СЕДМИЧНИК ЗА НОВИНИ, АНАЛИЗИ, КОМЕНТАРИ И ОЩЕ НЕЩО...                                                                              Брой 22 (14  - 20 юни 2013 г.)

 ЗАЩО ПОКАНИХМЕ


 

Христо Ганов

 

С известния писател разговаряме за стойностите в литературата преди и сега, кой и как става писател днес и какво е нещото, което прави от едни живи икони, а други оставя да бъдат велики само в собственото си въображение; как се раждат поетичните образи и защо любовта може да звучи по различни начини. Всичко това на фона на една равносметка, която авторът прави за своята 75-годишнина.

 

 

Поезията е изкуство на мига, ако можеш да го уловиш

 

Христо Ганов е роден на 3.01.1938 г. в село Брест, Плевенска област. Завършва Първа мъжка гимназия в Плевен, а висшето си образование (медицина) - в Пловдив. Работи като лекар четири години в Ардино, Кърджалийска област, след което е редактор в ДИ "Христо Г. Данов". Бил е журналист във в. "Народна младеж", редактор в сп. "Дружба", зав.-отдел към Дирекция "Творческа" при ДО "Българска кенематография", референт в Съюза на българските писатели, редактор и отговорен секретар в сп. "Пламък", административен секретар на СБП и главен редактор на алманах "Мизия" - издание на Дружеството на писателите в Плевен. Рецензент и редактор на десетки поетични книги. Автор е на 15 стихосбирки, пише литературна мемоаристика. Автор е на текста на три музикални оратории и на кантата "България и Русия" на композитора Димитър Николов. Сценарист на 10 документални научнопопулярни филма и филмови импресии. Негови поетични творби са преведени на над 10 езика, награждавани са в национални и международни конкурси. Заслужил гражданин на Плевен.

 

Интервю на Мая ПАСКОВА

 

- Г-н Ганов, написал сте стотици стихове, които хората помнят и препрочитат. А вие първото си стихотворение помните ли?

 

- Не. Имам спомени само за моите безнадеждни, символистични, почти фантастични стихотворения. Това е било в началото на гимназията. Кристално ясно си спомням годините, прекарани в Мъжката гимназия. По онова време нямаше дискотеки. С разрешение се правеха танцови забави и това беше великото ни преживяване. На една танцова забава на акордеон свири неизвестното тогава момченце Емил Димитров. Пак в тази гимназия със Сава Хашъмов играхме в една пиеса. Найден Вълчев, Вътьо Раковски също са завършили Мъжката гимназия.

 

- Как разбрахте, че поезията е вашето поприще?

 

- Не знам. Първото нещо, което си спомням, е, че ме бяха изправили в едно училище да рецитирам "Хаджи Димитър". Допускам, че влечението ми към литературата е по линия на баща ми и на чичо ми. Един от първите ми спомени в живота е как баща ми ми чете "Записки по българските въстания". Сега си давам сметка, че детската памет е нещо удивително - забравя един куп неща, други помни в детайли.

 

- Обръщайки се назад, какво виждате?

 

- Сега оценявам колко благосклонна е била съдбата към мен. Срещал съм най-известните, най-достойните, най-способните хора на тази държава. Съдбата ми е предоставила шанса да общувам с някои от тях - Димитър Талев, Елисавета Багряна, Дора Габе. Мисля, че наистина старото поколение е класиката. Ние имаме уникално явление - Валери Петров. Той във всички жанрове е изключително талантлив, гений. От първата му книга, издадена през първата половина на миналия век, тази стилистика продължава досега. В изкуството най-важното е да имаш своя почерк.

 

- Имате ли своите живи икони?

 

- Имам. В много голяма степен, поне за себе си, си давам сметка, че това са хора, които не само в литературата, но и в живота са един пример, какъвто няма вече. Анжел Вагенщайн, Валери Петров, както и един киносценарист, който е почти мой съименник - Христо Ганев. Той е автор на сценариите за филмите "Нощем по покривите", "Голямото нощно къпане", "Басейнът"... На 18 години става партизанин. През 1957 г. написа сценарий и започнаха да снимат филм под заглавие "Партизани", който беше спрян. Излезе след 30 години под друго име. Това е първият критичен филм, написан от партизанин за партизаните. Имаше един период, много тежък, застоен период, когато системата загниваше. Някои тогава си останаха идеалисти, нищо не можеше да ги спре да кажат истината. Други се подадоха на съблазните на парите и властта.

 

- Впечатлява ли ви някой от по-младите творци, следите ли какво ново излиза на книжния пазар?

 

- Моето впечатление е, че има много силна вълна от млади творци, които пишат поезия, проза, драматургия. Но хората, които аз лично познавам, не знам дали мога да ги нарека млади. 50-годишните са младите ни автори сега. Имаме няколко студенти, които според мен са много талантливи, но цялата тази генерация е доста силно повлияна. У нас тече като мътен поток постмодернизма. Все пак в поезията има железни закони, които човек трябва да научи - как да построи една строфа, за да има ритъм, музика в стиха. Дори в свободния, белия стих. Оказва се, че младите не се учат от своите предшественици и пишат не поезия, а есета. Които са много любопитни, много сериозни. Но това е друга музика, не музиката на поезията.

