СЕДМИЧНИК ЗА НОВИНИ, АНАЛИЗИ, КОМЕНТАРИ И ОЩЕ НЕЩО...                                                       "BG Север" - брой 41 (23 - 29 ноември 2012 г.)

ЗАЩО ПОКАНИХМЕ


Александър Абаджиев

С автора на книгата за Гена Димитрова (репортаж от представянето й четете на стр. 7) разговаряме за срещите му с нея и с хора, оставили трайни следи в световната музикална история, за значението на твореца тук и отвъд Драгоман, за педагозите с дарбата да изваят от парчето мрамор шедьовър, за това колко е важно не само да откриеш таланта, но и да му помогнеш да извърви пътя до върха...

 

Гена освен глас имаше и характер
да преодолява препятствията

 

Александър Абаджиев е роден на 2 юни 1935 г. в Плевен. На 6-годишна възраст започва да учи музика при Панчо Владигеров. За неговото творческо израстване важна роля са изиграли и Владигеров, и проф. Христо Бръмбаров, и проф. Борис Покровски. Рано прекъсва дейността си на концертиращ пианист и акомпанятор и се отдава на писането. Автор е на десетки книги, сценарист и режисьор на документални тв филми. Бил е журналист в различни редакции, най-дълго във вестник "Народна култура". Абаджиев е биографът на големия бас Николай Гяуров. Книгата му за него излиза в Москва през 1983 г. в тираж 192 000 бройки.

Интервю на Мая ПАСКОВА

- Г-н Абаджиев, как се запознахте с Гена Димитрова?

- Ген. Александър Гетман се обадил на проф. Бръмбаров за нея и той я чул. Аз имах огромното щастие да присъствам на този исторически половин час, когато маестро Бръмбаров за първи път разпя Гена в дома на бъдещия професор Лиляна Жабленска. Докато пресичахме парка "Заимов" към неговия дом, той ми каза тази фраза, която много пъти след това е повтаряна: Такъв скъпоценен камък се ражда веднъж на сто години. Поръча ми да я следя много отблизо. Повечето негови студенти репетираха в консерваторията, в сградата на Българо-съветската дружба на последния етаж беше студия за вокалисти на проф. Бръмбаров. И само единици се занимаваха в дома му - Гяуров, Гюзелев, Гена. В края на втората година тя пропя и изведнъж тези, които не бяха я чували, ахнаха. Първата рецензия за нея през 1962 година написах аз.

- Какво я отличаваше от другите звезди на световната сцена?

- Невероятна откритост, скромност. Тя никого не мразеше. Много отрано започна да помага на млади творци. От самото начало знаеше, че ще стане голяма певица. Но при нея имаше и това - колкото по-нагоре пее, толкова й става по-лесно. Разбира се, с помощта на Бръмбаров. И при нея, и при Гяуров, аз съм свидетел как от огромно парче мрамор, маестрото като Микеланджело извайва големи певци. Гена освен че имаше глас, имаше и характера да преодолява препятствията, да си остане до края естествена. Тя изобщо не се промени от студентка до самия край.

- Кога я видяхте за последно?

- Последно беше в Беглеж, на 7 януари в годината, през която почина. Ходихме при тогавашния кмет на Плевен Найден Зеленогорски за организирането на нейния първи международен майсторски клас през октомври. На влизане обратно в Беглеж тя ми каза, че вече аз ще поставям цветя на гробовете на родителите й, защото тя е много болна и ще умре. Често минавам покрай къщата й на площад "Николай Гяуров" в София и аха да вляза, но плочата пречи. Тя си режисира финала. Реши, че последният й спектакъл ще бъде на 27 януари 2001 г., когато се навършиха 100 години от смъртта на Верди. Това го беше решила пет години по-рано. Повече нямаше спектакли. Няколко месеца преди да умре тя показваше как се изпяват някои ноти.

- Казвате, че проф. Бръмбаров я е направил певица. Самата тя е показала пътя към голямата сцена на не малко млади изпълнители.

