СЕДМИЧНИК ЗА НОВИНИ, АНАЛИЗИ, КОМЕНТАРИ И ОЩЕ НЕЩО...                                                                          Брой 23 (20 - 26 юни 2014 г.)

                                                                             ЗАЩО ПОКАНИХМЕ


 

Илиан Илиев

 

С психолога Илиан Илиев разговаряме за причините за нарастващата агресия сред децата, за това какво куца в подхода на държавата към наркоманите, за начините за преодоляване на депресията и уроците от нея и кои са "спасителните пояси", които трябва да хвърляме на хората, решили да сложат край на живота си.

 

Причината за агресията сред децата е ненаказуемостта, която се шири у нас

 

Илиан Илиев е роден в Плевен. Завършил е психология във ВТУ "Св. св. Кирил и Методий” през 1994 г. Шест години е работил в областта на педагогиката и детската психология. Осем години е бил психолог в бившата вече Учебна база "Христо Ботев” в Плевен. Участвал е в подготовката и психологичното осигуряване на участващи в мироопазващи мисии в Ирак и Афганистан. Съавтор е на изработване на нова атестационна методика за оценяване и подбор на кадрови военнослужещи. Специализирал е в ЦВПП към ВМА - София, и Военна академия ”Г. С. Раковски”.

Женен, с една дъщеря.

 

Интервю на Веселина ИЛИЕВА

- Г-н Илиев, научи ли се плевенчанинът вече да търси професионална помощ, когато има психологичен проблем, или все още робува на предразсъдъците, че това са си само негови проблеми?

 

- Да, наистина от няколко години насам плевенчани използват и търсят консултиране с психолог. Мисля, че вече се научиха да правят разлика между психолог, психиатър и психотерапевт. Преди години беше доста трудно да обясниш на един човек, че е нормално да ходи на психолог и че той не изписва лекарства. Моята практика вече показва, че хората започнаха да ме търсят и за незначителни проблеми. Например проблем с детето им, който самите те могат да решат, без моя помощ. За мен родителите са най-добрите психолози за децата си. Винаги съм твърдял, че никой непознат не може да помогне на детето повече от собствения му родител. Още при вида на чуждия човек то се затваря, капсулова се и нищо не се получава. Докато ако работиш с него индиректно, чрез родителя, резултатът е много по-успешен.

 

- А каква е причината за агресията сред децата, сред подрастващите? Те не само се бият, те се убиват. Ето, пресен случай с намушканото момче в ж. к. "Дружба".

 

- Проблемът е социален, защото ако преди години децата и подрастващите бяха възпитавани в някакъв вид нравствена система и определени ценности, сега вече не е така. Или поне не са същите ценностите и налаганият модел. Сега всичко вече е по-разкрепостено, по-отворено, с повече възможности. И тук пак опираме до ролята на родителя и семейството. Те трябва да възпитават и формират у детето чувство за отговорност - към себе си, към родителите, към обществото, към училището. Те учат децата как да са по-културни, по-възпитани. Преди имаше една поговорка "Скромността краси човека". Точно с нея в момента излизат най-големите аутсайдери. Защото сега пазарът изисква хора, които умеят да се пласират, да се представят пред другите, да печелят надмощие. Ако си свит и прибран, ти не можеш да покажеш какво умееш в това динамично развитие и затова в един момент ти се оказваш извън обществото.

Според мен една от причините за агресията у подрастващите е ненаказуемостта, която се шири у нас. Всички виждаме, че има хора, които извършват какви ли не деяния и не само не са в затвора, но и трудно можеш да ги откриеш, за да ги вкараш там. Това оказва обратния ефект върху останалите. Затова нашето общество прилича на едно семейство - в него ние си разменяме роли и мисли помежду си. Ако всяко едно семейство успее да направи така, че членовете му да са добре, независимо от външните обстоятелства, част от обществото също ще е добре.

 

- Така е, но съгласете се, че има перфектни семейства, с много добре възпитани деца и пак стигат до дрогата или до насилието.

 

- Да, така е. Но затова родителят трябва да съумее да научи детето си, че може да има много външни фактори, които да му влияят, но то трябва да устои и да прилага наученото вкъщи. Може да попадне в среда, в която се пуши марихуана или се приема екстази, но ако е успяло да научи от родителите си как да реагира на това, ще излезе "чисто" от ситуацията. Аз често давам пример с тази метафора - не трябва да казваме на детето, ако навън вали да не излиза. Напротив - по-добре е да му дадем чадър и да го изпратим навън. То трябва да се научи да се справя с всяко нещо в живота.

 

- Вие сте работили и с наркомани. Това крайна и страшна диагноза ли е или вече има надежда за зависимите?

 

- Наркоманията е много сериозен проблем. Някои се справят, други не успяват. Тук вече нещата опират до фазата на наркомана, степента на заболяването. Както при повечето заболявания, ако се хване проблемът навреме, по-голям е процентът на вероятност той да се реши. У нас има вече комуни, наши младежи ходят да се лекуват и в комуни в чужбина. Но там начинът на действие и системата е коренно различна от нашата и съотвено по-добра. В чужбина след като ги излекуват, задължително държавата ги премества на свои разноски, заедно със семейството им в друг град, в друга област. Дори им намира и работа. Това се прави с цел да ги извадят от средата, в която са били, от приятелите, с които са се събирали. Защото всичко това, което е градено в комуната за 6 месеца, след като ги върнат на старото място, лесно може да се срине.

 

- В това напрегнато време все по-често изпадаме в депресии, които понякога водят до фатален край. Само начинът на мислене и мирогледът ли са спасението да не стигаме до тях?

