СЕДМИЧНИК ЗА НОВИНИ, АНАЛИЗИ, КОМЕНТАРИ И ОЩЕ НЕЩО...                                               "BG Север" - брой 42 (30 ноември - 6 декември 2012 г.)

ЗАЩО ПОКАНИХМЕ


 

 

Димитър Радичков

 

За първи път в Плевен бяха представени първите три от общо 12 тома "Събрани съчинения" на Йордан Радичков (виж стр. 7). Със сина на големия български писател разговаряме за препъни камъните по творческия път на баща му, кои са неиздадените досега произведения и кои не са били пощадени от цензурата, защо е неразбираемо, далечно и недостъпно за младото поколение неговото творчество.

 

 

Мой дълг е да събера нещата на баща ми и да ги оставя на милостта на времето

 

Димитър Радичков е роден на 5 март 1955 година в София. Завършил е СУ "Св. Климент Охридски", специалност българска филология, и ВИТИЗ "Кр. Сарафов", специалност театрална режисура. Работил е като режисьор в хасковския театър и в студио "Екран" на БНТ. От 1989 г. е в частния бизнес. От 12 години се занимава с издателска дейност, а от миналата година е и директор на Университетското издателство към Софийския университет.

Женен за актрисата Мария Статулова, с която имат две деца.

 

 

Интервю на Мая ПАСКОВА

 

- Г-н Радичков, името на баща ви тежи ли ви, или ви помага?

 

- Нито ми тежи, нито ми помага.

 

- Плевенският театър има особено отношение към творчеството на Йордан Радичков.

 

- И баща ми имаше особено чувство към Плевен, тъй като беше много близък приятел с Гришата Вачков, който е от този край. Те имаха нещо много общо. Баща ми написа един от най-хубавите си текстове - пиесата "Лазарица", специално за него. Рядко се случва писател да напише нещо за даден актьор. Трябва наистина много близко да се познават, да се знаят и да повярва толкова много в него, че да напише над 50 страници текст и да му го повери в ръцете.

 

- Какви са спомените ви за баща ви от детските ви години?

 

- Беше му трудно, защото той имаше и много почитатели, и много врагове. Един от неговите главни опоненти по време на социализма беше един академик - Тодор Павлов, който беше член на политбюро на ЦК на БКП - важна фигура в онези години. Този академик през няколко години излизаше с уводна статия във вестник "Работническо дело", която заклеймяваше поредната книга на баща ми - как пишел за буболечки, червеи и че това не било достойно за един социалистически писател. Аз си спомням, бях малък, че като излезеше уводната статия в "Работническо дело" и телефонът спираше да звъни. Това е детският ми спомен за тези случки. Но за чест на този човек, който беше един от най-догматично настроените по онова време в партията, на своята 80-годишнина той покани баща ми, без да го е познавал лично никога. Баща ми отиде там с много свито сърце и като се върна каза, че този възрастен човек се е изправил да държи реч и казал: "Преди да започна да говоря каквото и да било, бих искал да се извиня на един човек, когото съм поканил тук и за когото не съм бил прав в това, което съм мислил досега. И този човек е Йордан Радичков". Чест прави на този старец на 80 години с неговото догматично мислене, който е имал силата и достойнството пред всички да го признае. В днешно време няма човек, който би могъл да го направи.

 

- Едва ли е минало и без цензура...

 

- Разбира се, имаше цензура. Имаше една пиеса, която се казваше "Образ и подобие". Трябваше да излезе в списание "Съвременник". Един ден в къщи дойдоха едни другари с дълги черни шлифери като във филмите. Носеха шпалтите на списанието (дълъг лист с набран и отпечатан текст за коректура, преди да е разделен на страници) и казаха: Ще паднат тези текстове от пиесата, или цялата редакция си отива. Защото някой бил казал на Тодор Живков, че тази пиеса била срещу него и бдителните органи тогава се задействаха да цензурират текста, както се е случвало и с много други писатели, не само с баща ми. Той тогава получи първият си инфаркт. Сам си задраска текста и пиесата излезе с разрядка. Просто вътре имаше празни места, защото падаха буквите, а тогава още се лееха оловни букви. Списанието беше обрано от реповете, но все пак излезе. ("Образ и подобие" е сваляна и от афиша на Народния театър, тъй като "подобията" на бившия Първи се познали в ролите на царските съветници - б. а.).