 

- Това не пречи всеки, който пожелае, да издаде творбите си в книга...…

 

- В момента в България всеки може да издаде книга. Има хора с по 15 - 20. Плащаш си, издаваш си книгата, правиш й премиера, вдигаш гюрултия. Задоволяваш си собственото его и си щастлив. Писател вече звучи компрометиращо, защото има още 1 000, които повече от тебе говорят, че са такива, а никой не ги знае.

Нашите писатели за да издадат книгите си трябва да си платят. Състоятелни са бизнесмените, но те са с друг манталитет. Кой ще плати за стихотворение? Не мога да го продам, не мога да го изнеса на щанда. Обаче страните, които отдавна са на пазарен принцип, са си изработили много стройна система. Там основните двигатели са издателят и книжарят. Издателят е задължен да издава това, което се харесва на масовия читател. Но той си има едни кръг от ерудити - най-добрите критици и писатели, които му казват кое от новото си заслужава да бъде издадено. В началото може и да изгуби, но пък книжарят трябва да поръча определен брой от тези книги. Във Франция една от най-големите литературни награди е "Гонкур". Всяка година медиите стоят пред вратите на едно бистро и чакат оттам да излезе някой, който да обяви победителя. Наградата е от 1 франк. Но на другия ден книгата излиза в 1 милион тираж. У нас няма такава система. Дори на отличените в най-престижните ни конкурси книги никой не обръща внимание.

 

- Звучи обезкуражаващо, отчаяно и примирено...

 

- Засега нещата не са добре. Когато започват да се влошават ценностите, те започват да засягат всички сфери на живота. Сурогат ни е системата вече четвърт век. От друга страна навлизането на новите технологии и интернет отдръпнаха читателите. Имам огромна библиотека от 8 - 9 хиляди тома, събирани през целия ми живот. От моите внуци никой не пипа книга. Те не четат, цял ден са на компютъра. Имам чувството, че завършват гимназия неграмотни. Повсеместно е. Обществото винаги приема по-лесния вариант. А основното предназначение на изкуството е човекът - с всичките му противоречия и слабости. Моето чувство е, че злото в човека е повече и трябва да се потиска по някакъв начин. Ако тръгнете сега по главната и предложите на 20 човека да оберете магазин, ще се намерят вероятно поне петима, които да тръгнат с вас. Но ако им предложите да направите едно добро дело, няма да се съгласи нито един.

 

- Ако времето ражда своите творци, то какво би родило времето, в което живеем сега?

 

- Какво друго може да бъде изкуството, освен една изповед. Всичко в този свят е написано - от папиросите до днес. Лев Толстой е написал най-великия роман на всички времена - "Война и мир". Руската, английската, немската - това са огромни литератури. Всичко е написано - за любовта, за смъртта, за децата, за предшествениците, за родината, за свободата. Стигам до убеждението, че нищо друго не мога да направя, освен да напиша своето собствено виждане за света и за човека. Може би това единствено ще бъде оригинално, ако умея да го направя. Но никой няма да напише това, което аз бих написал в този момент, за този ни разговор, например. И никой творец няма друг изход. Флобер казва: най-голямото престъпление на писателя е да повтаря творците преди него.

 

- За какво пишете вие?

 

- Аз нямам високо мнение за своето собствено творчество. Опитвал съм се да правя нещо искрено, което ме утешава, че не съм го правил насила. Имам цяла книга с любовна лирика. Това е книгата на живота ми. Това е едно чувство, което се оказа, че независимо от разнопосочните обекти, го изпитва всеки човек. То осветява човешкия живот. Природата, децата са другите ми теми. Въобразявам си, че някъде съм се опитвал да открия различни страни от поведението на човека. Дали съм успял, не зная. Човекът е най-кратката форма на изкуството. Ван Гог казва: човек плюс природа е равно на изкуство. Това е всичко. Аз съм безкрайно неорганизиран човек. Не мога да си представя да стана и да започна да пиша. Поезията е изкуство на мига, на хрумването, на вълнението, ако можеш да го уловиш. На млади години имах състояния, в които знаех, че каквото и да започна, мога да го напиша. Понякога ми трябва само един образ. Не знам за какво ще става дума, но знам, че той ще ме насочи към определено място. Но това е индивидуално.

 

- Вашата равносметка на 75?

 

- Поводът е много сериозен за равносметка, макар че аз си правя такава още от 60-годишния ми юбилей. Не е утешителна равносметката на тези години, защото се оказва, че човек не може да си свърши добре и докрая работата. На 75 години всички функции в организма вече са уморени, а за литературата трябва енергия - хормони, ензими, адреналин. В младите години те създават огъня и тогава образите и метафорите идват много по-бързо и естествено, хрумванията са много по-силни. Пък и човек тогава няма опит, а това е предимство, защото той иска да постигне всичко и няма нищо, което да го спре. На 75 години аз си давам жестоката равносметка, че не мога да успея и че нямам време. Трябва време, енергия и огромна доза безразсъдство, а на тези години човек става без да иска разумен. И то не в добрия смисъл на думата - просто започваш да се съобразяваш с прекалено много неща.

 

 

 

върни се в НАЧАЛО