СЕДМИЧНИК ЗА НОВИНИ, АНАЛИЗИ, КОМЕНТАРИ И ОЩЕ НЕЩО...                                                                                 Брой 27 (18 - 24 юли 2014 г.)

ЗАЩО ПОКАНИХМЕ


 

Гергана Дилова

 

На 12 юли се навършиха 100 години от рождението на големия български художник, свързал името си с Плевен, Дило Дилов. За професионализма му говорят стотиците творби, които се съхраняват в галерии по цял свят. За човешките уроци, които е оставил след себе си, за ценностите и отношението му към живота, за продължението на преподавателската му дейност, разговаряме с по-малката му дъщеря Гергана.

 

Може да не съм най-добрият човек, но нося най-доброто от баща си

 

Гергана Дилова е родена на 9 юни 1962 г. в Плевен. Учила е в ОУ "Лазар Станев", след което завършва ГПЧЕ с руски и английски език. Следва в СУ "Кл. Охридски" история и философия. Междувременно работи и като екскурзовод. През цялото време сантиментът й към италианския език, породен още в най-ранно детство, остава. Връща се в Плевен след смъртта на баща си, за да запълни самотата на майка си Мария. Постъпва на работа в Центъра за работа с деца като методист. Специализира социална педагогика и за да може да бъде полезна на децата с нещо интересно, завършва италиански език и история на изкуството. Печели стипендия и специализира в Италия. Преподава в езиковите курсове на издателство "Грамма" и в НУИ "П. Пипков".

 

Интервю на Мая ПАСКОВА

- Г-жо Дилова, вашите родители разказвали ли са ви историята на тяхната любов?

- Романтична е историята. Баща ми беше човек, който е учил в Европа, посетил е много страни, с интересна житейска съдба. В началото на 40-те години идва в Плевен, въпреки че в София войната тогава не се усещала толкова. Напуска интелектуалните среди в столицата, софийската бохема и по някаква негова причина идва тук. "Може би, за да срещна теб", казваше на майка ми. По това време тя е била административен секретар на Групата на художниците. Прави й впечатление този човек - много сериозен и добре възпитан, който дълго се задържа в канцеларията. Там получаваха специализирани вестници и списания, които той дълго разглеждал. Така се сближават. И създават семейство, въпреки голямата разлика във възрастта - 23 години. Явно и той е слушал вътрешния си глас, послушал е сърцето си. Често хората са шокирани, че баща ми е роден преди 100 години. Шегуват се, че съм неговият шедьовър.

- Какви са първите ви спомени с него?

- Детските ми спомени са за едно типично патриархално семейство, където бащата е доминиращ. Всичко беше съобразено с неговите многобройни ангажименти. Малко по-нататък, когато започнах да оценявам нещата, в съзнанието ми изниква един привидно строг човек, зад чиято привидна фасада се крие човек със златно сърце. Възпитавана съм много строго, но и безкрайно справедливо. Още по-късно започнах да виждам твореца с всичките му настроения. Една много светла душа - картините му най-добре показват това.

- Като негова дъщеря, как оценявате вие твореца?

- Творецът е един дар на живота. Всеки човек има своето място - лекар, учител. Но тези, които носят божествената искра, са малко. Те са подарък от живота от малкото на многото. Той определено беше човек, който можеше, даваше и знаеше. Предаваше колорит на града. Трябва да мине известно време, за да можеш да го оцениш. Професионалистите са го оценили достатъчно като художник. На първо място обаче аз слагам човека като човек.

- Какво беше вашето детство?

- Имах по-самотно и по-затворено детство. Но библиотеката беше препълнена с книги. Много често ме питат, откъде идва любовта ми към историята на изкуството, към италианския език. От най-ранно детство, когато не улицата, а самотата над книгите те привличат и виждаш един друг свят. Тези книги баща ми носеше от цял свят. Художниците на Ренесанса, например. От съвсем малка проявих и интерес към италианския език. Той ми купи първия речник, който аз пазя още. Италианският език е сам по себе си изкуство, хармония, музика. Винаги нещо ме караше да се връщам към Италия и художниците на Ренесанса. Извън емоцията тази любов е необяснима.

- Той споделял ли е с вас, разказвал ли ви е за своя живот?

