СЕДМИЧНИК ЗА НОВИНИ, АНАЛИЗИ, КОМЕНТАРИ И ОЩЕ НЕЩО...                                                                                     Брой 19 (24 - 30 май 2013 г.)

 ЗАЩО ПОКАНИХМЕ


 

 

Проф. Кирил Мескин

 

В деня на българската просвета и култура разговаряме с един от големите ни съвременни скулптори. Приемствеността между поколенията, изкуството като процес и призвание, отговорността към младото поколение, са само част от темите, върху които разсъждава творецът. Поводът да го поканим за този разговор е 70-годишният му юбилей.

 

Истинската творба трябва да се изживее и да бъде единствена

 

Проф. Кирил Мескин е роден на 23 май 1943 г. в с. Асеново, Плевенска област. Завършва техникум по дървообработване и вътрешна архитектура в Плевен, а през 1970 г. и Великотърновския университет "Св. св. Кирил и Методий", специалност "Скулптура". Последователно е специалист-методист в отдел "Култура" в община Плевен, уредник и завеждащ фонд "Скулптура" в ХГ "Илия Бешков", главен уредник в ХГ "Дарение на Светлин Русев". От 2005 г. доцент, а от 2008 г. и професор във ВТУ "Св. св. Кирил и Методий". От април т. г. е приет за академик в БАНИ (Българска академия за науки и изкуства).

По-известни негови произведения монументална скулптура са паметният знак в центъра на Плевен по повод 100 г. от обявяване Независимостта на България, паметникът-костница на загиналите през 1877 г. руски воини в град Пордим, декоративният фриз на Панорама "Плевенска епопея 1877 г". В паркова среда проф. Мескин е създал "Сътворение" от лабрадорит за колекцията на Юго Вутен в Белгия, "Слънчев трон" от мрамор и гранит за "Скулптурна колекция" на Министерство на вътрешните работи в България, "Послание" от бял мрамор в парк "Оборище" в София.

Носител е на голямата награда за скулптура на Първото биенале на малките форми в Плевен през 2002 г., на наградата на Съюза на българските художници за скулптура през 1996 г. Два пъти в колектив печели втора награда при неприсъдена първа през 1991 г. в Бургас и 1996 г. в Г. Оряховица на националните конкурси за войнишки паметник. През 2012 г. му беше присъдена голямата награда на "Алианц България" за скулптура.

Женен, с две дъщери - Мария и Милкана, и три…внучки.

 

Интервю на Мая ПАСКОВА

- Проф. Мескин, вчера навършихте 70 г. Как отбелязахте юбилея?

 

- Голямото тържество ще бъде на 26 май в родното ми село Асеново. Организацията е поета от местното читалище "Петър Парчевич" със секретар Мария Иванова. След литургия в църквата "Св. Троица", в читалището ще бъде прожектиран 45-минутен филм, в който се опитах да събера творчеството си в кадри от различни краища на света. Ще подредя и фотоизложба с мои творби. Съпругата ми Мария Мескин ще прочете какво са казали другите за мен, след което предстои изненадата, подготвена от читалището и, разбира се, почерпка с тост за здраве.

 

- Не трябва да забравяме откъде сме тръгнали. Какви са вашите корени?

 

- През 1892 г. моите дядовци идват в Асеново от Банат. Те са потомци на избягалите в Банат (б. а. - тогава част от Австро-Унгарската империя) българи след разгрома на Чипровското въстание през 1688 г. 50 години скитат, докато кралица Мария Тереза не им дава Банатската област. Заради плодородната земя, земеделието се оформя като основен поминък, но с най-новата техника - кон и железен плуг. През 1892 г. 57 семейства се връщат в България и се заселват в Асеново - всички грамотни и с богата култура. Селището е планирано с прави улици, парцели от 12 декара, всеки разделен на 4 части за къща с двор, и по 60 декара обработваема площ на фамилия. За първи път в България те въвеждат модерното земеделие. Първият кмет е бил от фамилията Мескин.

 

- Вие направихте голямо дарение на плевенската католическа църква. А на тази в Асеново?

