СЕДМИЧНИК ЗА НОВИНИ, АНАЛИЗИ, КОМЕНТАРИ И ОЩЕ НЕЩО...                                                                     Брой 4 (31 януари - 6 февруари 2014 г.)

 ЗАЩО ПОКАНИХМЕ


 

Любомир Дяковски

 

Известният плевенски тенор се завърна от тримесечно турне зад граница с над 60 концерта. С него разговаряме за публиката, отношението към културата и политиката в тази област - у нас и в чужбина.

 

Плевен има възможност да прави прекрасни оперни спектакли

 

Любомир Дяковски е роден на 1 март 1950 г. в Дупница. Завършва Национална музикална академия "Проф. Панчо Владигеров" - София, випуск 1973.

През 1972 г., още като студент, е изпратен от Христо Бръмбаров, заедно с още двама негови колеги, да строят основите на плевенската опера. Един от тримата славянски тенори - Любомир Дяковски, Константин Янков и Григорий Полишчук. В репертоара си има над 50 оперни роли, както и теноровите солови партии в над 30 меси, оратории и реквиеми - с най-големите български хорове и симфонични оркестри. През последните години пее предимно в Австрия, Германия и Швейцария.

Съпругата му Росица Дяковска е дъщеря на известния плевенски композитор, диригент и дългогодишен ръководител на Северняшкия ансамбъл маестро Иван Вълев. Дъщеря им е известната певица Люси Дяковска, а синът им Александър е основен състезател в баскетболния "Спартак" (Плевен).

През 2003 г. Любомир Дяковски е обявен за почетен гражданин на Плевен, а през 2008 г. - и за почетен гражданин на Дупница.

 

Интервю на Мая ПАСКОВА

 

- Г-н Дяковски, разкажете повече за последното си турне.

 

- Турнето продължи от 4 ноември до 21 януари в Австрия, Германия, Швейцария и Русия. Четири бяха концертите ни с Константин Янков и Григорий Палишчук, с които сме известни като Тримата славянски тенори, а 57 - с хора на Големите донски казаци. От тях има няколко, за които си заслужава да ви разкажа. Такива бяха концертите в Концертхаус в Берлин на 6 и 26 декември, като там ни предстои ново участие на 2 февруари. За мен като човек, който толкова години се е занимавал с музика, е необяснимо как може при една и съща програма за един месец три пъти да се пълни най-голямата зала в Берлин. Незабравимо ще остане участието ми на сцената на Виенската концертхаус. Във Виена правим коледен концерт на 23 декември в продължение на вече 20 години, като участието там е истинско удоволствие. Има хора, които ни гледат за 17-и път. Не може да се опише усещането, когато цялата зала пее с теб "Тиха нощ, свята нощ". В Санкт Петербург концертът беше в Зала "Октябрьский", която е с капацитет 3 700 зрители. Беше препълнена до последния стол. Там гостувахме за трета поредна година. На следващия ден бяхме във Великий Новгород, в залата на местната филхармония. След изпълнението на "Вечерний звон" публиката се изправи на крака. Оказа се, че можело на краставичар да се продават краставици, стига да си подготвен и да знаеш как. В разговор със специалисти след концерта се оказа, че ние пеем тези песни автентично, а не преработени, както се прави напоследък.

 

- Каква беше публиката и на какво, според вас, се дължи интересът към вашето изкуство?

 

- Много млади хора имаше на концертите. Но това е въпрос на възпитание и на политика в областта на културата. В Санкт Петербург през две сгради има театър, балет, четеш афиши навсякъде. Мариинският театър е с нова модерна зала. Бяха събрали 1 200 деца на сцената, които записваха песни за олимпиадата. Такива масови инжекции в културата се правят, каквито даже се съмнявам, че по времето на соца е имало. Книжарница, на 10 етажа, 10 каси работят едновременно и на тях опашки от хора с книги. Това е недостижимо, това е култура.

 

- Как се променяше отношението към културата на Запад през годините и какво можем да си "откраднем" ние?

