СЕДМИЧНИК ЗА НОВИНИ, АНАЛИЗИ, КОМЕНТАРИ И ОЩЕ НЕЩО...                                                                                 Брой 10 (14 - 20 март 2014 г.)

 ЗАЩО ПОКАНИХМЕ


 

Виолета Радева

Балетната школа при читалище "Съгласие" тази година отбелязва 60-годишен юбилей. 38 от тях художествен ръководител в нея е била Виолета Радева. Тя е сбъднала съкровените мечти на стотици плевенски момиченца - да станат балерини. Какво дава и какво отнема балетът, какво означава да отдадеш целия си живот на танца и да предадеш тази любов на децата - това са част от темите в емоционалния разговор-изповед с балетния педагог.

 

Балетът е като да рисуваш картини върху вода

 

Виолета Радева е родена през 1942 г. в Плевен. Баща й е инженер в пощата, а майка й работи като телефонистка. Рано остава сирак и не успява да завърши балетно училище, защото семейството не може да си го позволи. Завършва гимназия с отличен успех. От 12-годишна танцува балет, мечтата й е да стане актриса. След като не я приемат от първия път в театралната академия, започва работа като артист-балетист в Музикалния театър във Велико Търново, където остава две години. Връща се в Плевен, за да поеме ръководството на Балетната школа. Притежава квалификация за балетен педагог. Създател е на Студиото за класически танци към школата.

Носител на орден "Кирил и Методий" I степен; заслужил гражданин на Плевен.

Омъжена, има един син, който живее в чужбина.

Интервю на Мая ПАСКОВА

- Г-жо Радева, коя беше първата ви среща с балета?

- Беше преди 60 години. Моя приятелка беше се записала да танцува в новооткритата тогава Балетна школа. Аз отидох с нея от любопитство. 12-годишна бях. Господин Александър Манолов - основателят на школата, ме видя до вратата и ме попита: - Ти, дете, какво? - Искам да погледам, може ли? - казах аз. Той ме хвана за ръчичка, заведе ме пред станката и каза: - А аз смятам, че ти трябва да танцуваш. И така 44 години от моя живот аз съм била пред станката и в балетната зала. 6 години бях ученичка в тази школа, 38 години педагог и хореограф. Това е един изпълнен с много емоции, много радост, но и с напрежение и отговорност път, защото балетът и музиката са комуникативни изкуства. За да ги възприемеш, за да можеш да ги съпреживееш и разбереш, трябва да имаш сърце и душа.

- Какво е балетът за вас?

- Балетът е нещо много красиво, той е един особен свят, пълен с красота, мечти, младост, но той е тежко изкуство. Не става дума само за труда, който трябва да положиш, за да станеш наистина танцьор. А това, че залата притихва, светват прожекторите, спектакълът започва, свършва, аплодисменти, цветя, публиката си отива… И ти се събуждаш от един сън, от който няма следа. Ние балетистите пишем върху вода. Нямаме галерия, в която да видим картините, които сме нарисували върху сцената. Това е много тъжно. Дори и музиката човек може да си затананика, картината да види, но балетът - тази красива емоция, не се възпроизвежда. Тя остава вътре в теб. И въпреки всичко ние - хората, които сме си посветили живота на това изкуство, сме като деца. Ние вярваме, че този сън е много хубав, живеем през деня с него, вечер го сънуваме.

- Как го сънувате вие?

- Много често, въпреки че вече 6 години не съм в школата, нощем сънувам, че танцувам. Танцувам моите блянове несбъднати, моите нетанцувани танци, слушам музика, събуждам се и усещам, че някаква сълзичка има на окото ми. Дали е от възрастта, дали е защото все още тези хубави неща ме вълнуват, не знам. Но и до ден днешен, когато слушам хубава музика, аз я обличам в движение и цветове. Виждам, слушайки музиката, какво движение може да се направи.

- Как станахте хореограф и педагог в Балетната школа?

