СЕДМИЧНИК ЗА НОВИНИ, АНАЛИЗИ, КОМЕНТАРИ И ОЩЕ НЕЩО...                                                                            Брой 30 (13 - 19 септември 2013 г.)

 ЗАЩО ПОКАНИХМЕ


 

Григорий Полишчук

 

За осма поредна година центърът на Плевен бе огласен от изпълненията на тримата славянски тенори Любомир Дяковски, Константин Янков и Григорий Полишчук. С единствения небългарин от триото, който с внушителната си визия напомня Павароти, разговаряме за пътя му в музиката, за стремежите и мечтите му, за публиката и за вкуса - към живота, изкуството и... храната. Беларуският тенор завладява не само с впечатляващите си арии, но и със симпатично чувство за хумор, известна доза самоирония и много позитивизъм.

 

 

Станах певец, защото ме мързеше с часове да свиря на цигулката

 

Григорий Полишчук е роден на 30 март 1959 година в Минск. Завършва музикалното училище в родния си град в клас по цигулка. Пътят му в оперното изкуство преминава през Музикалния институт в родния му град, Беларуската музикална академия и Националния академичен театър за опера в Минск и продължава на световните сцени. В продължение на две десетилетия Полишчук е един от най-изявените солисти на Минската опера. Наред с това участва в редица престижни фестивали. От 1997 година е солист в интернационалния хор "Големите Донски казаци" във Виена. Там среща Любомир Дяковски и Константин Янков, с които скоро създават успешното трио на тримата славянски тенори. Има издадени два музикални солови диска. Пее с Виенската и Берлинската филхармонии, изнася концерти по целия свят - Израел, Испания, Чехия, Холандия, Германия, Белгия...

Не е женен. У дома се чувства при родителите си в Минск.

 

Интервю на Мая ПАСКОВА

 

- Г-н Полишчук, след толкова много години в компанията на двама българи, научихте ли вече българския език?

 

- Толкова, че да не говоря. Иначе всички грозни думи знам (смее се). Това е славянски език и бързо се запаметява. И немски също не научих. Както и английски. Работя много, а човек трябва сериозно да се занимава с езиците. Аз нямам време. Освен това съм мързелив. Когато пея, задължително трябва да имам превода. Особено при партиите - трябва да знаеш какво те питат и какво отговаряш.

 

- Кой ви насочи към музиката?

 

- По принцип всички около мен са с технически специалности - инженери, електричари и им се искаше техният син да се занимава с музика. На 5 - 6 години много добре имитирах популярния тогава Робертино Лорети. Записаха ме в кръжок по пиано. След това реших да кандидатствам в музикално училище, но бях твърде закъснял и ми казаха, че ще свиря на цигулка. И започнах да свиря на цигулка. Спрях да пея. Свирих, свирих, завърших училището с цигулка, като намеренията ми бяха да продължа образованието си в консерватория, но постъпих в армията и две години не се занимавах с музика. През това време изгубих форма за цигулката. Освен това трябваше с часове да репетирам на нея, а мен ме мързеше. Паралелно работех с удоволствие с вокално-инструменталния ансамбъл в казармата, който дори зае първо място на областен фестивал на военните окръжия. Така и кръшках малко от задължителните занимания. След това известно време свирех на пиано и пеех в различни жанрове - поп, рок, джаз. Но не се отказах от консерваторията. За хора, които не са учили в музикалното училище пеене, там имаше двугодишен подготвителен курс. Казаха ми, че пея добре и ме насочиха към вокалния факултет. Така след армията постъпих в подготвителен курс и след това завърших консерватория, като накрая паралелно работех в операта в Минкс и в естрадата. Запазих уменията си паралелно и в двата стила. После ме поканиха във Виена в интернационалния хор "Големите Донски казаци" . Там се срещнах с двамата български тенори. С този хора правим около 70 - 80 концерта в годината.

 

- Как се събрахте с останалите двама тенори?

 

- След две години, когато за пореден път пеехме тримата "Калинка", спонтанно се роди идеята. Според тях съм приличал малко на Павароти, затова взехме и името на триото, но с уточнението, че сме славяни.

 

- Български песни имате ли в репертоара?

 

- Не, но аз много искам. "Море на младостта" на Лили Иванова, например. Една наша певица я пееше на руски. Догодина обещавам да я науча на български и на руски и да я включа в репертоара ни. Миналата година пък, на концерта в Плевен, едно младо момче изпя песен за вашия град. И нея бих искал да науча и да я пея на традиционните ни вече концерти тук.

 

- Какво е отношението на руснаците към нас?

 

- Много добре са настроени. Изказват се с възторг за хората и за страната. Много туристи идват в България да почиват. Дори цели руски квартали има по Черноморието ви.

