СЕДМИЧНИК ЗА НОВИНИ, АНАЛИЗИ, КОМЕНТАРИ И ОЩЕ НЕЩО...                                                       "BG Север" - брой 39 (9 - 15 ноември 2012 г.)

ЗАЩО ПОКАНИХМЕ


 

Найден Вълчев

 

След представянето на трите тома с поезия, есета и спомени от срещи със световни автори, специално за читателите на "BG Север" Найден Вълчев сподели свои впечатления от поетите на стария Плевен, припомни неизвестни факти от живота на Иван Радоев, с когото го свързва близко приятелство, и разкри любопитни моменти от дългия път на "Една българска роза" до "Златния Орфей" срещу противоположно бързото "изстрелване" на "Ние сме на всеки километър".

 

Шумоленето на книгата на вечерна

лампа е най-хубавата и умна музика

 

Найден Вълчев е роден на 30 август 1927 г. в с. Брестница, тогава Плевенска околия. Завършва гимназия в Плевен и право в Софийския университет (1951 г.). През 1954 - 1955 г. е редактор на сп. "Български воин" и в. "Народна армия", 1956 - 1983 г. - в сп. "Септември", 1983 - 1988 г. - в сп. "Съвременник", главен редактор (1988 - 1989 г.) на сп. "Дарители". Председател на Съюза на преводачите в България (1989 - 1991 г.).

Първото публикувано произведение на Найден Вълчев се появява когато е в последния клас на Плевенската мъжка гимназия. Пише лирика, превежда славянски поети, сътрудничи на много композитори, които създават по негови стихове песни, маршове, балади.

Интервю на Мая ПАСКОВА

- Г-н Вълчев, с какви спомени идвате отново в Плевен?

- Пет години от моя живот преминаха в този град. Когато за първи път шаячното момче дойде в Плевен, пред Сметната палата маршируваха немските офицери и войници и пееха, че ще полетят към Англия. Когато завършвах гимназия, минаваха и пееха другите войници и зовяха: "Вставай, страна огромная!".

- Тук са и първите ви поетични опити...

- Като ученик в Плевен вече бях пълен пленник на поезията. В читалище "Съгласие" имаше литературен кръжок и аз ходех там. Тогава на площада имаше гостилница "Морско око". До нея се образува след 9 септември Клуб на Отечествения фронт. И ние, кръжочниците, понякога отивахме там. Слушахме стихове от Цоко Колев, по-късно той стана генерал, изказвания на Иван Аржентински, който беше офицер, слушахме Величко Нешков. В кръжока към читалището слушахме стихове от Константин Георгиев, бащата на Георги Константинов, Любомир Христов и Йордан Цонев, бъдещия доцент, който преподаваше после руска литература по университетите. А ние бяхме си създали междугимназиален литературен кръжок "Изкуство". В него бяхме с Димитър Грънчаров, музиковедът, брат му Ангел Грънчаров от моята паралелка, Александър Соколски, Димитър Спасов - ако досега всяка вечер чувате "Лека нощ, деца", той е автор на тези редове.

Решихме да направим от трите гимназии литературно четене в салона на Популярната банка срещу театъра. А там предната година бяхме слушали Каралийчев, Фурнаджиев, Багряна. Т. е. да влезеш в този салон беше чест. На литературното четене макар и късно, запотен от стадиона се появи Иван Радоев, прочете своите стихове и от цялата вечер помня само това. Те бяха най-хубавите. Само че той не беше кръжочник, а център нападател на СП 39. Той въобще не обичаше тези организационни мероприятия.

- Бъдещият поет и драматург, на който е кръстен плевенския театър...

- Викахме му Дашката - син е на Дашо Радоев от Пордим, читалищен деятел, през 30-те години на миналия век печелил конкурсни награди за разказ, но отказал се по това време и предал всичките амбиции и мераци на своя син. Връстник и приятел от младини на Дашо Радоев по време на икономическата криза към 1929 - 30 г. тръгва да търси хляб някъде по света. И от Аржентина след години вижда в българско списание за емигрантите името на Иван Радоев. И си казва: Бе, това да не е син на Дашо Радоев?" Пише писмо до списанието, предават го на Иван, той казва на баща си, който се сеща, че това е един отколешен негов приятел. Така се ражда пиесата на Иван Радоев "Светът е малък" - от тези писма от пордимчанина от Аржентина.

- Какъв беше Иван Радоев като дете?