- След като две години танцувах в Музикалния театър във Велико Търново, срещнах съпруга си и се отдадох изцяло на отглеждането на прекрасния си син. Смятах, че мечтата за балета е останала в миналото. Един ден първата корепетиторка Тануша Гешева ме срещна и каза, че ме търсят, защото им трябва педагог за Балетната школа. Притесних се, защото нямах достатъчно опит, за да бъда педагог. Накупих си литература, изчетох всичко възможно и реших да опитам. Това беше най-вълнуващият момент от моя живот. Децата бяха толкова мили и искрени, с такава надежда гледаха в мен. По това време в България нямаше институт за балетни педагози. Единственото място, където можеше да се завърши такава специалност, беше в СССР. Но да отидеш там когато нямаш връзки беше невъзможно. Завърших всякакви академии, школи, явявах се на приравнителни изпити в Балетното училище. Дадоха ми квалификация за балетен педагог, първа категория, но аз си останах без диплома за висше образование за балетна педагогика.

На сцената с малка част от своите възпитаници

- Вие сте създател на Студиото за класически танци към школата...…

- Когато аз постъпих в Балетната школа, в нея имаше около 60 деца. С течение на времето те стана 200 - 240. От тези 200 деца спокойно можеше да се подберат по-талантливите, които са показали чрез своето желание да танцуват, че не са дошли просто да станат грациозни и красиви девойки, а да научат нещо. И понеже по това време в Плевен вече имаше и опера, те имаха по-професионално ориентирани стремежи. Искаха да знаят и да могат почти колкото професионалистите. Доколкото можех аз и всички, които са били до мен тогава, се мъчехме да се докоснем максимално до професионалното обучение, изискванията ни бяха много стриктни. Заделихме една група от 40 - 50 деца, които се обучаваха в извънредни часове. За да накараш тези момичета да спрат да се срещат с приятели, а да идват там и да танцуват, моята, тяхната, нашата взаимна обич към балета е била голяма. Така балетното студио започна да изнася концерти. Имаме около 20 балетни постановки, много балетни миниатюри и стотици танци.

- И много награди.…

- Преди да дойде демокрацията ние имахме повече материални възможности и канехме именити хореографи като Петър Луканов,

Маргарита Арнаудова, Найден Шулеков и мн. др. Чрез тях аз и децата научавахме много неща. Ходехме на много фестивали и сверявахме часовниците си. Беше престижно да поканиш най-добрия хореограф да ти направи постановка, с която ще се явиш на фестивала и ще станеш пръв. В това време децата виждаха, че са по-добри от другите, че танцуват по-хубаво. Това нещо липсва на тези деца, които танцуват днес. Те няма с кого да се състезават, те нямат този хъс. Участвали сме в много конкурси и на всички сме печелили призовите места. Студиото е лауреат на IV, V, VI, и VII републикански фестивали, носител на златни медали и званието "Представителен", на юбилейни медали - "1 300 години от създаването на българската държава" и "100 години Плевенска епопея", първо място от Международния фестивал в Румъния "Децата по света искат мир" и много други грамоти и отличия.

- Днес школата и студиото продължават традицията всяка година да представят по един нов спектакъл пред младата плевенска публика. Коя е постановката, с която вие най-много се гордеете?

- Докато още бях ръководител в школата, си подготвих заместници - Валя Козовска и Маня Николова. Опитах се да им предам моя опит. Знам, че те знаят и могат и вярвам, че те ще научат децата на всичко. Най-много се гордея с постановката "Доктор Охболи" по музика на Ивайло Атанасов, която беше излъчена по БНТ. Както и съвместните постановки с филхармонията. Тогава тези мои малки деца, респектирани от симфониците, се научаваха на много неща. До тях и до публиката стигаше музиката. Имахме разкошни сценографи и художници. Мария Трендафилова обличаше балета като за бал. Поклон пред нейния талант! Нейните костюми още "танцуват" на сцената. Когато нямаше пари, се е случвало да правя по два костюма от един. Читалищното ръководство винаги е толерирало и лансирало Балетната школа. Благодаря на всички ръководства, председатели и секретари, че са уважавали и оценявали това, което ние и децата сме постигнали.