 

- Благодаря за този въпрос. Скоро видях във фейсбук една карикатура от някакъв американец, която трябваше да изобразява културата в комунистическа България през 60-те години. Най-общо на нея бяха нарисувани някакви дебели лелки, които пеят в читалището и някакви пияници се разхождат край тях. На което аз така избухнах, че цяло есе написах на хората, които го бяха харесали. Най-малко те могат да ни учат на култура - господата зад Океана. Защото когато ние сме имали култура, те не са имали нищо. Дори в годините на соца. През 1983 г. пях в Линкълн център - където се намира Метрополитън опера. На първа страница в "Ню Йорк таймс" под премиерата в Метрополитън беше отбелязан нашият концерт. Ансамбъл "Филип Кутев", Софийска филхармония ходеха на турнета в САЩ. И този нехранимайко да нарисува българската култура с пияници. Разбира се, много добре ни се отразяваха тези контакти със западната култура. Ходил съм на семинари в Мюнхен, пял съм "Сивилският бръснар" на немски. Участвах в парижкия театър "Шатле" в руската опера "Златното петле", поставена от японски режисьор. Оперите и ораториите сме взели от западната култура. Но ние сме ги интерпретирали, популяризирали, придали сме им и някаква мъничка своя частица, съживявайки ги.

 

- При нас импровизациите и новаторството са повече критикувани, отколкото аплодирани...…

 

- Правихме една година в Женева "Хованщина" и операта беше поставена от един голям италиански режисьор доста консервативно. Същата постановка за Париж той направи съвсем провокативно. Пет самосвала пръст докараха на сцената, която се правеше на кал. Критиката написа: "Това е калта, която е газил руският народ по времето на цар Петър, на Брежнев и сега". Винаги големите режисьори търсят за дадената публика провокацията. В Париж персийската девойка се появява без сутиен. На нас българите ни липсва самочувствието. При младите хора вече не е така. Но както казваше покойната Гена, с която сме пели заедно: "Като член на жури съм забелязала, че веднага си личи като се покаже на сцената българче - свито, притеснено". Сега много българи живеят със самочувствие. Както е и моята дъщеря.

 

- Има надежда и за нас?

 

- Разбира се, че има. Това е друг разговор, с минало начало и незнаен край. Факт е, че младите хора имат възможности. Спомням си как трябваше да се явя на едно прослушване в чужбина и какви перипетии съм имал с визата. Много неща се промениха. Само който е минал по целия този път, може да го оцени. Недоброто сме си го направили ние. Не бива да обвиняваме онези страни. Те съумяха и извадиха много дивиденти от членството си в Европа. А ние на старта тръгнахме, без да знаем накъде ще ходим.

 

- И още не сме наясно, май...…

 

- Гледайки руснаците, гледайки другите държави си давам сметка, че ние не можахме да си дадем отговор какво минало имахме, затова не знаем накъде да тръгнем. Имахме ли фашизъм, партизаните герои ли бяха или терористи? Има пострадали от всички страни, но ние като нация трябва да съберем сили и да уточним нещата. Франко вдигна големия кръст и в пещерата положи гробовете - в ляво републиканци, в дясно - фалангисти, и кой на когото иска се покланя. Просто затвори страницата. А ние от една страна сме велик народ, от друга - не можем да се справим със себе си.

 

- Появи се слух, че имате предложение от общината да оглавите културата в Плевен?

 

- Бях на разговори с хора от общината и те смятат, че във времето, когато съм в Плевен, мога да взимам активно участие в ставащото в областта на културата. Не знам как ще се осъществи това нещо засега. Разговаряхме, че доста средства се отделят за колективи, за изяви. Има становище, че не е съвсем целесъобразно разходването на тези средства и резултатите не са каквито се очакват. Ще искат моето компетентно, професионално мнение.

 

- Това означава ли, че ще оглавите незаетото място като шеф на отдел "Култура и образование"?

 

- Не се виждам седящ на шефски стол. Не са ме канили за шеф на културата. Мисля, че имам какво от опита си да дам, да посъветвам, да направим полезни неща за плевенската култура.

