СЕДМИЧНИК ЗА НОВИНИ, АНАЛИЗИ, КОМЕНТАРИ И ОЩЕ НЕЩО...                                                                          Брой 25 (4 - 10 юли 2014 г.)

                                                                             ЗАЩО ПОКАНИХМЕ


 

Христо Мутафчиев

 

С актьора и трети мандат председател на Съюза на артистите в България разговаряме преди гастрола му в Плевен за политиката в театрите, за избора, който всеки може и трябва да направи, за времената, които променят, и безвремието, което убива.

 

 

Загубихме цяла година от животите си,
за да плуваме в тотално безвремие

 

Христо Мутафчиев е роден на 4 април 1969 г. в Карлово. Напуска дома си още на 14 години. Работил е като дърводелец, стъклар и хлебар, преди да стане актьор. Завършва актьорско майсторство в класа на проф. Надежда Сейкова и Илия Добрев в НАТФИЗ "Кръстьо Сарафов" през 1994 г.

В периода 1994 - 1995 г. играе на сцената на Драматичен театър "Н. О. Масалитинов" в Пловдив, а от 1995 г. е част от трупата на Малък градски театър "Зад канала". От 2005 г. е председател на Съюза на артистите в България.

Има редица роли в телевизионни филми и продукции. Сред популярните му изяви са в сериалите "Под прикритие", "Дунав мост", "Клиника на третия етаж", "Огледалото на дявола", както и в тв продукциите "Най-важното в живота", "Църква за вълци" и филмите "Пансион за кучета", "Светът е голям и спасение дебне отвсякъде".

Има двама сина и една дъщеря.

 

Интервю на Мая ПАСКОВА

- Г-н Мутафчиев, каква е ситуацията в българските театри в момента?

 

- Нивото на подготовка на директорите на театри е изключително ниско. Те не са толкова виновни, защото голяма част от мениджърите влязоха в нова ситуация и то неподготвени. Но това не ги оправдава докрай. Това е грешка и на политиката на Министерство на културата (МК). Много отдавна, още по времето на министър Стефан Данаилов, излязох пред него с предложение да се събере група от млади хора, които искат да се занимават с театрален мениджмънт, те да бъдат изпратени на специализация в европейска държава, където начинът на управление е по-различен, и когато се върнат, реформата да е факт, а те да влязат в новите условия и да работят адекватно на тях. Това не се случи тогава. И при Вежди Рашидов също.

 

- В момента текат конкурси за директори в почти всички театри в страната. Мина доста време от реформата. Какви са основните проблеми на директорите днес?

 

- Методиката е добра, но правилникът така е изготвен от МК, че в момента мениджърите се занимават само с финанси. Те не са художествени ръководители с привкус към мениджмънта, така че да развиват театъра, да печелят от постановките и в крайна сметка да произвеждат по-качествени представления. Не е задължително да са актьори, но трябва да познават работата на театъра отвътре. Същото е и в министерството. Главният секретар на МК прави прогнозните приходи на театрите. Няма да ги буквализирам, но за май месец, да речем, са 140 000 лв., юни - 180 000 лв., юли - 200 000 лв., август - 140 000 лв., септември 120 000 лв., октомври 100 000 лв. От което разбираме, че чиновничката идва от Министерство на земеделието, където лятото е жътва.

Има голям проблем и с естетиката на отделните личности. Ще ви дам само един пример - събеседване с кандидат-директор на театър, който ни обяснява: "За да привлечем младата публика, ние трябва да направим постановката "Секс под манастирската лоза". Хем народно творчество, хем съвременна тематика". Комисията изпадна в шок.

 

- В този ред на мисли, делегираните бюджети положително или отрицателно се отразиха на театрите?

 

- Кое е отрицателното?

 

- Че халтурата преобладава, за да се вкара повече публика в залата...

