СЕДМИЧНИК ЗА НОВИНИ, АНАЛИЗИ, КОМЕНТАРИ И ОЩЕ НЕЩО...                                                                          Брой 15 (18 - 24 април 2014 г.)

 ЗАЩО ПОКАНИХМЕ


 

Сн. Изд. "Леге Артис"

Мариана Найдова

 

Преди дни от печат излезе първата книга на Мариана Найдова "Два романа", в която са включени две произведения - "Мравки с фенерчета" и "Слугинята". Авторката е старши преподавател по български език за чужденци в Медицинския университет (МУ) - Плевен. Разговаряме с нея за грамотността, любовта към книгите и поводите, които ни карат да се чувстваме вдъхновени.

 

Граматиката не е проста система от правила, тя е кодирано мислене

 

Мариана Найдова е родена във Велинград. Завършва "Българска филология" в СУ "Климент Охридски" и втора специалност "Педагогика". В момента е старши преподавател по български език в Медицинския университет на чуждестранни студенти в подготвителен курс, начинаещи, среднонапреднали и етнически българи. Научните й интереси са в областта на методиката на преподаването на български език като чужд, социолингвистиката, сравнителното езикознание, литературознанието, драмата и театъра. Член е на Съюза на учените в България и на Alliance Francаise.

Автор на няколко пиеси, номинирани за награди, преведени на френски език и публикувани в електронни медии. Първата й пиеса - "Ненавист е в женски род", е с номинация в конкурса за съвременна българска драматургия "Иван Радоев" през 2007 г. "Да родиш Леон" и

"Суровата светлина на разсъмването" са публикувани във френското електронно списание за литература "La revue des ressources".

 

Интервю на Мая ПАСКОВА

- Г-жо Найдова, преподавате български език на чуждестранни студенти. С какви трудности се сблъсквате при първата си среща с тях?

 

- Първата среща с напълно непозната аудитория винаги е притеснителна. Поне за мен е така. Рутината не ми помага. Нямам заучени жестове, нито фрази, на които да се опирам. Работата на преподавателя напомня в известна степен тази на актьора. Има момент на несигурност преди да излезеш на сцената, на съблазняване и харесване, на опитомяване даже. Винаги е вълнуващо и заради страха от провал. Повече от 30 години работя като преподавател и така и не се научих да съм хладна, напълно сигурна в себе си, безразлична. Много е хубаво, когато има химия между студентите и преподавателя. Не винаги става така, естествено, но когато се получи, е наистина страхотно преживяване.

 

- Българският език е един от най-сложните. До каква степен успяват да го овладеят студентите, кои са думите, които научават първи и какво не могат никога да проумеят и запомнят?

 

- Българският език е труден, особено за говорещите английски. Ако обучаемите никога преди това не са учили друг чужд език, то тогава изведнъж им се налага да се изправят пред една съвършено чужда езикова система, пред многобройни трудности без аналог в собствения им език. Категории като род и спрежение, сложната система на местоименията, видът на глагола са предизвикателства не само към способността на студентите да запомнят, но и към идеята им за функционирането на езика. Най-сложното е да бъдат приобщени към езиковата логика на българския език, чиято красота е всъщност и неговата граматическа сложност. Граматиката не е проста система от правила, тя е кодирано мислене. Иначе нямам идея коя е първата дума, която студентите научават. Най-вероятно е нещо, което всеки един от тях е научил преди да дойде в страната ни. Може да е "да", "добър ден"... нещо такова. Много им е странно, говоря за студентите, когато разберат, че невербалният език на жестовете е също различен. Става дума за елементарното кимане с глава в знак на съгласие. Това, което на български език е "да", на повечето езици е "не". Забавно е да ги видите как старателно кимат с глава в знак на съгласие или несъгласие.

 

- Срещата ви с толкова различни култури какво ви носи и на какво ви научи?

 

- Разбрах, че независимо от цвета на кожата, традициите и културните различия ние всички сме човешки същества, които страдат по един и същи начин, че обичаме, мразим и се привързваме с еднаква страст, че често оставаме хладни или безразлични, защото Другият не е успял да погледне в нас, че Другият всъщност сме ние самите.

 

- Като филолог, дразните ли се от неграмотността на българите? На какво се дължи тя?