 

- Няма как да не изпадне човек в депресия, защото всички имаме мозъци. Тоест ние изпитваме както положителни, така и отрицателни емоции. Въпросът е как да ги овладяваме. Аз се стремя точно това да науча моите пациенти - не да не изпадат в депресия, а да се научат как да се справят с депресията. Едно малко дете, когато се учи да ходи - пада. Ако след като падне спре да ходи, то наистина никога няма да се научи. Така е и с хората - трябва да се научат, че депресията е моментно падане от урока, наречен живот. Животът им дава някакъв урок, който трябва да преживеят по някакъв начин. Ако научат този урок, получават ново предизвикателство. Няма човек, който да няма проблеми. Дори хора, които имат много пари и са прекалено задоволени спрямо други, са идвали при мен и са казвали - да, имам всичко, но съм нещастен. Всеки има някакви изисквания. Колкото повече искаме и имаме желания, толкова повече страдаме.

 

- Всъщност ако се научим да преодоляваме проблемите и да гледаме на тях като на житейски урок, ще си спестим и заболявания, които отключва стресът, нали?

 

- Да, примерно онкологичните заболявания се отключват по различни причини, но една от тях е психологичната. Ако много дълго задържаш стреса в тебе, той сваля имунната система. Тя спира да открива атипичните клетки. Ако не се научиш как да приемаш трудните моменти от живота - загуба на близък човек, на работа, отнемане на жилището, ще предизвикаш именно това. Всеки човек има силата да се справи с това, но трябва да я търси вътре в себе си, не отвън и да не прибягва до генерализации като реалността е такава, не е справедливо. За мен е справедливо едно, за теб друго, за него - трето.

 

- Вие присъствате, когато се съобщава тежката диагноза рак на онкоболни. Какво им казвате?

 

- Диагнозата им съобщава задължително лекар. Аз присъствам, ако има нужда от мен. Казвам им - никога не ви продавам излишна надежда, защото всеки си има някаква съдба. Но аз мога да ви предложа начини да се справите със заболяването, ако желаете, и то да протече под друга форма. Понякога самият болен се е мотивирал много здраво. Няма болен, който по някакъв начин да не е предчувствал - жената е напипала топченцето на гърдата си, мъжът е усетил нещо. Забелязъл съм обаче, че близките на онкоболния приемат по-трудно диагнозата, за тях ракът все още значи край. Въпреки че знаете, че има жени, които са го преодолели. Ракът вече е преболедуваемо заболяване, не е както преди. Вече има няколко вида химео- и лъчетерапия. Психологичната работа, дихателните упражнения, медитации - всичко това помага доста.

 

- Вие сте работил и в бившата вече Учебна база "Христо Ботев" в Плевен. Бил сте част от комисията за подбор на кадрови военни. Съвпадение ли е, че през последните години зачестиха случаите на убийства и самоубийства на хора под пагон или наистина те работят под голям стрес?

 

- Сега почти на всяко работно място има невероятен стрес, но преди няколко години в МО и МВР наистина имаше повече такива инциденти. Защото наистина работещите в тези ведомства са подложени на по-голямо натоварване. Този човек пази не само своя живот, но и живота на останалите, още повече когато отива на мисия. Един командир на рота отговаря за над 250 човека. Затова е силно натоварването и голям стресът. Ако не успеят да го преодолеят, го пренасят вкъщи, защото този стрес трябва да избие. Замислят се за какво живеят. Това е един от кардиналните въпроси. По-емоционално неустойчивите предприемат крайни мерки - самоубиват се и не осъзнават, че така правят мечешка услуга на себе си. Те изчезват от този свят, но те убиват и тези след тях. Така близките им страдат много повече отколкото са страдали преди. Затова човек трябва да се замисли какво ще предизвика с това си действие. Моята работа е да ги накарам да направят точно това.

 

- Случвало ли ви се е да разубеждавате хора, решили да сложат край на живота си?

 

- Много пъти. Примерно пациенти, които са изпаднали в тежка депресия заради увредено здраве. Той не може с една малка пенсия и ТЕЛК-а да се справи финансово и си казва - за какво живея. Тогава аз го карам да се замисли за какво му е даден този живот, с какво се гордее. Трябва в такива моменти да се хванат спасителните пояси на човека. Тогава един се сеща за дъщеря, друг за внуче. Това са нещата, които ни крепят - кого обичаме, какво сме постигнали, когато сме се чувствали обичани и сме били полезни на някого. Когато изпадаме в трудни моменти, точно затова трябва да се замисляме.

 

- Можете ли да направите един психологичен портрет на плевенчанина? Що за човек е той? Ето - когато страната беше пламнала от простести, той не се надигна. Липсва ли му гражданска позиция или не е толкова борбен?

 

- Системата на мислене в Южна и Северна България е коренно различна. Дори Иван Хаджийски прави такова разделение - манталитета на хората ни е друг. Но не на последно място е проблем липсата на алтернатива в града ни. Какво работи днес в Плевен?! За да има работещи хора, които наистина да излязат и да кажат аз протестирам против Орешарски или който и да е, те трябва да знаят, че това няма да повлияе на работата им. Докато при нас, в така наречения Северозападен резерват, страхът играе страхотна роля. Страх, че ще го видят да протестира и ще го изгонят от работа.

Плевенчани се обезвериха тотално, не търсят други начини, мисленето им стана по-ограничено. Не виждат решение, защото действително всичко тук умира, няма работа. Не виждат бъдеще за децата си.

 

- Остава ли ви време за почивка и как обичате да релаксирате?

 

- Да, остава ми свободно време и задължително много голяма част от него гледам да прекарвам извън Плевен със семейството си. Медитирам, занимавам се с дзен вече от 12 години. Това страшно ми помага, защото иначе работата ми е достатъчно натоварваща.

 

 

върни се в НАЧАЛО