СЕДМИЧНИК ЗА НОВИНИ, АНАЛИЗИ, КОМЕНТАРИ И ОЩЕ НЕЩО...                                                                          Брой 12 (28 март - 3 април 2014 г.)

 ЗАЩО ПОКАНИХМЕ


 

Д-р Петко Стефановски

 

В навечерието на Деня на шегата поканихме за интервю шефа на спешното отделение в Плевен, защото той е известен с чувството си за хумор, а освен това е роден на Първи април. С д-р Стефановски разговаряме обаче и за сериозните неща в спешната помощ - проблемите, заплащането, текучеството на кадрите...

 

Лекарите имат странно чувство за хумор, защото гледат по-философски на живота

 

Д-р Петко Стефановски е роден на 1 април 1974 г. в град Пловдив. През 2000 година завършва медицина в Медицинския университет в Плевен. От 2007-а е с призната специалност "Спешна медицина", която придобива в "Пирогов". От същата година завежда отделение "Спешна помощ" към Университетска многопрофилна болница за активно лечение (УМБАЛ) "Георги Странски" в Плевен. Преди това е работил във Враца, Роман, Червен бряг - все в спешните отделения.

Семеен, с едно дете, съпругата му също е лекар.

 

Интервю на Поля ТОМОВА

- Д-р Стефановски, как приема живота човек, роден на Първи април?

 

- Приемам го основно откъм веселата му страна. Смятам, че животът е прекалено важно нещо, за да го взимаме прекалено насериозно.

- Имате ли много поводи, за да проявите чувството си за хумор?

 

- Редовно има такива поводи. Обикновено смешни случки с пациенти няма толкова, но има такива с персонала, от битово естество... Общо взето, редовно има над какво да се посмеем.

 

- Разкажете случай от практиката си, който ви е развеселил наистина?

 

- Сещам за два такива случая. Единият е малко по-неприличен. Преди време дойдоха момче и момиче, ухапани от водна змия. Влечугото ги беше клъвнало по времето, когато те правели любов в "Кайлъка". Актът е бил на полянката и в разгара на страстта двамата се изтъркулили в барата, където явно са стреснали змията и тя ги беше захапала.

Има и друг случай, но той малко прилича на черна комедия. Знаете, че лекарите сме с малко по-особено чувство за хумор, ще ви разкажа и него. Преди години се смяхме с един пишман самоубиец. Той първо се пробвал да се беси, но се скъсало въжето. После решил да си реже вените, обаче се счупил ножът. Накрая се нагълтал с хапчета, но пък ние го спасихме... И човекът така и не успя да се самоубие, оживя.

 

- Защо лекарите имат малко странно чувство за хумор?

 

- Може би защото гледаме по-философски на живота - както ви казах, той е достатъчно сложен, за да го усложняваме и ние. Пък и това е начин за разтоварване. През спешното отделение на ден преминават минимум 50 човека. Ако изкараш 24-часова смяна, това са 100 човека, всеки със своите болки и оплаквания, близки, които са притеснени и трябва да ги успокояваш. А през цялото време трябва да си вършиш и работата. Ако започнеш да съпреживяваш всичко, просто не е възможно да оцелееш. Това напрежение трябва да избива някъде и то е именно в този черен хумор, наречен лекарски. По-добре е да се шегуваме, отколкото обратния вариант.

 

- Секнаха ли нападенията върху вас и колегите ви?

 

- Физически нападения не сме имали от близо година и половина, откакто въведохме жива охрана на територията на отделението. Нещата по този начин се пресичат още в зародиш. Остана обаче агресията чрез обиди, псувни и т. н. Тук няма как да се избегнат нещата. Всеки месец, когато правим колегиуми с лекарите и с медицинските сестри, ги обучаваме на това как да се справят с подобни случаи. Естеството на работата ни е такова, че трябва да успяваме да се справим с това. Не можем да очакваме, че всеки, който влезе тук, ще бъде мил и любезен. При нас хората идват от зор. Аз не познавам нито един, който да е дошъл да се преглежда тук просто защото му е скимнало така.

 

- Много се коментира ниското заплащане на медици и сестри в спешната помощ. Това така ли е?

 

- Заплащането ни е абсолютно същото, каквото е и в останалите отделения на болницата. Да - ниско е, но самото финансиране на здравеопазването е такова. В никакъв случай не мога да кажа, че сме с най-ниските заплати.

 

- Има ли текучество на кадрите от "Спешно отделение"?

 

- Текучеството е огромно. Средният престой на лекар в "Спешно отделение" е два месеца и 13 дни. Има, разбира се, изключения. Аз съм тук от седем години, имам колеги, които са по три, четири години. Днес съм подписал поредната молба за напускане. Колегата постъпи на 1 февруари, днес сме 25 март, той не изкара даже два месеца.

 

- Защо напускат лекарите и сестрите?

 

- Смятам, че заплащането е на едно от последните места. Основна причина за напускането е самата работа - напрежението, проблемите, агресията... За да работиш в "Спешна помощ", трябва да се чувстваш призван за тази работа. Това не е работа за всекиго.

 

- Как се справяте с този проблем, има ли хора, които до попълнят освободените бройки?