 

- Донякъде. Отдавна не се шокирам, ако видя бележка, оставена на вратата на някой магазин, написана с грешка. Дразни ме повече претенциозното говорене на политиците, които за две десетилетия изработиха един ужасен политически жаргон, пълен с думи, лишени от смисъл. Дразни ме безсърдечието им, дразни ме, когато гледат на народа си като на маса от декласирани хора. Дразня се, че политиците не пътуват с влак или автобус, където прелива от език. Обичам да "подслушвам" хората, когато пътувам. Всеки човек носи в себе си собствената си книга. Когато слушам хората, всъщност съм в най-огромната библиотека на света. На тези хора никога не бих написала двойка по правопис, защото имат правилно говорене. Може би философията ми е наивистична, но я предпочитам пред претенциите на образоваността. Неграмотността се дължи на бедността, в която живеем, на неграмотността на управляващите и не на последно място на липсата на традиция и на часове по четене в училище. Сещам се, че Ницше беше казал, че катастрофата в образованието е дошла, след като били отменени часовете по четене в училище. Съгласна съм. Това е най-важният и най-приятен час. Някой да ти чете, а ти просто да слушаш. Никой да не те изпитва. Удоволствието е силно мотивиращо нещо. В училището има все по-малко удоволствие и прекалено много амбиции.

 

- Обичате ли да четете, кой ви предаде любовта към книгите и кои са любимите ви автори?

 

- Да. Вкъщи имаше малко книги, но имаше голяма библиотека в читалището. Майка ми ми четеше "Марсиански хроники" на Бредбъри, когато още не знаех буквите. От нея научих, че много малко книги могат да бъдат определени като книги за възрастни. Повечето "големи" книги могат да се четат на деца. Любими автори? Много са. Защо са ми любими? Най-вероятно заради чувството ми на свързаност с тях и заради усещането, че се намирам в текстовете им.

 

- Кога започнахте да пишете?

 

- На петдесет. Изглежда е трябвало да стане така.

 

- Какви са темите, които ви вълнуват и от които черпите творческо вдъхновение?

 

- Интересен ми е човешкият хаос, страстта, разрушителната сила на чувствата и самотата.

 

- Защо темата за любовта е една от най-експлоатираните в изкуството?

 

- Най-вероятно защото сме повече от това, което сме, ако обичаме и сме по-живи през любовта. Любовта е рана. Сигурно така превързват раните си хората, които пишат. Не знам. Нямам отговор на този въпрос. Писането още е и съблазняване. Полин Реаж е написала един великолепен еротичен роман, за да накара мъжа, в когото е била влюбена, да я обича. Не е успяла. Но романът е останал.

 

- Имате ли наблюдение за мисленето на съвременния човек? Материалното ли е движещото в живота ни?

 

- Мисля, че светът се крепи на духа. Убедена съм в това. Независимо, че ламтежът изяжда сърцата, винаги има хора, които са над елементарната алчност, иначе светът да е изчезнал.

 

- Дали нямаме дори доста стандартно разбиране за романтика? Вашето какво е?

 

- Не съм романтична. Мисля, че в мене има страст. Това не е романтика. Страстта плаши.

 

- Казвате, че първата си пиеса пишете на 50. Каква е разликата между драматурга, актьора и зрителя? В сценария на живота каква роля бихте си избрала?

 

- Не съм мислила за това. Сещам се за един филм и за един актьор. Той направи жест с ръката си и докосна лицето на жената, в която беше влюбен. Той играеше нещо, което трябваше да бъде изказано с думи. Жестът му говореше повече от думите. Нещо такова е. Актьорът продължава в написаното от автора и обратното. Толкова мога да кажа.

 

- Новата ви книга разказва за...…

 

- "Мравки с фенерчета" се превърна в разказ за насладата, за събудената плът, за думите, които омагьосват, за живота в едно градче, за лятото, когато едно малко момиче трябва да порасне изведнъж, брутално събудено за света на възрастните, а "Слугинята" започна като криминална история, но после преживя метаморфозата на магическата развръзка. "Никога не съм писала, вярвайки, че го правя, никога не съм обичала, мислейки, че обичам, никога нищо не съм правила, освен да чакам пред затворена врата" - Маргьорит Дюрас го е казала. Харесва ми. Писането е очакване. Най-хубавото е в очакването.

 

- Мравките с фенерчета могат ли да се нарекат светулки?

 

- Да.

 

- Кога да очакваме официалната премиера на новата ви книга?

 

- През май.

 

 

върни се в НАЧАЛО