СЕДМИЧНИК ЗА НОВИНИ, АНАЛИЗИ, КОМЕНТАРИ И ОЩЕ НЕЩО...                                                         "BG Север" - брой 43 (7 - 13 декември 2012 г.)

ЗАЩО ПОКАНИХМЕ


 

Любомир Джипов

 

На 10 декември Плевен празнува 135 години от своето освобождение. На този ден преди 35 години е открита Панорама "Плевенска епопея 1877". Заедно с това Военно-историческите музеи отбелязват своята 105-годишнина. Заради тези три повода избрахме да разговаряме с един историк, пряк участник в строежа на Панорамата.

 

Малцина вече помнят, че идеята
за Панорамата е на ген. Винаров

 

Любомир Джипов е роден на 17 октомври 1938 г. в град Долна Оряховица. Завършил е Софийския университет със специалност история и философия, допълнително е учил библиотекознание. По стечение на обстоятелствата през 1963 г. се задомява в Плевен. На 23 септември същата година постъпва на работа във Военно-исторически музеи (ВИМ) - Плевен. До пенсионирането си на 21 октомври 1998 г., за повече от 35 години, той извървява цялата йерархична стълбица - от обикновен уредник историк, през завеждащ отдел "Фондове" и завеждащ музей, до директор на ВИМ.

Женен, с три дъщери и петима внуци.

Интервю на Мая ПАСКОВА

- Г-н Джипов, вие сте един от хората, които преди 35 години са взели активно участие в строежа на Панорамата. Разкажете повече за това време.

- Беше един много напрегнат период за целия колектив на музеите, не само за мен. Аз бях един от хората, върху които падна тежестта да консултирам обзавеждането на Панорамата с предметен план и с историческата фактология. Трябваше аз да свърша тази работа, защото бях завеждащ "Фондове", които съхраняваха част от документалното и веществено богатство на Военно-историческите музеи, което в по-голямата си част е предоставено от Русия след Освобождението при изграждането на ВИМ. То послужи като известна база на съветските художници за изработване на платното и предметния план. Стана така, че август - септември 1977 година не съм се прибирал изобщо в къщи, защото бях на разположение и пътувах в района и в София за уреждане на тези неща. Непрекъснато изникваха и нови изисквания на художниците за възпроизвеждане на някои моменти от боевете, за униформи, с които да се облекат войниците, изработваха се в умален вид оръдия и пушки от различните войски, участвали в битките, за да може да се пресъздаде реалната обстановка, съществувала по време на обсадата и боевете за Плевен 1877 г.

- Как събирахте предметите за възстановката?

- Ние трябваше да събираме и да обработваме част от реквизита, който се намира на предметния план. Обикалях с мои колеги по околните села да събираме стари каруци, колелета, изоставена домашна покъщнина, която да пресъздава битовата обстановка от онова време. Спомням си, че ме извика лично в кабинета си Иван Бешев - председател на Окръжния народен съвет, и заедно с Пенко Герганов, тогавашния първи секретар на ОК на БКП, ме упълномощиха да вляза в преговори с киноцентъра в София. Те бяха предварително трасирали пътя, а и там работеше някакъв другар, който имаше плевенско потекло. Трябваше да вземем оттам под формата на временно ползване, а след това и да ги узаконим, част от бутафорните материали като униформи, оръжие и ред други неща, използвани при заснеманите филми в киноцентъра. Голям зор видяхме в следващите години докато узаконим този реквизит да стане собственост на музеите.

- Подготовката за строеж на такъв монумент вероятно е от много по-ранен период. Кой дава идеята?