 

- При толкова много концерти, сравнявате ли публиката и къде ви е най-приятно да пеете?

 

- Публиката навсякъде и винаги много добре ни е приемала. Няма значение дали е в Германия, Холандия или България.

 

- Дължи ли се това на разнообразния ви репертоар? Класическата музика се приема по-трудно, поне в България, но смесена с популярни парчета звучи по друг начин.

 

- Програмата подготвяме според вкуса на публиката, пред която ще пеем. Решили сме да провокираме с най-популярното от оперите, канцонетите и поп музиката, с което ние можем да се справим. Сред публиката виждаме много млади хора, деца, които се забавляват. Те утре ще търсят и класическата музика, ще я чуят на друго място, а това вече води към едно по-дългосрочно възпитание към нея. Спомням си, че за един наш концерт в Плевен Любо беше дал билет на някакъв работник, който дойде да ни поздрави и да ни каже, че никога не е чувал такова нещо. Това е хубаво и същевременно много тъжно.

 

- Запознат ли сте с българския феномен "чалга", по-популярен като поп фолк?

 

- А, тази музика с турски мотиви, която е по-добре да гледаш, отколкото да слушаш? У нас я наричаме руски шансон. Френският шансон няма никакво отношение към нея, разбира се. Тя е по-скоро кръчмарско-престъпна музика. Пеят я хора, които са стояли по затворите. Няма лошо в нея, когато се слуша в кръчмата. Но не бива да е масовата музика, не е за възпитание. Трябва да си има своето време и своето място. В ефира на телевизията няма място. Трябва да има избор, да има и това, и това. Но не бива нивото да пада.

 

- Кои са най-запомнящите ви участия и с какво точно - нестандартно място, реакция на публиката?

 

- Нестандартно място няма. Пели сме по старчески домове, на погребения дори. Близките искат на гроба да прозвучи любимата песен на покойника, което е обичал, с това го изпращат. Една година пяхме на Вера Калман. Извикаха и една певица, най-добрата в света, която пее в "Царицата на чардаша". Започна да търси гримьорната, сцена - както е свикнала, но такива нямаше. Притесни се, даже изфалши. За нас не е проблем. Пели сме и на ски писта в Алпите. Една година пяхме в предизборната кампания на Йорг Хайдер - австрийският Волен Сидеров, който загина в катастрофа. Ние тримата - българи и руснак, бяхме там, докато той призоваваше: "Чужденците вън от Австрия!".

 

- Коя е любимата ви публика?

 

- Най-трогателни са възрастните хора. Те са съвсем като деца - ръкуват се с нас, искат да ни докоснат, плачат, опитват се да пеят с нас.

 

- Голямата сцена или такъв концерт?

 

- Истинският човек на изкуството не може да е различен пред различната публика. Лъжеш самия себе си. Когато човек живее с музиката, не може да я прави на 20% за едни, а на 100% за други.

 

- За какво мечтаете?

 

- Да се наям добре (смее се). В България качих още някое кило, а и без друго са ми много. Преподавам пеене на студенти и се надявам да го съчетая с останалите си ангажиментите и концертите си. С работата ми общо взето са свързани мечтите ми. Докато имам глас, ще пея. За това мечтая. И трябва да отслабна.

 

- Колко килограма? И кое е любимото ви ястие от българската кухня?

 

- Аз съм във възторг от българската кухня. Какви плодове и зеленчуци имате - два пъти по-евтини и три пъти по-вкусни, отколкото при нас. А ракията е просто чудо.

Всъщност, теглото не ми пречи да пея. Спомням си как през 1993 г. на фестивал в Берлин през лятото пеех Ирос в "Завръщането на Одисей" от Монтеверди. Тичах, подскачах. Всички се чудеха как може да съм толкова голям, да подскачам толкова много и едновременно с това да пея. И през 1995 г. вече бях отслабнал с 55 кг. Публиката и критиката се развеселиха много от тази ми трансформация, но не за дълго. Когато напуснах операта, постепенно започнах да наддавам на тегло отново. Но като пея в концерти, няма значение колко съм дебел.

 

- В личен план не си ли пожелавате някаква промяна?

 

- Сам съм, нямам жена, която да ме чака. Така и не успях да се оженя. Все нещо правех, все не намирах време. А вече съм на възраст. Но пък съм свикнал вече да живея сам и да не нося никаква отговорност - просто сам за себе си.

 

- Къде се чувствате у дома си?

 

- В дома на родителите ми в Минск. Те са над 80-годишни. Имам брат и винаги ми е много приятно да се върна у дома. Но напоследък от ангажименти нямам много време за това.

 

 

 

върни се в НАЧАЛО