- Тя окончателно реши, че ще се занимава с педагогика на 6 декември 1996 г. тук, в Плевен, в сградата на бившата опера. Бяхме дошли за концерт, в който и Гена участваше. През една стая се разпяваше някакво момиче, което аз така и не видях. Нещо обаче не се получаваше. Гена отиде при нея и започна да й обяснява. Отново не се получава тонът. Изведнъж Гена й кресна и тя го изпя. В този момент Гена се превърна в оперен педагог. Като се върна ми каза: Трябва да се заема малко с тези млади. Този шоков момент го използваше и Бръмбаров. В една голяма стая, пианото до стената и до него се разпяват бъдещи велики певци. Той обяснява даден тон как трябва да се вземе. Когато се стигне до "Маестро, не ми се получава тонът", внезапният крясък обикновено вършеше работа.

- Роден сте в Плевен, но не сте живели много време тук...

- Само 4 години съм живял в този град. Родителите ми са се пресилили през 1929 г., иначе сме от известен шуменски род. Баща ми беше 10 години учител в Девическата гимназия по латински, старогръцки и немски език.

- А вие тръгвате първо към музиката, после се обръщате към писането. Защо?

- Започнах на 6 години да свиря на пиано. Проф. Бръмбаров, който ми е като втори баща, а аз съм единственият негов ученик, когото е учил не да пее, а да разбира певци. На 12 години ми каза, че трябва да започна да акомпанирам. Първия си концерт съм акомпанирал на него и на Михаил Попов, който също е свързан с Плевен. Аз съм първият, който акомпанира на Гяуров - той студент, аз още ученик. После дойдоха и много други световноизвестни имена. Но се отказах. Много рано започнах да пиша рецензии. Постепенно - на шега или на истина, сега представям 74-тата си книга. Предстои много голяма премиера на 6 декември в Рим - на четирите книги, които излязоха тази година на италиански език - за Гяуров, Гюзелев, Елена Николай и Гена Димитрова. Акцентът е на Гена заедно с филма на Тома Томов. Много хубава изложба с фотографии подреди за случая Иво Хаджимишев.

- Дори пишейки, интересът ви е към музиката.

- Другата ми стабилна връзка с Плевен е със Светлин Русев - приятели сме от студентските години. Аз не пиша за художници в България. Но през 1961 г. писах за него. Светлин тогава си имаше неприятности, бяха му спрели картини от една изложба. Тогавашният председател на Съюза на художниците Никола Мирчев ме изпрати да направя нещо средно между интервю, репортаж и отзив. Уникален е начинът, по който Светлин Русев подрежда изложби. Картините са свалени по реда, по който са били в камиона. Той обикаля, човек не бива да го закача и започва - това тук, това тук и за половин час изложбата е аранжирана във вид, който е пределно логичен. В главата си има компютър, който изгражда нещата.

- Една от книгите ви е за Саша Попов, който основава Плевенската филхармония. Каква е историята?

- Догодина се навършват 60 години от първия концерт на филхармонията. За съжаление не ме послушаха за 50-годишнината да направим нещо по-голямо. В книгата ми има отделна глава за основаването на Плевенската филхармония. Саша Попов има неприятности с Държавния симфоничен оркестър и го пращат да основава на различни места филхармонии. Мисля, че на 6 септември 1953 г. е първият й концерт с програма, която два пъти е повторена. Така се получи, че първият концерт, който чух в живота си, беше със Саша Попов. С билети от Панчо Владигеров, цялото семейство беше на първия ред. Малкият Сашко (аз) е на 6 години. След концерта съм казал: Искам утре пак. Обяснили ми, че в неделя не може, но в петък мога да чуя другата програма и в неделя още веднъж нея. Но понеже съм настоявал много, са ме завели на репетиции. След което започнах уроци при Панчо Владигеров. Страшно бързо напреднах, защото свирех за удоволствие. 15 минути са изтезание, половин час - ужасно. Но когато искаш да свириш, забравяш да обядваш, заварвали са ме заспал на стола дори. Но след това? Свириш в зала "България", един концерт в зала "Славейков" и после обикаляш Севлиево, Тетевен и т. н. и свириш пред насила вкарани ученици.

- В момента не е ли това начинът младите хора да чуят и да се запознаят и с тази музика?