- Идеята е на генерал Иван Винаров, който я лансира за 90-годишнината от освобождението на Плевен. Той тогава беше началник на Пътно управление, един голям ентусиаст и незаслужено забравено име, защото той направи твърде много за Плевен и за региона. Тогава не се възприе, но до голяма степен тази идея е послужила като основа за бъдещата реализация. Проект на една подобна на сегашната Панорама е изработена непосредствено след Освобождението от френския художник Пол Филипото. Тя прилича на тази, има я запазена в снимки в Русия. Едва за 100-годишнината плевенската Панорама успя да придобие сегашния си вид. Макар че имаше спор дали да бъде на Шипка или в Плевен. Надделя мнението за Плевен, защото тук е възловият момент в разрешаване на войната въобще. На Шипка също моментът е героичен, но е частичен. Докато от Плевен тръгва развръзката на военните действия. На 10 декември е освободен градът и само няколко месеца по-късно, благодарение на бързия преход на руските войски през Балкана, на 3 март се стига до окончателното завършване на войната.

- Строежът е приключил за по-малко от година...

- На 19 януари беше направена първата копка. Работеше се денонощно. Екипът от музейните работници и художниците беше разделен на две части. Едната част беше настанена в Панорамата на самата работна площадка, другата в Руската гимназия (б. а. - сегашната езикова) и в химическия техникум. Непрекъснато давахме неща от фонда за справка, художниците правеха ескизи (рисунки, които служат за подготовка при създаването на художествено произведение, като набелязват композицията на творбата, идейния й замисъл, колорита и други аспекти - б. а.) и заснимания на отделни епизоди и ги връщахме обратно. Зорът беше с изработването на предметния план. Малко се позабави платното, докато го доставят от Пермска област, и започна в последните дни на август да се рисува. С диапозитиви на платното се прожектираха, скицираха и след това се рисуваха отделните сцени. Ден и нощ.

- При откриването платното е било буквално още мокро...

- Това беше едно от опасенията. Трябваше да се нанесе грундът, в края на август започна самото рисуване и не се изчака много време да изсъхне. С тонове бои се наслагаха там, за да се създаде фон, на който да се нарисуват тези батални сцени. За нас беше много интересно, нечувано и невиждано, защото до този момент не сме имали възможност да го видим на други места. Когато се изграждаше Регионалният исторически музей в казармата, под давление на тогавашното партийно ръководство и на Окръжния съвет ни изпратиха около 13 - 14 човека - всички завеждащи отдели и пряко имащи отношение към изграждането на музея, в творческа командировка в Унгария, Чехословакия и Германия. Имахме възможност да видим някои неща, които впоследствие се опитахме да приложим при нас в музея. За разлика от Панорамата, където не сме имали такава възможност.

- Не сте ли работили в сътрудничество с ваши колеги от бившия СССР?

- Някои от нас бяха ходили в Съветския съюз и бяха виждали панорамата за Бородинската битка, но те бяха двама - трима и не са си мислели, че и при нас ще се строи такава, за да проявят по-голям интерес. Което в последствие стана. Защото между Бородинската и Плевенската панорама имаше много добра творческа връзка. Дори през 1989 г. аз и тогавашният директор на Военните музеи Никола Бошнаков бяхме поканени и ходихме в Москва на Бородино, където се възпроизведоха боевете - една много зрелищна възстановка на събитията от онова време.

- Попадали ли са ви по-ценни и интересни експонати?

- По начало почти всички основни материали, които пристигат от Русия за създаването на Военните музеи, бяха ценни - като оръжие, униформи, архивни материали, книги, написани специално за войната, оръдията. Това са материали, голяма част от които пряко са участвали във военните действия край Плевен и във войната въобще. В последствие също са излизали някои неща, по-малки, но пак ценни, като архивни снимкови материали, лични оръжия на участници във военните действия. Една голяма част са изложени както в Регионалния музей, така и в Панорамата в последната заключителна зала.

- Именно оръжията са привлекли вниманието ви като научен работник...

- Това, с което човек се занимава и му е ежедневие, то става предпоставка и за научните му интереси. Плод на моето ровене в историята беше написаната през тази юбилейна 1977 година книга "Ръчно, огнестрелно и хладно оръжие от Руско-турската война 1877 - 1878 г.", където съм описал подробно различни системи оръжия, които са употребявани от трите армии.

