СЕДМИЧНИК ЗА НОВИНИ, АНАЛИЗИ, КОМЕНТАРИ И ОЩЕ НЕЩО...                                                           "BG Север" - брой 7 (22 - 28 февруари 2013 г.)

 ЗАЩО ПОКАНИХМЕ


 

 

Ивет Костова

 

В какво се изразява работата на драматурга в театъра, кои са били най-успешните години на плевенската Драма и кое е огънчето, което поддържа интереса на публиката? По тези и други теми от кухнята разговаряме с дългогодишния драматург в ДКТ "Иван Радоев" Ивет Костова.

 

Най-важното нещо в театъра е да можеш да си партнираш

 

Ивет Костова е родена в Плевен на 9 октомври 1956 г. Завършва музикалното училище в родния си град с цигулка и Музикалната академия в София със специалност музикална теория и музикална критика. Веднага след това започва работа като музиколог във филхармонията, а после - драматург в операта. 10 години се подвизава като репортер в местната преса. Като щастлив шанс определя постъпването на длъжността драматург в театъра през 1999 г.

 

Интервю на Мая ПАСКОВА

 

- Ивет, ти си музикант по образование. Не ти ли се е искало да се занимаваш професионално с музика?

 

- Имаше един период, в който се занимавах и специализирах музикален фолклор, етномузикология. Беше много интересно - по пътя на музикалния анализ на фолклора на помашките села в Тетевенско се опитвах да докажа, че всъщност те са етнически българи. Мисля, че го доказах, въпреки че сега помаците си изкарват корените от много далечни времена и то не от българския етнос. Това е вече политизиране на въпроса. А те и визуално са светли, русокоси хора, пеят абсолютно чиста българска народна музика - и тематично, и музикално погледнато.

 

- Драматургът остава встрани от светлината на прожекторите и хората не разбират за неговото участие в работния процес. В какво се изразява твоята работа?

 

- И в театъра, и в операта драматургът се занимава с текстовете, със словесната част на това, което се поставя на сцената, с подготвянето на печатни материали.

 

- Режисьорът избира пиесата, а текстът се адаптира от драматурга?

 

- Напоследък режисьорите сами си правят адаптациите, но при добро желание могат да ползват услугите на драматурга. Защото той следи за добрия език на сцената, за правилния говор. Виждаш какво нахлуване на уличния език има на сцената.

 

- Тече седмото издание на Националния конкурс за нова българска драматургия "Иван Радоев". В театъра идвате с него почти едновременно и ти си основният двигател по провеждането му. Какви са наблюденията ти през годините върху авторите и творбите?

 

- През 2001 г. беше първият. Оказа се, че явно много навременно е бил измислен, защото тогава получихме рекорден брой пиеси - над 150. Имаше хора, които си изпращаха цели многотомници. Но пък сред това множество имаше малко качествени неща. Постепенно взеха да се редуцират авторите, появиха се сериозни имена.

Битува едно мнение, и то не е неоснователно, че всеки театър трябва да има някакъв национален форум. Това носи бонуси като реклама, дейност, престиж, фокусира вниманието върху театъра. Нашият е първият конкурс след шуменския. След това се появиха и други. Спецификата на нашия е, че е за нови, непоставени досега заглавия. Произведението, което спечели, има шанс да бъде поставено на плевенска сцена. Но не е задължително. Досега са издадени пет сборника с номинираните пиеси, шестият е в процес на издаване. Тази година ще бъде и в електронен формат.

 

- Не се ли изхабяват темите, не се ли изчерпват авторите?

 

- Животът е толкова шарен, че само да се огледаш, винаги ще се закачиш за тема, която звучи актуално. Има и автори, които залитат по исторически тематики, но не се котират много напоследък.

 

- Живият живот, поставен на сцена, също може да досади на публиката.

 

- Понякога случващото се на улицата е много любопитно. Но тук е ролята на режисьора, който реши да се заеме с едно такова заглавие. Авторите на пиеси трябва да бъдат по-малко суетни и ревниви по отношение на текстовете си, защото се налага да се правят редакции и понякога е трудно да си познаят пиесата на сцена. Но пък е важна мярката - доколко може режисьорът да си позволи да се намесва в авторския текст и ако толкова не му се вписва в концепцията, то тогава да не се хваща за него.

 

- Важи ли това и за класиката? Доколко може да се преработва Шекспир, например?

 

- Виждате какви безумни неща се случват с шекспировите пиеси. Въпрос на вкус, на етика и на страхопочитание към гения е намесата в неговите текстове.

 

- Да не надценяваме и публиката...

 

- Напоследък имам една тема, която си цикля. Много изоставихме детската аудитория. Не че не се правят различни неща за децата, но е някак спорадично, неорганизирано. Подценява се това, че едно дете трябва да се подхване от съвсем ранна възраст, за да се култивира в него бъдещият зрител. Трябва да му се изгради вкус, да има поглед над това, което е предмет на театъра, за да може да израсне един разбиращ зрител. Телевизията и съвременните медии изместиха центъра на детските, а и на родителските интереси. Преди години родителите си водеха децата на куклен театър и това беше времето, което прекарваха заедно. Сега децата се водят организирано.

 

- Според тях - насила и срещу заплаха от двойки.

 

- А как, ако не насила. Родителите няма да ги заведат. Явно учителите си имат различни похвати, но това би трябвало да стане част от образованието. Задължително е децата от малки да се запознаят с това изкуство, за да може после да си направят избора привлича ли ги театърът или не ги привлича. Когато не познаваш нещо, няма абсолютно никакъв начин изведнъж да откриеш в себе си ценителя. Обратният ефект се получава и когато в неподходящата възраст попаднеш в театъра и гледаш нещо странно и неразбираемо, което да те отблъсне, може и завинаги. Тръгвайки по-късно на театър виждаш, че това не е кино. А това са съвсем различни неща.

