СЕДМИЧНИК ЗА НОВИНИ, АНАЛИЗИ, КОМЕНТАРИ И ОЩЕ НЕЩО...                                                                           Брой 37 (1 - 7 ноември 2013 г.)

 ЗАЩО ПОКАНИХМЕ


 

 

Калин Донков и Светлин Русев

 

Стихосбирката "Ето я нощта" - общо библиофилско издание на поета Калин Донков и художника Светлин Русев, беше представена миналата седмица в Плевен. От 1986-а, когато възниква идеята за общ диалог, до днес те все още има с какво да се изненадат, допълващи се взаимно в надсетивен диалог и достигайки до съвършената симбиоза на поредното си библиофилско издание. Естественото място за срещата с многобройните почитатели на изящността беше галерията, събрала образци на световното изобразително изкуство, дарени от собственика им - акад. Светлин Русев, на родния му град. Ето как отговориха на еднаквите ни въпроси - за приятелството, вдъхновението, изкуството и съдържанието на думата "будител" днес, отделно един от друг.

 

Самопровъзгласилите се будители будят единствено съжаление

 

Калин Донков е роден на 2 декември 1941 г. в с. Беглеж. Живее в Плевен до завършването на гимназия, след което се премества в София. Завършва журналистика в СУ "Климент Охридски". Работи в Националното радио и Националната телевизия, както и в много периодични издания - в. "Антени", сп. "Септември", в. "Континент", сп. "Европа", в. "Епоха". Има своя колонка във в."Сега". Интерес сред читателите намират неговите поредици "Частен случай", "Ранни мемоари", "Нерви и утехи". Поезията му е преведена на английски, руски, френски, испански, полски, чешки, словашки, словенски, сръбски, украински, гръцки, арабски, пенджабски и др. По негови стихове са създадени едни от най-хубавите песни, любими на поколения българи - "Незабрава", "Душа" и мн. др., а по някои прозаични творби - филми и пиеси.

Академик Светлин Русев е роден през 1933 г. в Плевен. През 1959 г. завършва Художествената академия в София при проф. Дечко Узунов. От 1967 г. живее и работи в София. От 1975 г. е професор в Художествената академия. Член е на Салон Д' Отон - Париж, на "Ника - Кай" - Токио, от 1983 г. е член-кореспондент на Кюнстлерхаус - Виена, член на Руската академия на изкуствата, член на академия "Медичи". През 1985 г. подарява на родния си град голяма колекция от съвременно и класическо българско изкуство, източно и африканско изкуство, която е открита като постоянна галерия.

По повод 80-ия му юбилей тази година акад. Светлин Русев получи най-високото отличие на БАН - почетен знак "Марин Дринов".

 

Интервю на Мая ПАСКОВА

- Разкажете малко повече за самата книга и стиховете, включени в нея.

 

- Калин Донков: Това са елегии, които съм писал в продължение на дълги години. Някои от тях вече са били отпечатвани, други са от младежките ми години и за първи път виждат бял свят. Не мога да ви кажа какъв е техният брой, тъй като, честно казано, не съм ги броил. С акад. Светлин Русев ги подбрахме за това библиофилско издание, като решихме да поднесем на нашите приятели и почитатели една по-необикновена книга, с по-особена изработка. Към всеки разтвор, както ние му казваме, има стихотворение, рисунка и ръкопис.

- Светлин Русев: Този проект, както е модерно да се казва напоследък, не е в резултат на съвместна работа. Калин ми даде стиховете, които бяха доста повече. Аз прегледах една част и казах, че това са стихове за пет книги. Той ми остави да ги подбера, но аз му ги върнах и той избра около 20 от тях. Направих рисунките като атмосфера, състояние, но без да държа сметка коя рисунка към кое стихотворение ще бъде. По-скоро се търси обща атмосфера на книгата. Рисунките вече са собственост на Калин. Тия рисунки ги развалихме с малко поезия, или пък поезията я развалихме с рисунките и стана една книга.