- От дистанцията на времето как оценявате миналото?

- Като историк съм работел основно върху Освободителната война и върху биографиите на Стоян и Владимир Заимови. Тогава имахме два функциониращи музея. Лошо стана, че ги затрихме. Имаше с какво да се гордеем, още повече, че Стоян Заимов и като възрожденец, и като революционер, и с приноса си за създаването на Военно-исторически музеи, които прославиха Плевен и Плевенската епопея, го заслужава. Ние българите сме късопаметни и много лесно зачеркваме и забравяме много неща, които отделни наши дейци са направили. Наскоро пак гледах филма "Цар и генерал". Все пак, ген. Заимов е име. Достатъчен е само фактът, че дава живота си и го разстрелват заради това, че е бил убеден русофил и всичко е било подчинено в името на тази семейна традиция на уважение към Русия като наша освободителка. Жалко, че се промъкват отново такива тенденции за заличаване на тази част от историята както на България, така и на Плевен. Хубаво е, ако може да се отстои истината, каквато е.

- Политическо тълкуване на историята винаги е имало. Сега дори се отрича турското робство.

- Този въпрос не подлежи на коментар. Някои историци в частност и най-вече политиците злоупотребяват с трактовки и с това изопачаване на действителността. Жалко за нас, че се намират хора, които така да разсъждават върху историята ни. На фона на икономическата криза и духовната криза е не по-малка с това забравяне на историята, изопачаване на истината. Ще мине време и на отрезвяване, но лошото е, че се плаща данък. Според мен народът става обезверен и на фона на другите неща той забравя и своята история, защото се мъчи да свърже двата края, да си подсигури насъщния и не се замисля за някои по-далечни последствия, които могат да се появят в следствие на постъпките и действията на нашите политици. Виждате турските филми, които ни заляха. Много неща са и попресилени и изопачени. Едва ли не излиза, че турците са наши благодетели. Вярно е, има с какво да се гордее турският народ, не всичко е така, както и при нас е било насаждано, но истината си е истина - робство е имало.

- Освен историк, вие сте и сарач. От кого и как хванахте този занаят?

- По неволя станах, но после се превърна в мое хоби. Тъстът ми беше един от най-големите майстори сарачи в Плевен. Той е бил пето дете в семейството, изтърсак. Дават го да чиракува при някакъв местен турчин сарач. За награда, след като се оттегля, майсторът му дава така нареченото джалде. Това е едно магаренце, върху което става прихващането на отделните елементи, които се шият на ръка. И аз работя на него. Част от инструментите, включително и майсторското си свидетелство, тъстът ми предаде навремето на музея. Той изработи и три - четири комплекта за коне за Регионалния музей. Нашега започнах с него, но ми се услади. Започна да ме привлича, защото това, което правя, го виждам налице. За разлика от основната ми дейност като историк - разтягане на локуми. Виждаш благодарността на хората, когато са доволни от нещо, изработено от теб. Редовно правя най-различни неща за членовете на дружество "Традиция" - ремъци на пушки, патрондаши. Освен моралната страна го има и материалното - в тези тежки времена получавам допълнителни пари. Когато се пенсионирах през 1998 г., взимах 78 лв. пенсия.

- Все пак нещата, които изработвате, са специфични.

- И този стар занаят все повече си заминава, защото хората обедняха. Преди 13 - 14 години хората по селата имаха много животни - коне, магарета. Ние сме трима - четирима в града, които се занимаваме с тази работа. Но старите хора умряха, животни не се гледат. Сега повече се ориентираме към кучешките аксесоари - каишчици, поводчета, нагръдничета, а също и мъжки колани. Човек трябва да се приспособява. Първоначално ми беше обидно, но както казваше един известен другар, интересът клати феса. Освен реализация на труда си, аз виждам и благодарност за направеното, а и материално обезщетение.  

  

върни се в НАЧАЛО