СЕДМИЧНИК ЗА НОВИНИ, АНАЛИЗИ, КОМЕНТАРИ И ОЩЕ НЕЩО...                                                                           Брой 34 (11 - 17 октомври 2013 г.)

 ЗАЩО ПОКАНИХМЕ


 

Д-р Георги Николов

 

Той се прочу в национален мащаб, след като наскоро успя да спаси живота на 14-годишно момиче, изваждайки от лицето му забит до дръжката кухненски нож. След това пък в телевизионното предаване на Росен Петров д-р Николов отново трябваше да спасява човешки живот - този път на момче, получило в студиото епилептичен припадък.

С плевенския медик разговаряме за възможностите на медицината, за достойнството на българския лекар и за отношението на пациентите и техните близки към хората с бели престилки.

 

България по отношение на медицината е страна на неограничените възможности

 

Георги Николов Николов е роден на 25 октомври 1969 г. в Плевен. Завършва медицина в родния си град. През 1997 г. печели конкурс в клиниката по уши, нос и гърло и започва работа в нея като лекар ординатор. През 2002 г. взима специалност, 2003 г. става асистент, а сега е главен асистент. От 2011-а стартира дисертация към Медицинския университет в Плевен на тема "Връзката между папилома вирус и карцином на ларингса".

Семеен, с две деца - син на 21 години и дъщеря на 14 години.

 

Интервю на Поля ТОМОВА

 

- Д-р Николов, защо избрахте да се занимавате с медицина?

 

- Не мога точно да определя. Майка ми е медицинска сестра, аз съм пораснал кажи-речи в болницата, когато нямаше кой да ме гледа. Всичките ми играчки бяха такива - ампули, хапчета, спринцовки. Може би това е предопределило избора ми.

 

- Съжалявал ли сте някога за този избор?

 

- Не, никога не съм съжалявал. Не мога да си представя, че бих могъл да работя нещо друго. Имам си занимания, с които се разтоварвам, но определено медицината е моята професия.

 

- Достойно ли се чувства българският лекар днес?

 

- Ще ви кажа това, което казвам на моите студенти. Това са няколко неща, които са насоки в професията и живота. Първото е, че според мен България по отношение на медицината е страна на неограничените възможности. Медицината в другите страни - и европейската, и американската, и китайската дръпнаха много през годините, когато ние бяхме в преход и се борихме за оцеляване. Нашата медицина изостана и това, което другите държави вече са открили, ние можем да го прилагаме в България. Нещата са ни почти наготово, само трябва да се адаптират към нашите условия. Един лекар трябва да чете, да му е отворено съзнанието, да вижда новостите и да ги прилага. Що се отнася до това дали българският лекар е уважаван, това е много голям въпрос. Знаете, че напоследък имаше негативна нагласа към лекарите - един лекар се напил, друг искал пари. Мисля, че ние като лекари не трябва да се оплакваме от лошо отношение към нас, а всеки трябва да намери сили да промени себе си, да промени и медицината. Промяната трябва да дойде от нас, а след това вече и медиите, и обществото ще говорят с добро за лекарите. Не може да очакваш обществото да те уважава, ако ти не уважаваш себе си и професията си.

 

- Наистина ли след няколко години ще ни лекуват индийски и пакистански лекари?

 

- Винаги има такава вероятност, защото в природата празно място няма. Ако тук няма български лекари, ще дойдат други.

 

- Да се върнем към случая с Нина, от чието лице извадихте забит нож. Какво се случи тогава?

 

- Бях на разположение 24 часа. Около 21 часа ме извика началникът на Спешно приемно отделение за дете с прободна рана. Той ми каза по телефона - ела да видиш какъв ужас е. Отидох, видях момичето, в лицето му беше забит кухненски нож. От вътрешния очен ъгъл на лявото око, през носната кухина излизаше върхът на ножа през небцето. Страшна картина, като от филм на ужасите. Целият нож беше забит, до дръжката, представете си с каква сила е станало това. Създадох си един план на действие, казах, че трябват консултации, видяхме, че окото е здраво. Детето беше контактно и само каза: Докторе, ще умра ли? Казвам - не се притеснявай, попаднала си, където трябва. Дойде неврохирург, имахме идеята да работим в тяхната операционна, но понеже работата си е изцяло наша в случая, на мен ми беше по-удобно да си работя в нашата операционна. Отворихме операционната, събрах си екипа, докараха детето и влязохме в операция. Тя продължи около един час. Трябва да знаете, че ако се опиташ да измъкнеш един забит до дръжката нож, той ще нанесе повече поражения. Затова целта ми беше да го извадя точно по същия път, по който е влязъл ножът, като преди това трябваше да овладея кървенето. Човек не умира, докато ножът е в него, а когато се извади, защото острието действа като запушалка. Извадих ножа, тампонирахме и това е.

