СЕДМИЧНИК ЗА НОВИНИ, АНАЛИЗИ, КОМЕНТАРИ И ОЩЕ НЕЩО...                                                                               Брой 42 (6 - 12 декември 2013 г.)

 ЗАЩО ПОКАНИХМЕ


 

Петър Георгиев

 

Първото спортно училище в България - плевенското "Георги Бенковски", тези дни отбеляза тържествено 45-годишнината от основаването си. С директора му Петър Георгиев разговаряме за постигнатото и за онова, което предстои, какво трябва да се направи, за да обикнат повече млади хора спорта, за амбициите и оптимизма във време на криза, когато спортът вместо масов става все по-елитарен.

 

Оптимист съм за бъдещето
на Спортното училище

 

Петър Георгиев Атанасов е роден на 22 февруари 1952 годна в Плевен. През 1993 година завършва Националната спортна академия със специалностите учител по физическо възпитание и треньор по тенис на маса. Дипломира се и като финансист във ВФСИ - Свищов. Многократен републикански шампион по тенис на маса за юноши и мъже с фланелката на плевенския клуб "Спартак", майстор на спорта, треньор на юношески и мъжки отбори на спортен клуб "Плама" (номиниран в ранглистата на община Плевен като отбор номер две на ХХ век), треньор на националните отбори за юноши и мъже през 1994 година. От от 1997 до 1999 годна е председател на СК "Плама", а от 1999 до 2012 година - на тенис клуб "Спартак 2000", член на Управителния съвет на Българската федерация по тенис на маса.

Започва като преподавател по тенис на маса в Спортно училище "Г. Бенковски" - Плевен, през 1999 г. От 2002 до 2009 година е помощник-директор по спортна подготовка, от февруари 2009 г. е директор на училището.

Семеен, с две деца.

 

Интервю на Инна СТЕФАНОВА

- Г-н Георгиев, как се чувствате като директор на първото в България спортно училище и какво ви дава повод за професионална гордост?

 

- Това училище е отворило врати през 1968 година и наистина е голяма чест да си негов директор. 45-годишният юбилей е и щастлив повод да отдам заслуженото признание на елитните ни спортисти, завоювали 29 световни и 31 европейски титли. Не мога да не подчертая, че връх на спортните постижения на училището са олимпийските шампиони Тереза Маринова и Гълъбин Боевски, но успехите са всекидневие при нас. Така че поводи за професионална гордост имам всеки ден - те идват от учениците, от учителите и треньорите. Тук, при нас, всички сме отдали времето си на нелеката мисия да изграждаме както спортни шампиони, така и будни личности и достойни хора. Гордея се и с друг факт - че съм наследник на първия директор на училището Николай Събев. Това е безспорно човек, който с възрожденски дух и апостолски труд е успял не само да основе училището, но и да направи така, че то да стъпи здраво на краката си и да остане стабилно на мястото си и сега.

 

- Какво всъщност ви свързва със Спортното училище и откога?

 

- Аз учех в експериментални спортни паралелки в тогавашната математическа гимназия "Гео Милев", които бяха своеобразен предвестник на бъдещото спортно училище. Стана така обаче, че се разминах на крачка с първия випуск на спортното. Те започваха девети клас, когато аз вече го бях завършил. Но пък се състезавах в един отбор с Христо Даскалов и с него станахме два пъти републикански шампиони за юноши по тенис на маса през 1969 и 1970 година. Стана така, че почти всички приятели през младежките ми години или учеха, или бяха учили в Спортното. По-късно пък тренирах деца от училището, без да съм щатен преподавател в него. Отборът на "Плама", който ръководех, беше изцяло съставен от бивши възпитаници на училището.

Искам да съм откровен - по онова време аз не мислех, че ще вляза в тази сграда, в която съм сега. Но настъпиха много промени, настанаха времена на кризи, пред мен започнаха да се редуват какви ли не предизвикателства и едно от тях беше точно това - да започна работа в Спортното училище. Тогава още не знаех, че ще работя повече като администратор, защото най-голямата ми сила е треньорската професия. А да си директор никак не е леко. На това място трябва да се съвместяват две дейности - и общообразователна, и спортна, трябва да работиш с 11 спортни федерации и с още 18 спортни клуба.

 

- Това означава ли, че сте в този кабинет, в тази сграда от сутрин до вечер?

 

- Моят работен ден започва в седем, а на останалите - в осем часа. Не се знае кога ще си тръгна вечер, но при всички положения след другите от колектива. За мен няма събота, няма неделя. Веднага искам да кажа обаче, че независимо дали си директор на спортно училище или треньор, това е кауза. А за една кауза няма фиксирано работно време. С това разбиране съм работил и като спортист, и като треньор, и като служител в "Плама", работя и сега. Това съм аз - работохолик.

 

- Какво трябва да се направи още в Плевен, за да обикнат повече млади хора спорта, така както са го обичали хората от вашето поколение?

 

- Материалната спортна база в града е в окаяно състояние. Плевен е един от малкото областни градове, в който няма плувен басейн например. Ето защо, ако искаме да възродим спорта, трябва да подобрим базата във всяко училище. Не бива да се омаловажава и друг факт - работата на преподавателите по физическо възпитание и спорт и работата на треньорите. Ентусиазмът и всеотдайността, с който работят едните и другите, са много различни. За треньорите няма почивен ден, те не се мръщят при какви условия работят, защото в края на годината трябва да покажат реални резултати. При преподавателите не е така. Те имат фиксирани по програма часове и могат да напишат от горе до долу шестици, без това да съответства на физическото състояние на учениците. Само когато децата тренират истински, здраво, те обикват спорта и разбират, че лишенията, на които се подлагат, си заслужават.