 

- Театърът е зрелище, той не е за 5 човека. Нека се каже какво е халтура, обаче. Ако се визира комерсиалната страна, комерс означава печалба. Това означава ли, че ние, като се занимаваме с духовния аспект на живота, трябва да стоим гладни? Халтурата, разбира се, е нещо коварно и неприятно. Халтура за мен са много повече участията на наши големи, добри актьори в тв формати и предавания, от които да си докарат допълнително пари. Нещо, в което и аз съм участвал. След като Рей Куни е написал една комедия и тя е топ в Англия да речем, защо да не може да бъде топ в България? Халтура ли е само защото е смешна? Хората отиват за два часа на театър, за да се забавляват, да забравят за проблемите си. В Кърджали нормално ли е да поставяш Дюренмат и да очакваш приход? Да, има необходимост от естетика, от истински театър, но не можеш да започнеш да работиш нормално, ако нямаш приходи. На всяка цена качеството е ако сме решили трима души да спечелим някакви пари и поставяме една пиеска, за която никой не е чувал, и нагаждаме текста за публиката. Тогава качеството е ниско - като ниво и като отношение на публиката. Но когато една пиеса е с платени авторски права, авторът е правил промените си, съобразени с актьорите, не виждам какъв е проблемът. Всеки един актьор в България, смея да го твърдя, малко или много в академията или в живота си е минал през една естетически издържана стърга, за да реши, че въобще трябва да се занимава с тази професия. Трябва да е прочел поне десетина - петнайсет книжки, а това вече е някакво ниво като духовност. Да хванеш някой от улицата и да го сложиш на сцената - да. Както сега правят в някои от сериалите - взимат Азис, за да може да стане гледаем сериалът. Ето там говорим за качество, за снижаване нивото на естетиката на един продукт, само за да стигнем до по-широк кръг от публика. В театъра това не си го позволяваме.

 

- Търсенето определя и предлагането. Критична ли е публиката?

 

- Пътувам много и публиката е различна навсякъде. Когато тя е "преяла" от изкуство в града, тя започва да става претенциозна и критична. Претенциозна е добре. Критична също, но не на база на претенцията си, а на база на естетиката, която се вижда в съответното представление и желанието на публиката да види нещо по-различно. В Плевен отдавна не съм играл, не знам как се е променила публиката през годините, но си спомням времето, когато тук имаше много хубав театър. Имаше политика. Публиката отдавна не е глупава. Ако хората не харесват дадено представление, си излизат. Нямам страх от театралните критици.

 

- Има ли още такива?

 

- Има театроведи в критическа възраст. Не се страхувам от критика, когато е градивна, а не плювалници, които трябва да си напишат дописката, за да си вземат смешните 20 лв. Градивната критика помага на твореца и на спектакъла.

 

- Директорите на провинциални театри измислиха и друг похват - вкарване на известни актьори в своите продукции...

 

- Талантът трябва да има харизма. Десет човека да има на сцената, всички него да гледат. Такъв е един Блатечки, например. Харизмата е съвкупност от талант, характер, личностни качества. Касови постановки се правят с добри актьори, които да сменят местното владичество на актьорите в конкретен град. Във всеки театър трябва да има такива "мечки". Според мен, трябва много плавно да се прокара една идея - за трансфери на актьори, както във футбола. Защо не плевенският театър да има възможността и средствата да покани актьора Христо Мутафчиев, да речем, за един сезон. Да му осигури три заглавия за сезона, ведомствено жилище и заплата. За да може той да не ходи никъде другаде, а да работи само в този театър три спектакъла, които ще внесат свежи средства в него, ще вкарат и свежа публика. А актьорът Х от плевенския театър да отиде примерно в Русе за един сезон. Така ще се обменя информация, актьорите ще придобият друго усещане като трупа, защото различни личности обединяват трупата по различен начин. Има много актьори, които са склонни да си починат от интензитета на София, да дойдат за един сезон в Плевен или Русе. Това е и хигиенично - отрезвява голямата звезда.

 

- Не напомня ли това разпределението от едно друго време?