 

- Това ли е внушението, което е търсено в настоящата ви книга - минорно, като настроенията в държавата?

 

- К. Д.: Книгата е с елегии. Това са по-тъжни, по-замислени стихотворения. Рисунките също са такива. Общо взето, звукът е есенно-зимен - такава е цялата тоналност и бленда на тази книга. Сега му е дошло времето. Сега са се събрали елегии за една книга. Не бих казал, че това има някаква пряка връзка с обществените настроения напоследък. А и тези елегии са по-леки, светли.

- С. Р.: За първи път рисунките са направени върху книгата, но не са илюстрации на стихотворенията. Просто есенни настроения. Във всички други случаи сме вземали готови неща, които си пасват.

 

- Кое беше първото ви общо издание?

 

- К. Д.: От много години акад. Светлин Русев илюстрира моите книги. Първото ни съвместно издание излезе през 1986 г. и се казваше "Незабрава".

Не възлагаме особени претенции на тези издания. Правим ги по-скоро за приятелите. Те са нашата почит към литературата, към изяществото. Надявам се да сме зарадвали с тях нашите почитатели. Съвсем малка част от тиража се продава, като основно раздаваме книгите. Предишното издание бе само в 100 екземпляра, а това е отпечатано в 200. Другите се отпечатват по традиционния начин, като част от тях имат и библиофилски тираж. След "Незабрава" излязоха "Пази се от сърцето", "Събуди ме вчера", албумът с 15 стихотворения и 15 рисунки и сега "Ето я нощта". Имаме и едно съвместно издание с проза - "Разговори от изпуснатия влак", което излезе в края на 2005 г.

 

- Почти 30 години правите книги заедно, а от колко време се познавате?

 

- К. Д.: От десетилетия. Не мога да ги сметна.

- С. Р.: Толкова отдавна, че сигурно откакто е започнал да пише стихове. Още от 60-те години с първото му появяване като поет. Беше студент тогава.

 

- Г-н Донков, можете ли да напишете стихотворение по картина?

 

- Едва ли. Поне досега не ми се е случвало. Всяко изкуство извиква някакво настроение, което след това може да съвпадне с дадено произведение.

 

- Акад. Русев, а вие можете ли да нарисувате стихотворение?

 

- Това е твърде нахално. Поезията нито се преразказва, нито се прерисува. Навремето се майтапехме с някои приятели: "Ти като че ли преразказваш стихотворение", когато ставаше дума за нещо нескопосно. Поезията сама по себе си е един свят, самостоятелна чувствителност. Тя си има свое излъчване, свое звучение. Това са изкуства, които си носят сами по себе си своето въздействие. Който смята, че илюстрира поезия, това е една наивност. Духът на поезията на един автор може да се изобрази по някакъв художествен начин, но това не е самото стихотворение. То винаги ще бъде над това, което е правено по него, и съответно винаги рисунката ще бъде по-различна от самото стихотворение.

 

- От какво се вдъхновявате тогава? Как ви влияят настроенията?

 

- С. Р.: Няма да ви кажа (усмихва се). Настроенията влияят на всички изкуства. Това, което човек носи като чувствителност, като душевност, няма начин да не се отрази на изкуството, което прави. Разбира се това, че днес съм по-весел, утре малко по-тъжен, директно не се отразява. Нещата, които рисувам, са доста по-трайни и по-дълбоки. Може сега да се усмихвам и да нарисувам нещо много тъжно върху хартията. Нещата, които носи изкуството, идват много по-отдалече като натрупвания във времето. Дали е от този живот или от някой друг, ние не знаем. И слава Богу, както е казал поетът.

- К. Д.: При мен вдъхновението може да дойде от различни поводи. Всичко може да вдъхновява. Както светлите или мрачните чувства, така и радостите и загубите.

 

- Имаме ли нужда от поезия днес?