- Това е единственият начин. На запад е направено нормално чрез църквата. Когато ходиш всяка неделя и слушаш велика музика, независимо дали е католическа или протестантска, свикваш с нея. Преди много години - 1965 - 1966 г., бях в операта и си направих сметка, че от вкараните под строй ученици след третия спектакъл две трети искат да отидат пак. Преди 4 години Пламен Карталов - директорът на Софийска опера, убеди директорите на детски градини да доведат децата на детски спектакли и те ги докараха насила. След три години децата водеха вече родителите си и посещаваха и други спектакли. Трябва да му покажеш, че това е хубаво. И на азбуката ни учат насила, нали? България има едно предразположение към певците. Няма друга нация, с изключение на италианците, с толкова велики творци. На първо четене ще изредите 10.

- От младото поколение има ли такива?

- Разбира се. Орлин Анастасов е най-великият бас в момента, Владимир Стоянов - ученик на Гюзелев, е в първата тройка баритони, Красимира Стоянова - първо сопрано на Миланската скала, Веселина Кацарова, Александрина Пендачанска игра в Метрополитен. Номерът е такъв - много добър си, когато пееш в десетте най-добри театри и ти плащат най-големите хонорари. Щом те превеждат и печатат в чужбина, значи те признават за автор. Признаването е оттатък Драгоман. Музикалният критик е като една планета, която отразява светлината на звездите. Ако пишеш за малки звезди - светлината е малка. Друго е да пишеш за най-големите в света - а аз имам тоя шанс. Публиката идва на моите премиери, защото всички знаят Гяуров, Гена, Гюзелев.

- В България има ли достатъчно интерес към книгите ви?

- Първо, пазарът при нас е ограничен. Публиката, която ходи в София на спектакли, е не повече от 5 000 души. Не мога да издам повече от 1 500 бройки. В чужбина започвам от 15 000 нагоре. Ако ги пуснем за 25 евро, за тях не е проблем, защото плащат по 200 евро за билет. В чужбина разликата е 10 пъти - като интерес и като заплащане за филм, за статия. От 10 книги, които издавам, държавата помага само на една с една пета. Ако не са спонсорите, няма начин.

- Парите ли са причина "Гена" толкова време да се забави?

- По-точно 15 години. Държавата изобщо не помогна. Имаше и други проблеми. Книгата за Гена трябваше да бъде 67-ата ми. Но 67-а се оказа тази за Саша Попов. После издадох за Елена Николай, за Гяуров на няколко езика. Накрая се появиха Румен Петков и неговите приятели и финансираха издаването на "Гена". На 4 август беше премиерата на "Турандот", посветена на Гена Димитрова, на 31 юли издадохме книгата. Човек свиква с успеха, написал съм толкова много книги. Както при концертите - след стотния знаеш, че ще ти ръкопляскат. Но 77 години са си много. Ще има още две премиери в Плевен - като излезе DVD-то и компактдискът с филма за Гена. Певецът трябва да бъде чут и видян. Благодаря на Румен Петков за тази малка книжка, която планирахме заедно с Гена. Тази книга е готвена с нея страница по страница. През април 1997 г. сме лазили по пода на незавършената й вила, за да изберем снимките. Тя си избра снимката за корицата - от списание "Vogue", посветено на нея. Готвя и следващо издание с известни добавки, като в него ще включа някои от забележителните й партньори и ученици. Плевен трябва да се гордее със своя принос в световната музикална култура и с певците, които е дал на света.

- Книгите ви чисто биографични ли са или в тях има и личен момент от познанството ви с хората, за които пишете?

- Три са посоките. Едната е оценки на световната преса, втората - моите лични впечатления от тези творци и третата - спомени на техни партньори, колеги. Аз съм първооткривател на 10 - 12 от най-големите певци - не само български. Елена Образцова, Евгения Нестеренко - първите солистки на Болшой театър - аз съм първият, който е писал за тях.

- Върху какво работите в момента?

- Върху книга, посветена на петима велики певци от Плевен - Михаил Попов, маестро Христо Бръмбаров, Катя Попова, Асен Селимски, Гена Димитрова. В нея ще има и по една глава за Северняшкия ансамбъл, за ролята на музикалното училище, за филхармонията и за операта. Аз съм един от основателите на операта, а с Катя Попова направихме първите Лауреатски дни.

- Следите ли последните им издания?

- Аз ходя, когато ме канят. Не мога да дойда и да кажа: "Аз съм еди кой си" и те да не ме знаят изобщо. Когато ме поканят в моя роден град, за който съм направил страшно много, ще дойда.

  

върни се в НАЧАЛО