СЕДМИЧНИК ЗА НОВИНИ, АНАЛИЗИ, КОМЕНТАРИ И ОЩЕ НЕЩО...                                                                "BG Север" - брой 4 (1 - 7 януари 2013 г.)

ЗАЩО ПОКАНИХМЕ


 

 

Никола Николов

 

40 платна в поредната си изложба (след 40-ата той вече не ги брои), подреди в галерията на "Иван Вазов" 5 един от най-колоритните плевенски художници - Никола Николов. Не иска да я определя като юбилейна, въпреки че през миналата година е навършил 75 години. Как, кога и за колко време се става художник и какво е нещото, което движи четката и не те оставя да се отчаеш, разбираме в една разходка през спомените на бачо Кольо.

 

На художника му трябва постоянен огън, не бих могъл да живея, ако не рисувам

 

Никола Николов е роден на 16 май 1937 г. в град Цариброд, днес Димитровград в Западните покрайнини. Десет години по-късно, когато вече завършил трето отделение в българско училище в Югославия, многодетното семейство оставя всичко и се преселва в Плевен. Въпреки желанието да учи в Рисувалното училище, средствата не достигат и завършва техническо училище в Русе. Среща една жена, която много го харесва, и се жени за нея. Резултатът - дъщеря и син, които за съжаление не поемат по пътя на изкуството. Дъщеря му от 20 години живее в САЩ, при нея отива и внучката му. Все още в България е внукът му, който е в ХII клас и е наследил таланта на дядо си.

Картини на Никола Николов притежават галерии и частни колекционери от целия свят.

 

Интервю на Мая ПАСКОВА

 

- Г-н Николов, защо не искате да обявите поредната си изложба за юбилейна? При откриването казахте, че се чувствате подмладен.

 

- Звучи като един финал. Лично на мен, като автор, да нарека една изложба юбилейна ми действа потискащо - все едно, щом съм навършил 75 години, съм дотук. Не съм преставал да живея с тези неща, това ми е съдбата. Нищо друго не мога и не съм правил. За мен това е начин на живот.

 

- Кога го разбрахте?

 

- В първо отделение бях, когато учителката ми, казваше се Капка, ме изкара на дъската да нарисувам едно овчарче. Оттам целият клас нарисува моята картина. Зародишът, който е дал плод, е бил посят много рано още. Така е писано да бъде. Това са първите сигнали за някакво начало на рисуването.

 

- Мислил ли сте да станете художник или ви е водело повече удоволствието?

 

- Разбира се, че винаги съм искал да стана художник. Това ме водеше навсякъде и без него не можех нищо. Мислех да отида в Рисувалното училище, но майка ни почина и останахме пет деца сираци. Нямахме никакви средства. Кандидатствах в академията една-две години, без сериозна подготовка, и остана да се развивам самостоятелно. Да си художник ти трябва постоянен огън. Понякога помага и като хоби, но не седнеш ли сериозно да се занимаваш с това, не става.

 

- Може ли да се издържа семейство само с рисуване?

 

- По времето на бай Тошо ние художниците бяхме много добре - не знаехме колко пари взимаме. Имаше поръчки, изложби по 30 на година във всеки окръжен град. И галериите изкупуваха наши картини. Сега няма такава политика.

 

- Цензура в рисуването имало ли е?

 

- Не, макар да казваха, че художниците рисували политически работи. Чудех се на Светлин Русев как успяваше да се справя с тези партийни ръководители. Той правеше абстрактни работи, тъжни, смели. Имаше един случай в изложбената зала в "Република" през 1963 г. Светлин тогава изгряваше. Изложбата беше посветена на Септемврийското въстание. Той нарисувал картина - мъж на колене, с вързани ръце на един кол. Имаше много дебати, но картината беше приета. Председател на журито беше зам.-председателят на СБХ Стоян Сотиров. На художника Кирил Лалов не му приеха работите, защото не бил модерен, и той направи демонстрация с изложба на улицата пред залата. А Светлин пък беше прекалено модерен, с по-голяма четка и замах, по-груби, пресилени като форми картини.

 

- Спомням си картините на Петър Дочев - индустриални пейзажи, очевидно повлияни от времето...

 

- С Петър Дочев бяхме големи приятели. Всичките си картини рисуваше с отвертка - разнасяше боите в прави черти, под ъгъл. Това беше неговата техника. Монументални работи правеше. Тогава се строеше какво ли не и художниците бяха в крак с това, което става. Така и откупката е повече от сигурна. Един ден Васил Антонов поиска да го заведа при него. Отиваме в къщата му в Лесидрен. Не бях ходил две-три години. Заварваме го в леглото с брада като на Толстой. Остарял. И много болен. Той извади едни пана дълги три на два метра, тежки, от масивен материал. Почти условни, с валяци правени, въздействат с цвят и с фактура. Готвеше ги за изложба, която щеше да прави с помощта на Светлин Русев във Франция. Намерихме един акварел, който е рисувал със Светлин в Ленинград от един прозорец. Малко след това почина.

 

- Има ли автори, от които сте се повлиял?

