СЕДМИЧНИК ЗА НОВИНИ, АНАЛИЗИ, КОМЕНТАРИ И ОЩЕ НЕЩО...                                                                          Брой 34 (10 - 16 октомври)

                                                                             ЗАЩО ПОКАНИХМЕ


 

Боян Ангелов

 

С председателя на Съюза на българските писатели (СБП) разговаряме за мястото на творците в съвременния свят на нови технологии и пазарна икономика; за моралната и материална подкрепа, която оказва съюзът на своите членове; за проблемите, пред които са поставени пишещите хора в България; за критериите, възрастта и признанието. Поводът Боян Ангелов да дойде в Плевен беше представянето на новата стихосбирка на Лалка Павлова "Ранени думи".

 

 

Интелигентният човек сам прави разлика между истинската и псевдолитературата

 

Боян Ангелов Иванов е роден на 27 август 1955 г. в Панагюрище.

Звършил е гимназия в родния си град и Софийския университет "Св. Климент Охридски" - специалностите философия и българска филология. Работил е като редактор и главен редактор в столични издания, в Министерството на културата, в Комитета за телевизия и радио. Завършил е аспирантура в Института за философски изследвания при БАН със защитен докторат. Председател на фондация "Читалище - 1870", издател на сп. "Читалище". От 1998 г. до 2005 г. живее и работи в Швейцария, където завършва валдорфска педагогика и социална психология с признат докторат, преподава и специализира в областта на гьотеанистиката, историята на философските системи, социалната и педагогическа психология.

Автор е на петнадесет поетични книги. Има издадени няколко монографии с историко-философска и литературно-критическа проблематика. Негови творби като самостоятелни книги или участия в сборници и периодични издания са превеждани на близо 20 езика, сред които фламандски, норвежки, японски, арабски и др. Превежда от немски, руски, френски и гръцки.

От юни 2014 г. е избран за председател на СБП.

 

Интервю на Мая ПАСКОВА

- Г-н Ангелов, с каква нагласа станахте председател на Съюза на българските писатели и с какви проблеми се сблъскахте?

- Пръв почетен председател на СБП е бил Иван Вазов, през годините начело са заставали такива големи имена в българската култура като Елин Пелин, Николай Хайтов, Димитър Димов, Георги Джагаров, Любомир Левчев и още много други. Не може с лека ръка да се махне и да се каже, че той не съществува. От 1990 г. този съюз не е получил една стотинка помощ от българската държава. Училища, читалища, получават държавна субсидия, ние не. Това според мен е престъпление на държавата към писателите. Те могат да живеят без държава, но една държава не може без своите писатели. Един писател може да отиде в чужбина да работи като хамалин, на гарата да продава билети, той пак ще си бъде писател. Държавата трябва да осигури някакво съществуване на този човек, за да си пише произведенията. Но сякаш живеем в чужда страна, която се стреми да унищожи българската култура.

- Как оцеляват българските писатели в момента?

- Писателят е в много по-незавидно положение от един художник дори. Художникът има шанс картината му да бъде продадена. Докато е много трудно авторът сам да си продаде книгите. Първо трябва да ги отпечата, но никой не му помага и той трябва да си търси спонсори. За голяма радост в много от общините в България се създават едни програми, чрез които се подпомагат писателите. Но тези помощи са толкова незначителни, че не достигат за отпечатването. Аз като председател на СБП предложих да се направи нещо много елементарно - в рамките на Министерство на културата и Министерство на финансите да се създаде един фонд "Литература". Има национален киноцентър, за който се отпускат много пари, но се появяват по неведоми пътища сценаристи, които не са писатели. После питаме защо нямаме хубави филми, театрални представления. Няма държавна политика, която да подпомага истинските творци.

- Има го и другият момент - всеки, намерил някакви пари или спонсори, може да си издаде книга. Не трябва ли все пак да има някакви критерии, саниране на пазара?

- Конкретно в писателския труд не могат да се осъществяват критерии. Талантът на писателя е особен вид. Невидим и неосъзнат е естетическият вкус, за да можеш да обясниш това литература ли е или не. Това не е наука. В най-компромисния вариант е художествена наука. То е вид изкуство, което е неуловимо и трябва на теб да ти хареса и да те развълнува. От друга страна пък различните типове литература вълнуват различни читатели. Има сфера на изкуство и на псевдоизкуство. Макар че е по-добре да пише стихове, отколкото доноси, но да не се нарича поет. Всеки един интелигентен човек може да направи разлика между истинската и псевдолитературата. Затова би трябвало да съществува такова сдружение като нашето, което да прави регулация. Един високоинтелигентен човек има изградените сетива да прецени сам за себе си кое е стойностното изкуство, не говоря само за литературата. За съжаление в тези 25 години се работи против това в България да се изграждат интелигентни хора.