 

- Справяме се, веднага има колеги, които се намират. Имало е периоди, в които един-два месеца не се заемат свобони места, но рано или късно се намира човек. Първите няколко месеца всеки един новоназначен минава на обучение при мен. След това първият месец лекарят дава дежурства или с мен, или с друг от по-старите колеги. Внедрили сме в отделението алгоритми за поведение с цел обучение на младите кадри. Това с прости думи означава, че направиш ли първо, второ, трето - няма да сгрешиш. Аз не смятам, че текучеството на хора, работещи в спешните отделения, е проблем, напротив. Да, опитът и дългият стаж носят ползи, но рутината в работата убива желанието за развитие. По-скоро моето мнение е, че всеки един млад лекар трябва да поработи малко в едно спешно отделение и чак след това да си избере към коя специалност да се насочи. Това е по-добро, отколкото десет години да стои в едно отделение, без да прочете нищо и да смята, че всичко знае. Просто спешните отделения са нещо като банка кадри. От всичките над 52-ма колеги, които са преминали през отделението от 2007 година досега, 15 души работят в други отделения на УМБАЛ, вече са асистенти, взеха си специалност и са много добри. Други, които напуснаха, отидоха в Германия, във Франция и там се доказват като професионалисти. Тези хора са придобили самочувствието си тук, в спешното отделение, знаят как да се справят с абсолютно всяка ситуация. Аз съм много горд с всичките си колеги, които са минали оттук и са направили нещо смислено с живота си и с професията си.

 

- Кой е най-големият проблем в спешната помощ?

 

- Няма как да степенувам проблемите, защото те са комплексни. Решават се един по един и бавно. Много има още какво да се желае, ако искаме да достигнем развитите страни. Това обаче е въпрос на цялото здравеопазване. Не можем да разглеждаме спешната помощ извън цялата система. Всички проблеми, които съществуват - и неосигурените пациенти, и липсата на достатъчно добра апаратура - това го има и тук. Между другото, ние не водим никаква статистика кой е осигурен и кой не е. Нас това не ни интересува. Когато се налага хоспитализация, тогава вече се проверява дали е осигурен. Но иначе ние не правим разлика, защото тези хора идват по спешност и трябва да получат спешна помощ.

 

- Много човешки животи сте спасил. Имат ли хората благодарност към вас и колегите ви?

 

- Честно казано, не съм броил колко живота съм спасил. Някои хора са благодарни, други не. Всеки човек е различен. Вижте този гипсов орел - той ми е подарък от една благодарна пациентка. Случаят бе през 2005 г., точно на Нова година. Бях дежурен за последен път в Червен бряг. Пътувам с колата си натам и на завоите между Горни Дъбник и Телиш виждам една обърната в шанеца кола. Спирам. В колата бяха студенти - две момчета и едно момиче. Момчетата бяха добре горе-долу, но момичето беше със счупени крака. Аз в чантата си нося реанимационно оборудване и на място направих каквото трябва. Обадих се за помощ. Веднага започнах на място противошокова терапия, сложих система, без да я вадя от колата. Момичето оцеля след поредица операции. Може би повече от половин година след това влизат в кабинета ми - момичето и майката. За благодарност ми подариха този орел.

 

- Чувствате ли се като човек, който е ощетил близките си с нощните дежурства, с липсата ви по празниците...

 

- Определено така се чувствам. В другите професии човек си знае почивните дни, отпуската, нощно време си е вкъщи... При нас такова нещо няма, но това за мен е призвание. Аз знам и усещам, че това е моят път. Човек ако не чувства в себе си потребността да бъде нужен на другите хора, ако му тежи, той по-добре въобще да не се захваща с тази работа.

 

- Дразнят ли ви лекарските скечове в разни предавания?

 

- Не, защо да ме дразнят, приемам ги напълно нормално, дори се смея понякога от сърце. Ние, лекарите, пък се шегуваме с други професии, защо те да не се шегуват с нас.

 

- А какво ви дразни?

 

- Най-много ме дразни и ядосва бездушието. Пак ще дам пример. Преди месец и половина пътувам от Добрич към Плевен, вечерта около 20,00 часа. На едно място около село Масларево виждам една кола, полегнала в банкета. Един мъж се изправил до колата. Спирам, до мен спира патрулка. Излизам, казвам, че съм лекар. Пострадалите бяха мъж и жена, колата се подхлъзнала и се унесла. Слава Богу, нямаше им нищо на хората. Но какво ми направи впечатление. Мъжът ми казва - докторе, много ти благодаря, ти си първият, който спря от 40 минути. Човекът дори махал с ръка, никой не спрял. Представете си - 40 минути тези хора стоят с обърната кола, в дъжда и никой не е спрял да ги погледне, а това е натоварен път. Кажете ми, това какво е...

 

- Как ще празнувате юбилея?

 

- Няма да празнувам, защото традицията е 40 години да не се празнуват. Тази година ще правя 40, догодина ще ми давате 40, както би казал Шишо Бакшишо. Животът е радост и тъга... Пожелавам си здраве за мен и близките ми, а и за всички хора. И нека по-малко пациенти да търсят нашата помощ.

 

 

 

върни се в НАЧАЛО