 

- Имате ли конкретни идеи в тази посока?

 

- Оставям настрана, че някой умишлено не иска да работи. Но сигурно не всеки е толкова запознат, за да може да обхване всичко и да направи неща, които за Плевен да бъдат емблематични. Разбира се, че не става дума да се закрива нещо, но с това, с което разполага Плевен - хор, филхармония, база, могат да се направят великолепни оперни спектакли, например. Питам аз - колко плевенски оперни спектакли видяхме? Стигаме до субективния фактор - билети, делегирани бюджети.

 

- Въпреки, че нямаме опера...…

 

- И след като съкратиха операта навремето, имаше пълната възможност в Плевен да се правят спектакли. Аз бях този, който се изправи пред общинските съветници и близо час ги убеждаваше колко е необходимо в Плевен да се запази това нещо. И те прогласуваха 44 общински бройки за хор, балет. Но някой не пожела да продължи по-нататък, някой не си досвърши работата. После плач - закриха операта! Но какво закриха - ателиетата, бай Марин шивача. Да, солисти нямаше, но всичко можеше да се направи с хор, балет и оркестър, с каквито разполагахме.

 

- Сега може ли да се вадят плевенски продукции?

 

- Разбира се. Като имате брашно и конфитюр, защо да не си направите палачинки? Ще похарчите малко пари за ток, но ще си ги направите. Имаше такива опити. Но това, което се направи, беше потресающо. Не говоря за "Любовен елексир" само. Прави се такова нещо по света, но когато хората са се наситили на класиката в операта. Но това да ти бъде единственото възможно, което си направил, не бива. Трябва да се осъзнае, че в Плевен наново трябва да се привлича публика. Трябва да извикаш най-добрия режисьор и най-добрите солисти. Е, струва пари. Но ако не го направиш, става като в живота - евтиното излиза скъпо. И си свикваме с живота менте. А не трябва да е така.

 

- Означава ли, че имате визия за бъдещи оперни спектакли в Плевен?

 

- Имам намерение да поканя звезди на българската опера, които в момента пеят в Миланската скала. Имаме певици, които са тръгнали от Плевен и са на големите сцени в момента. Като излезе един такъв изпълнител на сцената, публиката да каже: Това ми стига. От край време говорим, че правенето на един фестивал трябва да е свързан с друг, за да могат хората, които идват, да участват и на двете места, да не се дават излишни пари. Не се правят Лауреатски дни за два месеца. Аз не упреквам никого. Толкова могат, толкова правят. Не вярвам някой умишлено да саботира това нещо. Но не може Лауреатски дни "Катя Попова" без оперен спектакъл, защото Катя Попова е оперна певица. Въпреки че има много други плевенчани, на които не се отдава заслуженото.

 

- Например?

 

- Ако някой в този град е най-големият, това е Христо Бръмбаров. Другите са негови ученици. Какво правим за него? Бръмбаров успя да направи от Гяуров, Узунов, Гена, звезди. Той направи школа и всички му се кланяха. Аз съм благодарен на съдбата, че съм се докоснал до тези хора.

 

- Каква изяви ви предстоят най-скоро в Плевен?

 

- Подал съм молба до общината за концерт на Тримата тенори на 23 май. Искам тази година малко да променя програмата и ще наблегнем на руската песен. За целта ще поканя баяниста на Тенорите Рудик Якин, който живее в Берлин и е лауреат на няколко престижни конкурси. Ще направя и самостоятелен концерт. Ще разговарям с директора на НУИ "Панайот Пипков" Жечка Димитрова той да направи и открит урок в училището.

 

- Пеенето е ваша професия, как си почивате тогава?

 

- Между всички тези концерти и светски изяви за мен най-прекрасните преживявявания са с моя внук Крис. Той е човечето, което ме зарежда с енергия и с което прекарвам прекрасни мигове. Ние си говорим на имена, за него съм Любо. Когато имам затруднения с някои от електронните му игри, той ме насърчава и ме учи.

 

 

върни се в НАЧАЛО