 

- Бъркането в творчеството и вменяването на вини промени ли го?

 

- Това не му пречеше той да е страшно привързан към страната си с всички негативи на тази система тогава. Но понеже идва от бедно семейство, сирак малък останал, изхранван от селото и пратен по бедност и по будност да учи в семинарията, той изповядваше леви убеждения и до края остана такъв. Това, че е бил цензуриран и натискан от тази същата партия, не му пречеше да отстоява докрай убежденията си.

 

- Заел сте се с изключително трудната задача да съберете цялото творчество на баща си в книжно издание...

 

- Това е така нареченото академично издание на един автор. В България за последен път е правено такова преди повече от 27 години за творчеството на Пенчо Славейков. Събрани съчинения означава почти всичко, написано от този човек. Оказа се, че това е много тежък труд и познание за правене на книги, което във времето е изгубено. За съжаление в момента в България има две жени, които имат представа как се прави такъв тип издание. Това е една частна инициатива на една малка група хора. По наши изчисления цялото творчество на баща ми се събира в 12 тома. До момента сме издали три, работи се по четвъртия, който до няколко месеца ще бъде на пазара.

 

- Какво открихте, докато събирахте материалите?

 

- Не е бил лек пътят му, който е извървял като писател. Интересното в тези събрани съчинения е, че те са направени в хронологичен ред по начина, по който са излизали произведенията на Радичков. Интересно е да се види как в началото тръгва един общо взето посредствен писател, неуверен, незнаейки как да борави с думите, но насъбрал някакви разказчета, направил е някакви книжки. И как лека полека трупа увереност и опит, докато се стигне до една книга, която е значима не само за него като писател, но според критиците и за българската литература - един малък сборник с разкази, който се нарича "Свирепо настроение". Оттук нататък започва един съвършено различен език в българската литература, на едни съвършено различни герои, които до този момент са непознати. Тогава се е боравело със социалистически реализъм - добрите герои се борят с врага и толкоз. Това е друг опит човек малко да се върне към човешкото и според много изследователи тази книга е важна за цялата българска литература с това, че обръща поглед към простите, но истинските неща, които би трябвало да занимават един писател.

 

- Има ли и неиздавани досега неща?

 

- Ровейки, ние намерихме първия вариант на пиесата "Суматоха", който никога никъде не е публикуван и това за изследователите на литературата е скъпоценно - да се види откъде се е тръгнало, коя е била първоначалната идея и докъде се е стигнало. Намерихме около 50 страници бележки, правени на ръка за книгата му за Сибир "Неосветените дворове". Има великолепни текстове, които не са влезли в окончателния вариант. Това е труд, който сравнява първия и последен вариант на текста. Това е ровене в страшно много течения на вестници и списания и поредица от отпечатъци на книги. Събрани са в показалец редки думи, извадени от текстовете, защото баща ми доста ползваше диалектни думи основно от северозападните диалекти, които в голяма степен вече са непонятни за съвременната публика. Описани са и всички географски наименования, които са ползвани в текстовете.

 

- Само като синовен дълг ли приемате издаването на "Събраните съчинения" на Йордан Радичков?

 

- Това е издание, насочено към бъдещето, защото нашето поколение познава Йордан Радичков, чело е неговите произведения, но младите не го познават и той им е общо взето непонятен. Такава е съдбата на доста голяма част от авторите от неговото поколение. Имах щастието да познавам доста от тях, както и творчеството им и знам какво се случва в момента. Голяма част от тези имена са напълно забравени - Павел Вежинов, Ивайло Петров, Иван Радоев и ред други.