 

- Била си свидетел и на отлива на зрители от театралната зала, и на завръщането им.

 

- Имаше един период, в който беше наистина много мъчително с публиката. В интерес на истината, откакто Илко Иларионов е директор, залитането по сложен концептуален театър отиде встрани, започнаха да се правят представления за по-широката публика и това сложи началото на голямото завръщане на зрителите. Не можем да се похвалим, че има бой за билети и се чака с часове пред касите, както се случва в някои столични театри, но има публика. Лошото е, че Плевен все повече намалява като численост и това е причина бързо да се изиграват представленията и да се налага да се правят нови, което е свързано с разходи. Всички си казваме, че трябва да се пътува повече, но това също е свързано с огромни разходи и почти никаква възвращаемост.

 

- През плевенския театър са минали много режисьори. Имаш ли по-запомнящи се спомени от тяхната работа?

 

- Всякакви режисьори - и интересни, и капризни, са минали оттук. За мен беше много интересна работата на Пламен Панев, който два пъти е поставял в нашия театър - "Полковникът птица" - едно звездно заглавие за плевенския театър, с което ходихме на биеналето в Бон, и "Селото на таласъмите" от Димо Дешев. Тъй като е кинорежисьор, кинаджийски постави и двете пиеси и те имаха голям успех. Интересна беше работата с Бойко Богданов, който през 1999 г. прави "Мандрагора". Един режисьор с много странно поведение, но пък голям творец. Друг реши да поставя Брехт на плевенска сцена. Това беше един негов проект, който е започван 4 - 5 пъти на различни места и винаги е спиран. При нас се заточи една двумесечна подготовка, актьорите бяха пред пълно полудяване. Добре че дойде Илко Иларионов и спря за пореден път проекта му. Така и не чух да е излязло някъде след това. Едно от най-хубавите ми преживявания беше гостуването на плевенския театър в Ростов на Дон. Срещнахме се с публика от друг сорт. Завидях им за това.

 

- Започна да ни напуска цялата плеяда звездни актьори, голяма част от които са играли и на плевенска сцена.

 

- Това е традиция от създаването на театъра преди близо 100 години. Тук са играли Кръстьо Сарафов, Димитър Димов, Константин Кисимов. Сега обаче се наблюдава нещо друго. Славата и известността на един столичен актьор не винаги е адекватна на неговите качества. Телевизията създава известността и ако поканиш един изключително добър актьор, може да има по-малък ефект, отколкото една измислена звезда, нашумяла с някой сериал. Тази политика за театъра като търговско дружество има и своите отрицателни ефекти. Аз съм далеч от мисълта, че театърът не трябва да печели и да има собствени приходи, но се подменят ценностите така. Лишаваш се от всяко нещо, което би имало стойност, но не би било прието от широката публика, пренебрегваш го за сметка на нещо по-лековато, забавно. Чувам реакции на зрители, които оценяват смешната пиеса като весела, забавна и затова хубава, а нещо, което им е подействало тягостно, мъчително, че не е добре да се прави в театъра, защото и без друго животът им бил тежък.

Катастрофален бе опитът тук да се направи "Колко е важно да бъдеш сериозен" на Оскар Уайлд. Изключителен висок английски хумор, който не беше разбран от публиката изобщо.

 

- Успешно тръгна инициативата на театъра да дава шанс на актьорите да се изявяват като режисьори.

 

- Плачков трябваше да репетира "Предградие" паралелно с "Кървава сватба" на Маргарита Мачева, а и актьорите са едни и същи в двете представления. Въпреки това се получи. Много е възпитателно за самите актьори, кара ги да погледнат нещата от друг ъгъл, помага им и това, че са играещи актьори и без да имат сериозната подготовка на режисьора те залагат повече на собствения си опит в отговор на вечното си негодувание срещу режисьорските решения.

 

- Участието на рок група на живо беше сполучливо решение за привличане на тийнейджърската публика.

 

- Това е правено и преди много години. Орхан Таир с детската си студия постави "Сън в лятна нощ", а на сцената свиреше "Ватикана". Разни неуредици с Младежкия дом го прекъснаха, но много добре се прие от публиката тогава. Интересен похват беше снимане по време на представлението и прожектирането на снимките върху екран.

 

- Оптимист ли си за бъдещето на театъра?

 

- Ние имаме шанс, че общината подпомага много театъра. При нас най-важното нещо е да можеш да си партнираш и да играеш в ансамбъл. Може да си блестящ, но ако не работиш в екип, нещата не се получават. Когато аз бях млада, в Плевен дойдоха актьори като Илко Иларионов, Румен Костадинов, Косьо Станев, Йонка Илиева - едно младежко ядро много силно и много интересно. И това е като че ли в по-новата история на театъра един от най-силните моменти. Все ми се ще да се случи нещо такова и сега. Нашата трупа не е по-лоша от тогава. Ще ми се да заври и да закипи в Плевен, да стане по-магнетичен този театър. Може би наистина живеем в много идиотско време, мислим само за оцеляването си. Хората са толкова смачкани и измъчени, че не им е до това да си създават празници за душата в театъра.

 

- Какво обичаш да правиш в свободното си време?

 

- Имам 4 котки. Женските вече са кастрирани и се спира с популацията. Първите две извадих от един контейнер, бяха изхвърлени сукалчета, цяла нощ плакаха. Момченцето и момиченцето се удвоиха, но вече край. Имам наследствена къща от дядо ми в Гложене. Живея цяла година с мисълта как лятото ще си отида там.

 

 

 

върни се в НАЧАЛО