 

- Моите дядовци са основните дарители там. След като се заселват в Асеново, като вярващи католици още от Чипровци, първо си построяват църква. Стенописвана е от 1919 до 1924 г. от Йозеф Киш - художникът на завесата на Плевенския театър и на много други църкви. Като се влезе вътре, вляво от олтара има св. Петър, вдясно - св. Павел. Моите дядовци са купували скулптурите от Виена. Под 5-метровия стенопис на св. Петър пише: "За спомен от Петър Мескин". На мама баща й е дал пари за стенописа на евангелист Лука - първият художник, който е рисувал от натура Дева Мария. Този ми дядо е бил ковач - подарил е двата кръста на високите кубета, над 1,70 м всеки. Пред църквата има паметник на св. Троица - патронът на църквата. Дядо е изковал оградата му. Всичко е нитено милиметър по милиметър на ковашкото огнище. И аз с това се гордея и се радвам. Аз продължих даренията. В града имам доста, в Есен и на много други места. Най-голямото ми е скулптурата на Дева Мария от Фатима в плевенската католическа църква. Това ми е духовно удовлетворение.

 

- Наследил сте от таланта на дядо си, но защо се насочихте точно към скулптурата?

 

- Като завърших седми клас дойдох в Плевен и завърших техникума по дървообработка и вътрешна архитектура - едно чудесно училище беше тогава. Още от Асеново обичах да рисувам заедно с други деца. В техникума попаднах на учителя ми по стилознание Божидар Касабов - известен педагог в Плевен, подготвил много хора за академията. Той е първият, който ме откри. Извика татко и му каза: "Това момче ще става художник, има големи заложби в него." Започнах да се занимавам първо с живопис, в казармата продължих. После се записах в кръжока при читалище "Съгласие" - тогава "Георги Димитров". Светлин Русев и Николай Дабов бяха преподаватели там. За малко време научих много неща. Няколко години кандидатствах, докато не ме приеха във Велико Търново. В Академията не ме приеха по други причини, не че не мога да рисувам. Във Великотърновския университет имах големия късмет, че попаднах на проф. Васил Стоилов - невероятен български художник.

 

- Предпочитате камъка като материал за творбите си. Защо?

 

- Заради преподавателя си по скулптура Панайот Димитров - Понката се насочих към камъка. Обичам всички материали. Винаги съм казвал, че за да правиш скулптура, трябва да познаваш занаятите. Аз така го усетих. Занаятите за скулптора са като буквите за литературата. Когато ги владееш, имаш свободата да импровизираш, да правиш нещата с лекота. Научих камоделието, имах възможност да участвам в много международни симпозиуми по скулптура - в Румъния, Германия, Чехия, Япония. Видял съм най-добрата техника за работа с камък и традиции отпреди 100 г. Самата скулптура, изкуството, е божа работа.

 

- Работите и малки, но предимно по-мащабни неща. Откъде намирате материалите?

 

- За работа с камък има кариери, има и свободни камъни. В България има на много такива места. Работил съм всякакви камъни. Един от най-интересните, които колегите са нарекли на мен - "кирчовия камък", е вид мрамор, близък по цвят до кожата на човек. Намерих си го и си го вадя сам от реката. Експедициите са много интересни. Сека пътища, за да мине колата, товаря си камъните и ги карам в ателието, където ги правя. Този мрамор е много благороден, хубаво се работи и повечето ми неща са от него. Големите камъни от по 5, по 10 тона, са от кариери. Когато правих Дева Мария за католическата църква, знаех какво искам да правя и търсех материала. Исках да е чисто бял мрамор и го намерих в Македония. До 100 кг могат да се намерят навсякъде. Големите форми се работят и по друг начин. Не с шилото и чука да го кълцаш 5 години. Живеем във века на техниката - има инструменти и за най-грубата работа, до най-дребните елементи.

 

- Какво е нужно, за да оживее камъкът?

 

- Моите работи са уникални, защото взимам камъка и го правя както се прави една рисунка. То е неподправено, с всичките моментни изживявания, които се отразяват върху творбата. Ако няма тези стойности една работа, тя е мъртва, суха.