- В гимназията беше голяма панта. Пръстите му бяха жълти от цигари. Всички ние бяхме с дълги козирки, той беше единственият, който ходеше с къса. Един ден при слети класове се радваме, че няма да изпитват. Влиза г-жа Сиракова и изкарва Радоев на черната дъска. Той беше добър пианист, акордеонист, кларнетист на нашата гимназиална музика. Непрекъснато се измъкваше от часовете по физика. А тя, великолепна учителка, улови го най-после. Изпита го и му каза: "Радоев, от вас инженер няма да стане." После кандидатствахме за университета. Мен ме приеха в юридическия факултет, а Дашката остана на поправителен изпит по физика и не можа да кандидатства. Дойде в университета на следващата година. Декември се явява на изпит по славянско право - лесния изпит. Професорът беше потомък на братя Миладинови, държеше да се казва моЯта и други необичайни ударения. Завеждам Иван на изпит. Той излиза и е доволен, но след два - три дни резултатите: Иван Дашев Радоев - Слаб (2). С това завърши неговото висше образование.

- А после?

- Иван Радоев прекарва зимата отпаднал от студентството в Ремсовия клуб, за който написа и поема. През пролетта на 1947 г. е завеждащ художествената самодейност в Хаинбоаз на Плевенския отряд. Борис Делчев от "Литературен фронт" отива да види какво правят кръжочниците. Иван го няма, но тетрадката му е там. Делчев взема стиховете му, отнася ги в "Литературен фронт", печата ги с възторжена статия и Иван Радоев оттук нататък тръгва като поет.

Елин Пелин казва: "Ти ли написа, че звездите стават по-големи, когато нощите са без луна? Браво бе, аз много пъти съм го мислил, но не съм го казвал". Иван Радоев става бързо любимо име за младежта и веднага си спечелва врагове. След това отпечатва любовните си стихотворения и го погват. Ако разгърнете изброителните списъци на "Литературен фронт", има Георги Джагаров, Павел Матев, Лиляна Стефанова и никога Иван Радоев. В театралните прегледи все му даваха указания: Да помогнем на талантливия! Тогава се роди неговото изречение: Втората награда е истинска, първата се дава по съображения. От парижката болница, вече беше тежко болен, ми посвети стихотворението си, което завършваше: "... и спомени, пътниче, с добра дума убитите бавно". Страшни думи. Аз казвам, че в 60-те години на миналия век той внесе принос за развитието на българската поезия, за освобождаването й от догми и от схеми. Той беше ярък лирик, много голям душевен артист, освободен от всичко. Затова, когато му отричаха в тогавашния Комитет за култура пиеси и му ги спираха, той казваше: Аз съм спокоен, но се чудя за вашите думи след време как ще мислите и няма ли да ви бъде стидно.

- С Иван Радоев ви свързва близко приятелство. Кои са най-ярките ви спомени с него?

- След това в София живяхме заедно. В моята квартирка се събирахме всяка петъчна вечер. Преди да тръгна за казармата искам да се явя и на трудово право и да завърша. Оказва се, че професорът е заминал за Хисаря на лечение. Мятам се на влака, намирам проф. Радоилски, защитавам си бележката и сядам в обратния влак, защото вечерта в моята квартира компанията ми ще ме изпраща войник. Прибирам се, градът е заспал - тъмен, чер. Обаче моят прозорец на улица "Мальовица" 3 свети. А Дашката знаеше: дамаджанката е под бюрцето, мезенцата са там, приготвени от мен предния ден. Стаичката ми беше с портал към вестибюла на хазяите, а там забоден лист с перифраза на Далчев: "Стопанинът замина за казармата". Когато се ожени за актрисата Кина, дойдоха при мен - в едната стаичка аз, в другата те. Играха една година в Сливен, на следващата Кина отиде в Бургаския театър. Една нощ Иван се връща с два куфара при мен. Кина Дашева, така беше и тя по баща, се залюбила с Петър Слабаков. Младият Иван Радоев е син на Иван от следващия му брак с балерината Весела Радоева. За Иван Радоев са най-много страниците в моя втори том, защото най-дълго съм живял с него, най-много зная за него. Аз бях този, който го возеше със строшения си вартбург по болниците, когато се върна от операцията в Париж. От неговия москвич бяха откраднали акумулатора. Но беше вече фатално късно. И през 1994 г. трябваше да кажем: Отиде си Иван Радоев!

- Кои са другите ви незабравими срещи, на които сте отделил място в книгите си?