 

- Напоследък повече се говори за пари, за криза, спортът като че ли остава на заден план.

 

- Липсата на спонсори, на хора, обичащи спорта, които да имат пари и да искат тези пари да бъдат инвестирани в спорта, в определени моменти превръща спорта в елитарно занимание. Трябва да си платиш, ако искаш да играеш футбол на затревено игрище или да плуваш, да играеш тенис. А знаете, че в нашия град хората не са с добри финансови възможности. Когато спортът е елитарен, той не може да бъде поставен на широка основа и да се очаква от него да се черпят кадри, които да се селекционират и после да се подготвят за шампиони.

 

- Някои хора смятат, че децата, които учат в Спортното, са калпазани...

 

- И преди, и сега има много упреци, отправени към спортните училища - основателни и неоснователни. Аз съм бил треньор и само от спорт като тениса на маса е излязъл един Цветан Бешевишки, генерален директор на фирма, Емил Трифонов - изпълнителен директор на друга фирма. От тук са тръгнали към реалния живот не само спортисти, спортни специалисти, но и икономисти, учители, прокурори, лекари, съдии, дипломати. Миналата година 67 процента от учениците ни продължиха образованието си. И те според мен съвсем не са калпазани.

 

- Оптимист ли сте? Как си представяте Спортното училище след още 45 години?

 

- Оптимист съм, защото от две години нашето училище има статут на държавно и първостепенен разпоредител на бюджета му е Министерството на младежта и спорта. Тази година бюджетът на държавните спортни училища беше "инжектиран" допълнително с по 800 лева на ученик. Така че нашият бюджет беше увеличен с 288 000 лева. А това ни даде възможност да проведем истински учебно-тренировъчни лагери, да подобрим храненето, за 6-месечен период да стимулираме спортните специалисти с 48 000 лева - все неща, за които преди години само можехме да мечтаем. А това е една стабилна основа, върху която стъпваме. При неотдавнашното си посещение в Плевен министърът на младежта и спорта Мариана Георгиева даде ясно да се разбере, че училището и цялата му база ще бъдат обновени с държавни средства. Всъщност стореното сега само за броени дни от страна на държавата, на министерството, не беше правено в продължение на години. Защо тогава да не съм оптимист? Ако нещата вървят така стабилно, след още четири десетилетия можем да станем образец на спортно училище в страната, а защо не и в Европа. Аз поне, макар и на тази възраст, няма да се предам и ще продължа да се боря за всичко - и за по-добра спортна, и за по-добра учебна база.

 

- Обмисля ли се в Спортното училище развитието на нови дисциплини? Имаше такива, които с лека ръка преди години бяха ликвидирани.

 

- Така стана заради не достатъчно далновидната политика в годините на промените. Мъжкият волейбол например или женският баскетбол просто се сринаха. Сега какво ние ще развиваме като дисциплини зависи от спортните клубове. Те са онези, които ни дават заявките. Ние можем да правим прием на базата на техните предложения. Ако няма обаче пари за мъжки волейбол в клуба, при нас прием няма да има. Какво да правят учениците ни когато завършат, ако няма къде да продължат да спортуват и да се състезават в Плевен.

 

- Кое беше най-трудното ви препятствие като директор?

 

- Да създам истински екип, с който да работя. Директорът може да е по-велик от Бил Гейтс, но сам нищо не може да направи.

 

- Къде се чувствате по-добре - на директорския стол, в спортната зала или при семейството?

 

- Директорският стол никога не ме е блазнил, освен това той е доста неудобен, убива. В спортната зала не ходя да тренирам, но там се чувствам уютно. Всяка вечер се връщам у дома, където включвам телевизора и гледам спортните канали, вкъщи ми е спокойно. По-голямата част от живота ми е в училището, в залите, на стадионите.

 

- Кое може истински да ви нарани?

 

- Наранява ме безразличието. Не може да си учител и треньор без сърце и без плам или да стоиш отстрани безучастно, още повече когато работиш с деца - с децата на Плевен и на България. С това шега не бива. Наранява ме и неблагодарността. Открит съм и за това често си патя. Емоционален съм, казвам много неща, но казвам истината и за това не съжалявам. Това, което върша, и компромисите, които правя за много хора, които въпреки това не работят достатъчно и не дават максимума от себе си, ме дразни.

 

- Кое може истински да ви зарадва, да ви развесели или разсмее?

 

- Всеки един медал, всяка победа, спечелени от наше момче или момиче, ме радва. Развеселяват ме наивните детски постъпки, с които някой от нашите възпитаници иска да кръшне от тренировка или училище. И когато съм строг, и когато се усмихвам обаче, непрекъснато си повтарям, че и аз съм бил на тяхната възраст, че съм бил доста палав.

 

- Смятате ли се за успял човек?

 

- Аз никога не съм доволен от това, което съм постигнал. Не се задоволявам с малко. Това дали съм успял, нека другите го кажат.

 

 

върни се в НАЧАЛО