 

- А знаете ли как изтече снимката на Нина, която шокира хората?

 

- Нямам представа. Тогава в Спешно приемно имаше студенти, други пациенти, кой е снимал и как я е качил, не знам. Аз не съм снимал там. Моите снимки са от операционната. Не смятам, че трябваше да излезе тази снимка, но е станало по някакъв начин.

 

- Други подобни случаи имате ли в практиката си?

 

- Имаме случаи, но този беше по-зловещ. Имали сме дете със забита в носа стара, ръждива ножица. Имали сме хора, ранени от сачми от пушки - всякакви. Битовият травматизъм е постоянна величина и най-често имаме пациенти по празниците. Като цяло обаче травматизмът ще расте. България е в топ 10 на европейските страни по закупени автомобили, а транспортният травматизъм се среща много често.

- Кои са най-честите случаи при вас?

- Трябва да кажа, че операция, като тази на Нина, не е най-сложната. Нашата основна дейност са плановите операции от целия спектър на специалността "Уши, нос, гърло". Това са отити, операции на носа, на гласните струни - някои от тези операции са по отстраняване на рак на ларингса, защото той вече се среща много често. Една такава операция протича до два часа.

 

- Вие бяхте гост в предаването на Росен Петров, какво се случи и защо се наложи намесата ви като лекар?

 

- Аз бях с дъщеря ми, която беше сред публиката в студиото. Докато говорех с Росен Петров, чух, че нещо падна и дъщеря ми извика: Тате, ела! Отидох веднага и едно момче, което също бе в публиката, беше получило епилептичен припадък и бе паднало върху стола на дъщеря ми. Хората много се бяха уплашили. Видях ситуацията, при това положение трябва да се отвори устата и да се даде дихателен път. Това направих. Момчето почна да идва в съзнание и това е. Както се казва, може да съм му спасил живота, защото това момче припада за втори път, а близките му не знаеха, че има епилепсия. Казах им, че той трябва да се изследва и да започва да пие хапчета. Същото момче ги е докарало с кола до студиото - ами ако беше припаднало зад волана?

 

- Имали ли сте случай на грубо отношение от страна на пациенти или техни близки?

 

- Имал съм случай, когато един близък на починал пациент извади пистолет пред мен. Оказа се брат на починалия, който не беше мой пациент, но аз попаднах пред погледа му. Човекът се беше напил, насочи оръжието към мен, сестрата и санитарката. Успях да изпратя жените в кабинета. Аз останах сам срещу него и му казвам - виж какво, брат ти умря, така се е случило, ако искаш стреляй и баща ти ще остане без двамата си сина - единият мъртъв, другият - в затвора. И той като че ли малко поизтрезня и инцидентът се размина.

 

- Благодарят ли ви хората?

 

- Сещат се хората да благодарят. Забелязал съм, че няма връзка между това, което си направил за пациента, и отношението към теб и работата ти. Има хора, на които просто съм им изрязал малко туморче от лицето и те са безкрайно благодарни. Но има и такива, на които съм спасил живота, а те не се сещат. Но ние не работим за тази благодарност, а за удовлетворението, че сме си свършили работата. А аз много си обичам работата.

 

- Как се разтоварвате?

 

- Рисувам, пиша, но това си е за мен, не ги показвам тези неща на други хора.

 

- Синът ви тръгна ли по вашия път?

 

- Да, следва медицина. Сам си го реши. Имахме един дълъг разговор. Аз му казах, че не мога да го насочвам или да го спирам, просто той трябва да реши. И да знае, че ако иска да стане лекар, цял живот трябва да учи, да чете, да бъде отговорен, да не се отпуска. Не може да си лекар и да отидеш да се напиеш някъде, да не ти пука. Медицината е призвание и трябва да ти дойде от сърцето.

 

- Как ви се отразява интересът към вас сега?

 

- Не мога точно да кажа, но има едно струпване на събития през последните дни. Предаването на Росен Петров, случаят с Нина преди това, после пък момчето в студиото. Сега разбирам, че от плевенската организация на лекарския съюз ме предлагат за лекар на годината. Не знам какво ще стане, но тази номинация ме радва. Тя е полезна не само за мен, но и за целия колектив, с който работя.

 

 

върни се в НАЧАЛО