- През 1954 г. писателят Цветан Ангелов ме среща и ми казва: Николай Лилиев иска да те види. Мен да ме види Николай Лилиев?! След време аз все пак се окуражих, отидох в Народния театър да видя Лилиев. От антикваря бях купил неговата книга "Птици в нощта". Седнахме, той разгърна своята книга, която беше ожулена и стара, подържа я в ръката си, погали я нежно и ми написа: "На Найден Вълчев - да бъде снизходителен към стария Николай Лилиев". От всички автографи от това поколение писатели, които имам - от Багряна, от Фурнаджиев, Каралийчев, Далчев, този е най-хубавият. Николай Лилиев обичах още като ученик в Плевен. Бях си го сложил на варосаната селска стена с портретче при Димчо Дебелянов.

- Вашата "Роза" вече 40 години не увяхва. Каква е историята на създаването на стихотворението, превърнало се в евъргрийн?

- Трябва да се върнете в 1968 г. В България щеше да се проведе Световен младежки фестивал. Съюзът на българските писатели поема задачата да се напишат стихове, които евентуално да станат на песни. Бяха контактували с десетина поети. Аз уж минавах за песенник, но ме бяха забравили. Все пак реших да напиша нещо за фестивала. Това беше "Една българска роза". Дадох я в комисията, но ме бяха шкартирали. Случва се. Фестивалът мина и замина и без моята "Роза". След година - две казвам на Димитър Вълчев: "Искам да ти покажа едни строфи. Но имай предвид, че ги отхвърлиха в комисията". А той каза нежно: "Ми, те са пълни идиоти. Строфите си носят мелодията, тя е готова и трябва само да се запише". След ден - два ме извика в тях, аз чух песента и много ми хареса. В това време събираха нови песни за "Златния Орфей". Митко кандидатства с две песни, но го допуснаха до фестивала с "Една българска роза". Когато чух репетицията с Паша Христова, си казах: Нищо по-хубаво на моите думички не може да се случи. Паша на състезателната вечер изпя песента бляскаво. Юрнахме се след това по кафенета и кръчми и в три часа през нощта съобщиха: "Една българска роза" с първа награда. Оттогава - 1970 г., песента звучеше, замлъкваше, смущаваше конюнктурата с думата "другарю", след това се преодоля и това. Всички конюнктурни съображения отпаднаха, а песента продължава да се пее.

- Още се помни и песента от сериала "На всеки километър".

- Раждането на "Розата" беше процес, докато създаването на "Ние сме на всеки километър" е съвършено противоположно. Една вечер ми звъни Петър Ступел, с когото се познаваме, писал е няколко песни по мои стихове. Казва: "Искам да те видя веднага. Телевизията ще излъчва един сериал, ние с Атанас Бояджиев сме композитори и сме написали една песен, с която искаме да започва и да завършва всеки епизод". Казах му: Петьо, знаеш, че не обичам да пиша думички по музика, но главното е, че аз нищо не знам за този филм. А той: "Бият се, за антифашистката борба е. Като се оттеглят, героят е залегнал зад километричния камък, стреля и казва: Ние сме на всеки километър. Два пъти ни връщат песента, заради текста. Утре сутринта ако нямаме текст, тръгва на оркестрова музика". И ми просвири на пианото мелодията веднъж, два пъти. Аз разбрах, че е доста трудна за покриване. Тя е разноразделна, рефренът е друг. Прибрах се в къщи с бележките, които си бях взел - метрика, ритмика, ударения, силни, слаби времена. Лошото беше, че някъде след полунощ забравих мелодията. Изтри се от паметта ми. Изпаднах в ужас и казах: Ми добре, не става. И съм мигнал малко. Мелодията се яви, рефренът ми допадна - най-мъчният счупен стих. И в края на краищата записах "Нас родиха ни бури и ветри, нас не ще ни уплаши смъртта" в единия вариант, а в другия - "Нас червеното знаме роди ни, нас не ще ни уплаши смъртта". Но съм чукнал само втория вариант на пишещата машина. Петьо Ступел дойде рано сутринта в къщи, грабна листчето и си отиде. И на другия ден моят син ме дърпа и казва: Татко, слушай онази мелодия. Кога са записали, кога са репетирали с Коста Карагеоргиев, не знам, но филмът тръгна, а песента опразваше улиците вечер. Артистите бяха тези, които ги направиха тези думички крилати, композиторите Петър Ступел и Атанас Бояджиев дадоха музиката, а бате Серго и Митко Бомбата, нашият земляк, във филма направиха това, което рядко се случва на автор, и аз съм щастлив, че моите малки думички звучаха дълго. Нека да ги помнят и децата, да преминат през лесовете на компютрите и някога пак да разгръщат книгата, защото шумоленето на книгата на вечерна лампа е една хубава, умна, полезна музика. Дай Боже да й дойде пак времето!

 

върни се в НАЧАЛО