 

- След като държавата плаща за твоето обучение, ще идеш там, където тя ти каже. Ако си добър, ще те намерят и ще изплуваш. Сега всички новозавършили актьори остават в София и нищо не правят. Готови са на всичко, само за да се снимат в някоя реклама, филм и подбиват цените. За ниво не говорим. Какво пречи да идеш в провинцията и ако си наистина добър, продуцентите да те поканят на кастинг и да те вземат пак в София.

 

- При вас как се случиха нещата в професионален план?

 

- Когато аз завърших, имах късмета да ме покани проф. Иван Добчев за ролята на Петраки Глухонемия в "Суматоха" на Радичков в Народния театър. Започнах там на хонорар. В същото време Петьо Радевски ми предложи да ме назначи в пловдивския театър. Аз си взех семейството и заминах за Пловдив. Изкарах си премиерата в Народния театър, в Пловдив направих три постановки за един сезон. Три пъти ме кани проф. Васил Стефанов да ме назначава в Народния театър и аз три пъти му отказвах. Защото имах ангажимент и защото той ми предлагаше щат, не роля. След което ме покани Сашо Морфов за "Сън в лятна нощ", отново на хонорар. В Пловдив си завърших сезона и тогава ми се обади Бина Харалампиева - тъкмо беше станала директор на Малък градски театър "Зад канала". "Ако те поканя да изиграеш Ромео в един общински театър, ще дойдеш ли?", попита ме тя. Казах: "Да" и оттогава съм там. Не смятам, че съм сбъркал, защото там се развих по друг начин.

 

- А ролята в "Хъшове"?

 

- В "Хъшове" съм гост. В края на предния сезон почина Ники Костадинов, лека му пръст. В началото на новия аз бях започнал да снимам филма "Църква за вълци". Сашо Морфов ми се обади да поема ролята. Аз от 7 часа сутрин до 7 часа вечер съм на снимки всеки ден два месеца. А те за две седмици трябваше да изкарат премиера. Предложи ми да репетираме през нощта. Затова съм с инсулт. Изкарахме филма и "Хъшове". И не съжалявам. "Хъшове" е едно от най-добрите представления за последните 20 години в цяла България.

 

- В българското кино случва ли се нещо в момента?

 

- Случва се толкова, доколкото има един твърд бюджет по закон и се състезават проекти, за да получат финансиране от държавата. На какъв етап е осъществяването им, не мога да ви кажа. Но нямам индикации да се снимат сериозни филми като "Светът е голям и спасение дебне отвсякъде", да речем. Или като последния филм на Стефан Командарев "Съдилището", който е много хубав филм. Може и да се работи някъде, но поне аз не знам.

В момента в цялата държава е едно тотално безвремие. Дори не бих нарекъл проблем всичко, което става и се говори по медиите. Претакват се едни имена, които си отмъщават - дреме ми. Жалкото е, че загубихме цяла година от животите си, за да плуваме в безвремие. Всичко друго съм склонен да простя.

 

- Спасение дебне ли от някъде?

 

- Имам големия шанс и късмет да играя в една постановка, която се нарича "Духът на поета" на Стефан Цанев. Там играя Стефан Стамболов. (Следва част от монолога в пиесата, в който Стамболов изброява пред Вазов какво е свършил по време на управлението си, б. а.).

Имам чувството, че когато умрях на 25 октомври преди 4 години, като са ме съживили отново лекарите от Бургаската болница някаква частица от духа на Стамболов се е вселила в мен. Понякога ме обхваща вътрешен гняв, който не ми дава мира. За Деня на будителите писах едно писмо до Народното събрание, в което предлагах аз и Валентин Танев да поздравим депутатите, без да им казвам с какво. И те ми отказаха. А аз вече бях поръчал файтон, щяхме да се гримираме аз като Стамболов, той като Вазов и от трибуната за пресконференции щях да им изиграя монолога, който казах на вас. Страхът за стомаха е по-голям от страха за главата.

 

върни се в НАЧАЛО