 

- Радичков казва: "Ние, малките народи, сме като малките деца - радваме се на всеки знак на внимание от страна на големите". В същото време ние не ценим нашите големи автори. Все повече от тях изпадат от учебниците. Очаквате ли да се чете Радичков?

 

- Той не се чете. В училище се изучават детските книжки "Ние врабчетата" и "Жабешки истории" и един разказ в VIII клас. С това е познат сред учениците. Един приятел - Георги Каприев, който е философ, преподавател в Софийския университет, казва, че дава на всички свои студенти в първи курс част от текстове на Йордан Радичков, за да ги тълкуват. И ми казва, че те абсолютно не разбират за какво става въпрос, никакъв смисъл не могат да схванат в тях. Тези текстове са им чужди и далечни.

 

- Къде е грешката?

 

- Може би няма грешка, може би така трябва да бъде. Може би Йордан Радичков е писател на друго поколение. Може би времето му е минало. Никой не знае дали е толкова стойностен, че да се чете и след време. Може би това е в реда на нещата. Но може би затова съм длъжен да ги облепя в хартия, да ги сложа в тази подвързия и да ги оставя на милостта на времето.

 

- Все пак "Суматоха" е пиеса, която от 1967 г. не е слизала от сцените на театрите. В момента Мариус Куркински я поставя в София. Дори и нов прочит е нещо.

 

- Мариус е вложил неговото си разбиране към текста. Хубавото е, че се е отнесъл грижливо към говоренето. Интересът в София към постановката му е огромен и това е хубаво. Но аз помня първата постановка на "Суматоха" от Методи Андонов в Сатиричния театър с плеядата от великолепни български актьори. И нея никой не може да я надскочи.

 

- Вие като издател как се ориентирате в това изобилие на книжния пазар? В момента като че ли всички пишат и искат да бъдат издавани.

 

- На мен ми е лесно. Университетското издателство издава 99 процента научна литература, която е продукция на преподавателите в Софийския университет. Аз не избирам, тя идва готова при мен. Ние сме тип ведомствено издателство, издаваме научна литература и много рядко художествена. Сега например се надявам в началото на декември да започнем една поредица първи книги на съвсем млади творци, почти деца, които са възпитаници на Софийския университет. Техните преподаватели ги рецензират, а ние ще им дадем първия тласък и ще им помогнем да тръгнат напред.

 

- Баща ви ви е увлякъл по лова, но не и по писането. Не се ли изкушихте и вие да пропишете?

 

- Един писател стига в къщи. Нали се казва, че след като направят гений, боговете после си почиват. И следващото поколение е малко глупаво (смее се).

 

- Пак според Йордан Радичков, "Човек е дълго изречение, написано с много любов и вдъхновение, ала пълно с правописни грешки". Вие вашите открихте ли ги и на какъв "правопис" се научихте от него?

 

- Аз съм много мъдър и не си откривам грешки (пак се смее). Но на много неща ме е научил - на основата, за което съм му безкрайно благодарен. Благодарен съм му и за това, че ме направи ловец и така ме научи на любов към природата, към животните. Ловът не е убиване на животни, а обратно - любов към тях. Стремя се да я предавам и на други хора. И се гордея, че поне пет човека съм направил ловци и съм им вдъхнал тази любов и тръпка да видят сутрин рано изгрева, скрежа по тревата, как завалява сняг, как се движат животните.

 

- На финал от чисто любопитство ми се иска да ви попитам какво значи да си женен за актриса като Мария Статулова.

 

- О, това е най-лесното нещо. Тя пътува много, освен това актьорите са винаги в добро настроение и имат повече свободно време от другите хора заради ненормирания си работен ден. Мария е с лек характер, с много слънчево излъчване и има способността да събира хората около себе си. Общо взето вкъщи е върволица от гости непрекъснато. Имаме голяма маса, която рядко се вдига. Животът всъщност е да имаш приятели около себе си.

 

  

върни се в НАЧАЛО