- Един разказ с много драматични подробности силно ме впечатли. Той беше вулкан от емоции. Самият той е имал доста труден живот. 40-те години е учил в Белград. Връща се в България след бомбардировките там. Белград е окупиран, силно е пострадала Художествената академия, хората се евакуират. Преди да напусне града, баща ми вижда ателиетата разбити, картини пръснати по земята, включително на неговия професор Мило Милунович. Баща ми успява да се свърже с пазача и с няколко свои колеги, с които спасяват това, което е могло. Заключват картините и предават ключа на охраната. Същевременно германците са окупирали целия град квартал по квартал и разстрелвали всички живущи. Слава Богу баща ми носи студентската си книжка. България е съюзник на Германия, пускат го и той успява да се спаси и да се качи на последния влак за България. Съвсем нелек живот, което неминуемо му се е отразило.

- Кои са най-важните уроци, които ви даде той?

- Най-големият урок, който получих от баща си, е респектът и уважението към човека и природата. Спомням си една случка. Когато центърът се ремонтираше преди години, работниците трябвало да отстранят едно старо дърво около театъра. Той го закрил с тялото си и казал: "Не!" Свързал се с началника на бригадата, с главния архитект и дървото било спасено. Още е там.

Другият ми урок е от художника импресионист, който обичаше природата. Може да създавам впечатление за префиненост и софицизъм, но колкото повече години минават, толкова повече се връщам към природата. Да защитиш дърво, да помогнеш на животно, да обичаш хората - това са неговите уроци, колкото и банално да звучат. Друг урок - да наблюдаваш и да виждаш неща, които са невидими за другите. И до ден днешен изживявам природата във всеки един сезон.

- Не се ли чувствахте пренебрегнати като деца?

- Винаги има такъв момент, но присъствието му, макар и кратко, беше респектиращо. Винаги ще те остави с нещо, за което да мислиш. Тези моменти бяха кратки, но изключително ценни. Всяка година ходехме в творческата база на художниците в Созопол - със старите къщи и девствените плажове, недокоснати от цивилизацията. Никога не спираше да рисува, за да не изпусне светлината. Това също е част от детството ми. Той рисуваше, а аз имах възможност да съзерцавам морето, да се влюбя в онзи Созопол.

Имала съм времето да бъда сама със себе си, а това развива качества като наблюдателност и съзерцателност. И съм благодарна за това. Понякога и днес се чувствам наблюдавана от татко и като че ли чакам да си даде той тежката дума. Още го има респектът, но в най-добрия смисъл.

- Със сестра ви Долорес Дилова по един или друг начин сте повлияни от таланта на баща ви...…

- Сестра ми беше тази, която продължи по неговия път. След юбилейната изложба на баща ни тук в Плевен (на 17 май т. г. в ХГ "Илия Бешков", б. а.), тя откри своя изложба в София в галерия "Арте", която посвети на баща ни. Най-големият подарък обаче според мен е голямата награда от "Бургас и човекът". Защото баща ни рисуваше морето сутрин, на обяд и вечер. И сестра ми като достоен наследник на таланта му спечели голямата награда на този конкурс. Благодарна съм, че нося частица от него. Ако не съм най-добрият човек, аз нося най-доброто от баща си. В някаква степен продължавам и неговата преподавателска дейност.

- Какво е най-голямото удовлетворение, което сте получили като преподавател?

- Винаги съм казвала на учениците си да слушат вътрешния си глас. Учениците ми са били от 5 - 6-годишни, до 67. С всякакви професии. Някои идват да учат италиански, за да отреагират на депресията си, а след това променят живота си на 180 градуса.

- Разкажете за някой такъв случай?

- Едно от последните занимания в курса в "Грамма" е свързано с Арена ди Верона. В текста се разказва как във връзка с честването на 100-годишнината на Верди решават да я отбележат с представление на "Аида". Описано е цялото зрелище. Два месеца по-късно, около 9 часа вечерта, получавам обаждане от една от моите ученички и чувам първите акорди на операта. Жената осъществи една своя мечта - да гледа "Аида" на Арена ди Верона. И аз имах щастието да я споделя, като чух в една лятна нощ началните акорди на Вердиевото произведение. Друга моя ученичка - лекарка, която минавайки през Милано от една екскурзия, си пожелава някой ден пак да се върне там. Случайно разбира, че има курсове по италиански в "Грамма". Изкара две нива. Бидейки на един конгрес на медици във Варна, вечерта има прием и докато демонстрира познанията си с няколко фрази на италиански, един господин й прави комплимент за това. Оказва се, че това е професор, роден в България, учил в Италия, който сега живее в Израел. Започва професионална кореспонденция и след една година тази моя ученичка е поканена в Милано. Но не като обикновен турист. Поканена е на среща на медици. Темата е болката, работният език - италианският. Разбира се, това са хора, които случват събитията. И удоволствието от общуването с тях е истинско.

 

върни се в НАЧАЛО