- На книжния пазар има български автори, които са доста популярни предвид тиража на книгите им...

- Според мен истинската литература не може да се уеднакви с продаваемостта. Не може да се каже, че най-продаваната книга в момента е най-добрата. Защото може да прозвучи тривиално, но знаем от историята, че има възхитителни представители на световната култура, които са били абсолютно непознати за своите съвременници. И дори сякаш е правило истинското изкуство да не може да бъде оценено точно от съвременниците на авторите. Понякога се създава чувството, че писателят като някакъв търговец се стреми да угоди на читателите си според търсенето на пазара. Според мен изкуство и пазар не могат да съществуват. Ако има пазарна икономика, не може да има пазарна култура.

- Каква е политиката на издателство "Български писател"?

- Смея да твърдя, че "Български писател" е едно от най-големите и най-авторитетни български издателства. То е сто процента собственост на СБП, в него няма комерсиалност и ние се стремим да издаваме само качествена литература. Ако отворите сайтовете на Вашингтонската библиотека или тази при Харвардския университет, ще видите, че българското издателство с най-много книги е нашето. Разбира се, това не е моя заслуга, защото издателството съществува 67 години и в него са работили най-добрите български писатели, сред които Елисавета Багряна, Никола Фурнаджиев, Ангел Каралийчев и много други. За съжаление по време на демокрацията то сякаш остана в сянка, но продължава да съществува. Появиха се много частни издателства, които в болшинството си, без да ги обвинявам, защото такова е времето, търсят комерсиалната страна на нещата.

- Кой тогава формира вкуса на читателя?

- Така нареченият зле разбран маркетинг, който е много необходим на някои частни издателства, изведе в културното пространство имена, които според мен не би трябвало да бъдат начело на българската литература.

- Колко са членовете на СБП?

- В нашия съюз членуват около 700 души. Някои казват, че са много, други - че са малко. Има много талантливи писатели, които са извън съюза. Съществува една традиция от много години, която аз лично не смятам, че е най-добрата - членовете на съюза се избират от управителния съвет чрез тайно гласуване, както се избират членовете на Френската академия. Понякога попадат и случайни хора там, които са се нагодили според ситуацията, но в болшинството си това са стойностни автори. За съжаление много от тези хора са или неизвестни, или забравени от българския читател. Има медии, които за да угодят на силните на деня, се стремят да показват нещо, което не е българско, че е много качествено.

- Възрастта, талантът или опитът натежават при приемането на нови членове?

- Възрастта не бива да бъде преграда за литературата. Валери Петров до последно пишеше много лъчезарни стихове. Не си позволи до края да говори за смъртта. Има някои, които се раждат старци, и други, които са много възрастни и имат дух на млади хора. През 2007 г. бяха приети за членове на СБП едно 21-годишно момче и един 93-годишен старец - митрополит на Русенската епархия. Той след няколко години почина. Много добър поет, недооценен до 93-годишна възраст.

- Не можем да подминем въпроса с влиянието на интернет...

- Демокрацията може и да има своите лоши страни, но това, което направи, е, че освободи духа на човека. Това е нещо неоценимо. Преди това, въпреки че беше много страшно за талантливите хора без протекции, имаше някаква цедка. В болшинството си талантливите получиха, може и със закъснение, своята оценка за творчеството си. Докато с навлизането на интернет всеки, който реши да си напише нещо, смята усмивките и харесванията в социалните мрежи за оценка за стойностите му. Това звучи несериозно. Все още има официални вестници и списания, които са един бент срещу цялата тази посредственост, която бушува в интернет пространството. Там всички са журналисти, поети и политици. Може да съм остарял, да съм демоде, но не мога да го приема за сериозно.

Аз уважавам, когато един писател е само писател, а не пенкилер. Не можеш в свободното си време да пишеш стихове. Един живот е твърде кратък, за да може човек да се концентрира дори в един вид изкуство. Лично аз не мога да приема такива хармонично развити личности като по времето на тоталитаризма, когато едно детенце трябваше всичко да може - да пее, да свири, да рисува и танцува.

- Как пишете вие? Кои са темите, които ви карат да седнете зад белия лист?

- Хегел е казал, че само глупаците говорят за себе си...

- Поводът да сте в Плевен е представянето на новата книга на Лалка Павлова. Няколко думи за нея?

- "Ранени думи" на Лалка Павлова наистина е едно събитие за българската литература. Това е една книга, която е събрала в себе си като есенция написаното от поетесата през годините. Получила се е една монолитна гама от това, което представлява Лалка Павлова - една така очарователна българска поетеса. За мен беше удоволствие да напиша предговора към книгата й и да я издам от името на "Български писател".

 

върни се в НАЧАЛО