 

- К. Д.: Който има, има. Това е нещо лично. Не мога да кажа, че това е нужда на обществото или на времето. Това е нужда на обикновения човек. Един има нужда да напише, да изрази нещо, а друг има нужда да чете. Не всички го търсят в поезията, намират го и на друго място. Ако за някои пишещи е задължително да напишат нещо, то сигурно това задължение много им тежи.

 

- Връщате ли се често в Плевен и по какви поводи?

 

- К. Д.: Не, няма причина, поради която да го правя. Семейството ми вече го няма тук. Имам приятели, но с повечето от тях се виждам в София. Семейството ми е в гробищата, сега оттам идвам. В Беглеж, където съм роден, имам само един стар вуйчо, при когото се отбивам понякога.

- С. Р.: Различно. По работа предимно и да видя близките. По лоши поводи също. Брат ми почина миналата година. Но основно идвам в Плевен заради колекцията. Там проблеми винаги има.

 

- На какъв етап стигна подреждането на графичната ви колекция в отделна експозиция? Дълго време този въпрос не можеше да се разреши, тръгна ремонт на залата, който после спря, а работите стояха на депо...

 

- С. Р.: За това ще питате общинарите. Имам чувството, че пропускат нещо, което няма начин да имат иначе, това е една възможност градът да има нещо, което никъде другаде го няма. Догодина ще станат 30 години, откакто я има колекцията в Плевен, а проблемите с нея още не са решени. Всички разбираме, че има финансови проблеми, но има неща, които са над парите. Ако не се осъзнае, че трябва да се завърши тая сграда и пространствата в нея, за да се подреди още една част от моята колекция, която бях решил да подарявам, тя така или иначе ще отиде някъде другаде. Няма да ги нося тези картини на онзи свят. Искам да покажа това, което съм събрал като изкуство. Тези, които подарих тук, някак си станаха много повече мои. Това са неща стойностни. Имал съм шанса да стигна до тях, да ги притежавам. Все някъде трябва да идат, трябва да има някакъв смисъл в бъдещето. Това е драмата на голяма част от колекционерите - цял живот събират някакви неща и накрая не се реализират тези колекции. Ако те нямат обществено присъствие, близки и роднини ги разпродават и нищо не остава от тях. Свидетел съм на много такива примери.

 

- Все пак има договор между вас и община Плевен, който трябва да се спазва. Вие като дарител също имате право да поставяте условия, срокове...

 

- С. Р.: Договорът продължава да не се изпълнява напълно. Пари се събират, не са проблем те. Само един път поставих срок преди 20-ина години. Тогава един ремонт се проточи твърде дълго и аз написах едно писмо до тогавашния кмет Румен Петков, че съгласно договора идвам с един камион, прибирам си цялата колекция, ставам най-богатия човек в България, обаче и резилът на Плевен става най-голям. И нещата се ускориха доста бързо.

 

- Вестникът излиза на 1 ноември - датата, която е обявена за Деня на народните будители. С какво съдържание изпълвате днес тази дума?

 

- К. Д.: Трябва ли да има ново съдържание? Думата будител аз изпълвам със смисъл на отдаденост. Не виждам друго разгръщане от това понятие. А днес има много хора, които се представят за будители, но с това те будят единствено съжаление. Истинските будители, чиите имена си припомняме днес, след връщането на този празник, са мъже, които са се записали завинаги в именника на националната духовност. Във времето, в което са живели, те са предложили на българите високи ценности, непознати и непопулярни в тогавашното общество. Сега имаме самопровъзгласили се будители, които не ни предлагат нищо - нито национални идеи, нито национални стойности.

- С. Р.: Малко е кощунствено с днешно съдържание да изпълним тази дума. Будители познавам, познавам учители, които заслужават да се наричат будители в истинския смисъл на думата. Но не смея с днешно съдържание да я конкретизирам. Разбира се без будители сме за никъде. Но да живееш със самочувствие, че си будител, също е малко нахално.

 

 

 

върни се в НАЧАЛО