 

- Гротеската, шаржът са си мои. Винаги малко по-несериозно. Трябва да си завършил академията, за да спазваш всички канони открай докрай. Пък тук имам свобода, мога да си позволя нещо недовършено, свободен съм. За първи път участвах в редовна изложба на СБХ на 22-годишна възраст веднага след казармата. В казармата също бях художник. Не съм давал наряд, използваха ме да рисувам картини в библиотеката в град Толбухин. Най-напред започнах участието си в плевенската група с плакати. След това се отдадох на живописта, маслото, така до днес.

 

- Имало ли е период, в който да сте бил толкова отчаян, че да се откажете от рисуването?

 

- Не. Даже ако не рисувам, не съм жив. Не мога да живея, ако не рисувам. Прекарах една сърдечна операция преди три години. Бях паднал духом много, бях изгубил всичко. Казах си: Трябва да рисувам. И като започна, ми е трудно, но като навляза в работата с часове забравям къде съм и защо съм. И това ме спаси. Сега съм добре. За две години към 50 работи направих. Това ми е имунното оръжие - то ме предпазва, то ме спасява, то ми дава всичко.

 

- Темите как се раждат?

 

- В тази ми изложба творбите държат връзка с миналото, като темите са фолклор, българските митове и легенди и трудът на селянина. Аз съм израснал на село в едни по-бедни години и животът на селския човек винаги ме е вълнувал и стимулирал да рисувам. Вероятно тази тръпка ще ме съпътства цял живот. Преди 5 години на юбилейната ми изложба бяха повече пейзажи и натюрморти с цветя. Това са по-комерчески работи, с тях се изкарват по-сигурни пари. По едно правех само акварели. Толкова жени имат от мен цветя, стотици са. Но няма дълбочина там, усещането е, че го правиш, за да се продаде. Докато тук никога не съм правил сметка мога ли да продам нещо от това. Правя си удоволствието. Фигуралната композиция е сложна сама по себе си. Пейзажът също носи емоция и настроение, но фигуралната композиция иска повече мислене, идея, закачка сериозна. Правил съм и абстрактни неща, без да има никаква фигура, търся само една хармония - цвят, форма. Абстракцията много трудно се прави. Правиш нищо, не гледаш нищо, но трябва да има хармония.

 

- Забелязал ли сте какво търсят хората, когато си купуват картини?

 

- Няма правило. Забелязвам, че човек не купува работа, работата го купува. Като ти влезе в главата едно нещо, не ти дава мира да го вземеш, да го имаш.

 

- Работите ли по поръчка? Например картина в жълто и червено за оранжев хол?

 

- Нищо лошо няма в това. Настройвам се на тази вълна и го правя. Един ден при мен дойде един италианец. Дошъл в Плевен и се отбил при групата на художниците. Дабов го изпратил при мен, защото знае, че 30 години уча италиански и няма да го науча никога, макар че чета и пиша колкото на български. Времето е непосредствено след демокрацията, бяхме закъсали много. А аз имах от старите платна - хубави, с много фигури. Човекът ги хареса и взе 3 - 4 за по 100 - 200 долара. И аз съм доволен, обрано беше всичко, до този момент никой не посягаше. Този човек започна да идва всяка година. Питам го за къде са картините, а той: Аз съм учител, имам си галерия и там ги слагам. Помолих го следващия път като идва да ги снима, за да видя как стоят в неговата сбирка. Така и не ми донесе снимки. Той просто ги препродаваше, защото много евтино ги взимаше. Но той ми беше като спасител в това време. Минаваше граница към 3 часа сутринта, митничарите изморени, никой не го интересува какво пренася.

 

- Но на търга на Игор Марковски май мерките бяха попрекалени?

 

- И аз бях на този търг. Моята работа мина на най-висока цена - 2 300 евро. После всичко замина в ареста. Още нищо не знам. Това беше точно след операцията, много се изплаших. Моят брат беше с мен, тръгна да се съпротивлява. Един полицай му каза: Ние имаме право да ви задържим цяла нощ, помогнете да ви пуснем по-бързо и да си вървите. Минахме първи, но беше наказание за всички. Каква вина имахме ние. Сериозен търг в "Гранд хотел София", а ни задържаха като най-големите престъпници.

 

- Има ли още какво да се открива в изобразителното изкуство като теми и техники?

 

- Няма край. Дори да се върнеш към някого и нещо, трябва да си интересен. Колкото и да се връщаш към старото, то винаги е по един нов начин. Дори колоритът да е, нещо променяш, защото ти си се променил, чувствата ти са други. Неизменно ти влияе светът - като тема, като техника. Непрекъснато се измислят нови неща. Съкращават се пътища. Всички нови неща намират смисъл, защото хората са жадни за това и ги купуват. При нас можеш да направиш чудо, но никой няма да разбере и няма как да намериш пазар за него. А хората, които го купуват, трябва да са убедени, че това наистина е признато от световните галерии.

Непрекъснато ми идват нови идеи и сега си мисля за една нова техника за тези мои неща. Да ги вкарам в един нов стил - по-съкратен, по-съвременен и по-непознат.

 

върни се в НАЧАЛО