отиваме. Имам 9-годишен внук, за когото се грижа. Той си няма никого освен мен. И аз трябва да се върна и да го отгледам. Господ няма да ме прибере, докато не си изпълня мисията." Този човек не само оживя, той се оправи. Изписахме го в добро състояние. Това беше първият случай, в който аз, на 25 години, наистина се замислих за какво всъщност идваме на този свят.

- А вие открихте ли своя смисъл, своята мисия?

- Дали съм намерила мисията си в живота не знам, но мога да кажа кое ме прави щастлива - да помагам на пациентите, да преподавам на студентите, да пиша, и моето семейство, разбира се.

- Работата ви е такава, че всеки ден се срещате със смъртта. Какво изпитвате пред лицето й, претръпва ли се с опита, или съдбата на всеки човек е частен случай?

- Със смъртта не се свиква, но свикваш да приемаш, че тя е неизбежният край на живота. Но всеки един случай е различен. По-спокойно я приемаме, когато тя идва в една преклонна възраст. Много по-различно е когато умират деца и млади хора - с това не се свиква. Също така много по-болезнено я приемаш, ако си установил връзка с пациента на емоционално ниво. Имала съм такива случаи.

- Цветелина Таслакова беше ли такъв случай за вас?

- Да, напук на всички медицински прогнози, тя живя близо 3 месеца с несъвместими за живота травматични увреждания. Аз се намесих на по-късен етап, като поставих диагноза, която се оказа доста неприятна като находка, но не беше тя причината нещата да завършат фатално. Просто чудото в случая беше уникалната битка за живот, която това момиче водеше със смъртта. Това беше невероятна, нечовешка битка. Моят принос в случая беше скромен - не можех да направя кой знае какво като кардиолог. Но Цвети беше един от пациентите, с който се свързах емоционално. После, едва след смъртта й, разбрах, че е писала и прочетох стихотворението, което е посветила на своя любим. То беше едно надникване зад предела на времето. И ако е вярно, че ние умираме само физически, че по-нататък под някаква форма нашите души продължават да живеят, всичко си идва на мястото.

- А дали е така? Вие, които връщате хората буквално от оня свят, може би знаете повече?

- Има едно междинно състояние между живота и смъртта. Нарича се клинична смърт и трае не повече от 5 минути. Тогава смъртта е обратима. Това е състояние, което изисква максимална спешност и концентрация на екипа. Там нямаш много време да мислиш - просто действаш. Странното е, че при едни и същи обстоятелства, при един и същ медицински терен, едни хора се връщат, други - не. Винаги съм си задавала въпроса защо е така. А върху нечии лица просто виждаш отпечатъка на смъртта преди още да се е случило фаталното.

Много пациенти съм връщала към живота и някои от тях разказват за тунела и за светлината. Аз вярвам на техните разкази, защото това са хора, които са абсолютно различни като възраст, като образование, като религиозна нагласа или липса на такава. Като начин на мислене. Някои са толкова простоватички, наивни и добродушни, че дори не знаят какво точно им се е случило. Те просто са видели нещо и бързат да го разкажат. Чудят се сънували ли са го, преживели ли са го наистина, но имат твърдото убеждение, че то се е случило с тях. Общото е, че те преминават през някакъв преход, виждат светлина и попадат на място, където са изключително умиротворени и щастливи. Някои виждат висок мъж с бяла дреха, със светлина около главата, който им казва нещо, което най-често е, че не им е дошло времето. Други не стигат до този етап. Виждат само светлината. Когато се върнат обаче към живота, те изгубват страха от смъртта. Казват, че това е много хубаво място и нямат нищо против в някакъв момент да се върнат там.

- Какво му куца на нашето здравеопазване, защо не се случи тази здравна реформа, какво трябва да се направи според вас?

- Аз не съм здравен мениджър и от гледна точка на организация на здравеопазването не съм човекът, който може да каже какво трябва да се подобри. Сега покрай изборите разгледах платформи на различни партии. Те си приличат. Почти всички искат плурализъм по отношение на финансиране на здравеопазването, здравни фондове и индивидуална здравна сметка, която да върви като електронна информация и карта на пациента.

Другият важен въпрос е стимулирането на лекарския труд. Сега в момента има огромен марж между заплащането на лекарите в различните области на медицината и в държавното и частното здравеопазване. Говорим не за проценти, а за разлики в пъти и то в много пъти. Това неизбежно разделя гилдията и противопоставя едни лекари на други. Демотивира тези, които са ниско платени, корумпира част от хората, независимо колко добре са платени.

Единственият начин е партиите да се обединят около идеята за здравната реформа, да я подкрепят независимо от различията помежду им. Трябва да очертаят какво ще се прави, в какви срокове, с какви средства. Трябва да има една национална здравна стратегия, която да се изпълнява независимо кое правителство е на власт.

Реформата ще бъде много болезнена и ще доведе до закриване на болници. Има такива, които са изключително неефективни - с остаряла техника, ниска квалификация на персонала, липса на кадри.

Нашето здравеопазване не е най-лошото. В момента в България пациентите могат да получат здравеопазване на световно ниво.

Въпросът е, че достъпът до тези процедури понякога е твърде сложен. Ще дам един пример конкретно от кардиологията. Инплантируемите кардиовертерни дефибрилатори - това са устройства, които с електрошок прекъсват фаталното ритъмно нарушение, при което пациентите биха умрели. Имплантират се подкожно. Те спасяват живот, но за тях у нас се доплащат между 5 - 6 и 10 000 лева в зависимост от класа устройство. В много страни това се реимбурсира изцяло, но у нас могат да си го позволят много малко хора.

- От страната ни "изтичат мозъци" не само в сферата на медицината. Можем ли да ги спрем? Вашият син също е навън...

- Да, синът ми е навън, брат ми е навън. И за това не допринася само по-високото заплащане - условията за реализиация там са други. Начинът, по който можеш да изградиш себе си, е друг и младите хора го разбират. Мога да го твърдя, наблюдавайки собствените си деца. Синът ми първо беше приет в Софийския университет, но ходи 2 - 3 седмици и каза: аз няма какво да правя тук, ще излизам навън. Кандидатства в няколко университета - приеха го в Оксфорт, в Принстън и на още няколко места. Ние с баща му тайно се надявахме, че ще остане в Европа. Но той се отказа и реши да иде зад океана. Когато го попитах защо, той ми отговори нещо много смислено: "Ако исках да се занимавам с някоя 2 000-годишна наука като математика или физика, щях да избера Оксфорд. Но аз искам да се занимавам с компютърни науки, а когато искаш да си сред най-добрите, трябва да се учиш от най-добрите. Най-добрите в моята област са зад океана." И аз тогава разбрах, че е умен и че е пораснал.

- Имате ли стихотворение, посветено на проф. Томов? Как се отнася той към вашето творчество?

- Имам не един стих, посветен на него. За някои от тях знае, за други не. Но той е един от най-големите и най-сериозните ми критици. Много рядко харесва нещо, написано от мен, а и да го харесва, не си признава. Но съм сигурна, че му е най-любим един стих, който съм писала преди време. Това е щрих малко в стил Тютчев:

"Между клона и тревата,

между небето и земята,

между есента и лятото,

в окото на самотна паяжина

свети капчица роса като сълза. "

 

върни се в НАЧАЛО