- Много от възпитаниците ви продължават да се занимават професионално с балет след завършването на школата.…

- През годините около 70 станаха професионалисти. Скоро си намерих списък, в който изброих около 15 балетни педагози. И всичко това от една школа, която няма задача да прави професионалисти. Но да не забравяме, че е първата подобна в България.

- Поддържате ли връзка с бившите си ученички?

- Да си учител, това е дарба. Можеш да си научиш урока и да го поднесеш на учениците си, но ако в теб няма тази всеотдайност, взискателност, която да вдъхва на децата доверие и уважение към теб и да усещат, че ги обичаш дори когато си най-строг, нищо не става. Ти си оставаш един човек, който знае, но няма умение да предаде тези неща. Когато влизах в балетната зала, аз оставях егото си зад вратата заедно с всичките си притеснения, тревоги, емоционални преживявания. Бях строга, взискателна, ласкава, нежна. Бях приятелка, майка, знаех за всичките трепети младежки на моите ученици. Те и до ден днешен ми се обаждат. И това е моята награда. Преди три дни ми се обади едно момиченце, което е учило при мен преди 20 години. На 8 март ми се обадиха още 5 - 6 и всичките бяха толкова възторжени и мили. Когато си дойдат в града ме срещат с едно цветенце, на кафе се събираме, разказват ми за своите радости, скърби, за пътя си в живота, който са си начертали.

- Мечтата на всяко момиченце (или на всяка майка на момиченце), е да стане балерина. Какви качества обаче трябва да притежава?

- Детето само трябва да осъзнае, че това, което прави, е това, което иска. Всяко дете си мечтае за красивата пачка, палците, да бъде принцеса на сцената. Но за да танцуваш, трябва освен дар Божий и много труд. Ако под формата на игра в началото не ги накараш да заобичат балета, за да можеш да ги прекараш по трудните пътеки на азбуката на танца, трудно тръгват напред. Но когато те заобичат нещо, е за цял живот. Дори умората, която изпитват, е сладка.

- Сега, обръщайки се назад, каква е вашата равносметка за пътя, който сте извървели?

- Аз не остарях духовно. Избягвам да се оглеждам в огледалото. Душата ми е млада и аз отново съм с моите балерини. Когато отивам на концертите им, моето сърце започва да трепти с ритъма на танца. Това е най-великото нещо - когато завесата се вдигне и на всички нас - ръководителите, публиката, танцьорите, сърцата трептят в един ритъм. Това е балетът. Това е най-великото в него. Тогава се раздаваш, без да мислиш колко те болят крачетата, колко си изморен, от какво си се лишил. Нямах време за себе си, не можах да стана дама. Но винаги съм се стремяла да бъда спретната. Балерините не могат да бъдат нечистоплътни. И душите им са чисти, защото правят нещо, което е възвишено. За да постигнат хармония между физическото и умственото развитие на младите хора, древните гърци задължително са вкарвали в обучението на децата танците. Така те са смятали, че младите хора добиват съвършенство и хармония. До ден днешен съм такава - все ми се струва, че аз мога още да дам и те също, че аз мога още да ги науча и те още да усвоят. Това е моят живот. Един безкраен низ от перфекционизъм. От позицията на годините искам да се извиня на всички, които са работили с мен, че съм била толкова взискателна. Дори тогава, когато съм била строга с тях, ми се е искало да ги прегърна и да им кажа колко ги обичам.

- С какво запълвате свободното си време сега?

- Опитвам се да живея пълноценно, защото за да бъде човек щастлив, му трябват три зрънца - почтеност, здраве и надежда. Аз не искам да се връщам в миналото, да тъгувам за него, защото то е било хубаво. Чета много книги, слушам музика, а напоследък имам ново хоби - опитвам се да рисувам. Тогава забравям всичко - все едно съм в балетната зала. И там съм перфекционист. Рисувам пейзажи, цветя, море, коне и балерини, разбира се. Но само три. Желанието ми е да творя нещо красиво.

 

върни се в НАЧАЛО