 

- Най-важното, на което искате да научите своите студенти?

 

- Учим история на изкуството, рисуване, анатомия, построяване на фигура, гледаме какво са направили цивилизациите преди нас. Учим се от всички, за да вървим напред. Но това, което е най-ценното, на което едни казват талант, но то е Божи дар, то е заложено в човека и зависи как ще се развие. Както едно зрънце - дори да е много качествено, ако не попадне в хубава почва, ако не се полива, не се отглежда с любов, няма как да даде хубав плод накрая.

 

- Продаваемо изкуство или изкуство заради самото изкуство?

 

- Преди не е имало преподаватели в днешното значение на думата. По време на Ренесанса, при древните гърци всички са се учели в ателиетата на големите майстори. Общото е, че и досега всички учат новите творци да правят сериозно изкуство. Един Ван Гог приживе не е продал нито една работа, но е гениален. Сега картините му струват милиони. Ако прескочим във времето и погледнем в днешен Плевен, най-големите търговци на изкуство бълват произведения със съмнително качество. Защото ги правят, за да печелят пари. А това не е зарзават. Една творба трябва да се изживее, да бъде единствена. Затова правя скулптурите си от камък. Залагам главата си, че моите работи не могат да се фалшифицират, защото аз самият не мога да направя копия. Опитвах се. Всеки камък е различен - с една жилчица повече да е, веднага ще се разбере. Нямам калъп, не мога да правя скулптури като бюлетини.

 

- Какво мислите за цензурата и автоцензурата?

 

- Зад вратата на ателието ми никой не може да ми заповядва какво да правя. Имам само един началник и той е там високо. Той ми е дал моето си можене. Всеки си има своето можене, трябва да е различен. Тогава е автор. Иначе става конфекция. Винаги е имало стойностни автори, но управниците на една държава не могат да диктуват какво да прави художникът. Рано или късно високото изкуство излиза на бял свят. Но има и нещо друго - до 1989 г. се направиха много галерии в цялата държава. В тях не можеше да влезе слабо произведение на изкуството, имаха пари. В плевенската галерия пращаха чужденци, които искат да видят стойностно съвременно българско изкуство. Да влезеш в Съюза на художниците беше много трудно. Лошото сега е, че няма критерии.

 

- Как се чувствате на 70?

 

- Излезе книга, която ще бъде представена и в Плевен - "120 години българско изкуство". Издава я Съюзът на българските художници. В нея се разглежда периодът от първата организирана изложба на група художници през 1893 г. до днес. Аз се чувствам като млад автор, защото моята работа "Генезис", която получи голямата награда на "Алианц България", е почти в края на книгата при най-новото изкуство. Което е голяма радост за мен.

 

- Оттук нататък?

 

- Продължавам да правя скулптура. В колектива съм и на арх. Красимир Петров за модернизиране на площада и пешеходната зона в Плевен. Поканиха ме, за да помислим за синтеза в този град, да коригираме някои от многото грешки, които се направиха.

 

- Например?

 

- Двете най-фрапиращи - нещото за Дойранската епопея, сложено на случайно място в Градската градина и без никакви качества, и тъй нареченият Емил Димитров пред читалище "Съгласие". По-нататък ще се помисли и за друго. Когато се правят нови неща, трябва да се правят сериозни конкурси. И когато на тях не се появи достойна работа, то по-добре да не се прави нищо.

 

- Какво ще пожелаете на себе си и на нашите читатели за 24 май?

- Българска академия на науките и изкуствата има химн и той е "Върви, народе възродени". Този химн е най-хубавото нещо, което съм чувал. Пожелавам децата по-често да го пеят, родителите да им обясняват за какво става дума. Пожелавам здраве на колегите и на всички, които се занимават с изкуство и култура. Въпреки всички политически и други събития, всеки на земята, който има този Божи дар, трябва да го използва. И дано управляващите се обърнат и към културата. Имаме една поговорка: "Прост народ, слаба държава!". Питам аз: "Умен ли е народът ни?"

 

 

върни се в НАЧАЛО