СЕДМИЧНИК ЗА НОВИНИ, АНАЛИЗИ, КОМЕНТАРИ И ОЩЕ НЕЩО...                                               "BG Север" - брой 37 (26 октомври - 1 ноември 2012 г.)

ЗАЩО ПОКАНИХМЕ


 

Проф. Дойно Дойнов

 

Новата си книга "Левски - най-ясната загадка" представи в Плевен проф. Дойно Дойнов. Заедно с него беше рецензентът му доц. д-р Пламен Митев, а организатори на проявата бяха читалище "Съгласие" и Общински комитет "Васил Левски" - Плевен. "Левски - най-ясната загадка" е посветена на 175-годишнината от рождението на Апостола. Книгата е в обем от 375 страници, богато илюстрирани, с прецизно подбрани фотографии, позволяващи на читателя по-лесно да прескочи бариерата на времето и да се пренесе сред живите образи на героите от епохата на политическото ни Възраждане. Изданието е осъществено със спомоществователството на Общобългарския комитет и фондация "Васил Левски", като е придружено и с две приложения - кратка летопис на по-важните дати от живота на Апостола и подробна справка на всички имена, прозвища и псевдоними, с които Левски е останал в нашата история. С проф. Дойнов разговаряме за Левски и апостолството, идеите и идеалите, легендите и историята, бъдещето и миналото.

 

Книгата за Левски беше моят лек
за една от най-страшните болести

 

Дойно Дойнов е роден на 16 юли 1929 г. в Буново. Завършва история в Софийския университет през 1951 г. От 1985 г. е доктор на историческите науки. През периода 1971 - 1978 г. е директор на Археологическия музей към Българската академия на науките, а от 1981 до 1991 г. е началник на Главно управление на архивите при Министерския съвет. От 1991 г. е председател на Общобългарския комитет "Васил Левски". Дойно Дойнов е дългогодишен преподавател по история в Художествената академия и във Висшия институт по архитектура в София, както и във Варненския свободен университет "Черноризец Храбър".

 

Интервю на Мая ПАСКОВА

- Проф. Дойнов, защо решихте да представите книгата си в Плевен?

- Дълги години съм свързан с всички културни учреждения в този град. Плевенският музей, например, представя нашата история в национална величина - винаги съм се гордял, че съм българин в този храм. В книгата си "Левски - най-ясната загадка" съм ползвал материали на покойния проф. Михаил Грънчаров, най-хубавата биография на Данаил Попов и работи на други плевенски колеги. Затова тази книга е много свързана с Плевен.

- Как избрахте заглавието? Не съдържа ли в себе си противоречие или точно това е била целта ви?

- Заглавието също е плевенско. То не е мое, а на вашия земляк Илия Бешков, от когото го взех преди около 50 години. Един млад художник ме покани в ателието си. Там имаше и един друг човек - Илия Бешков, и двамата свиреха на дудуци. Между другото Бешков ме попита с какво се занимавам. Като разбра, че съм историк, каза: Левски, това е най-ясната загадка. Никога не бях чувал такава мъдрост, която да вземе в себе си толкова диалектика, но с годините, преосмисляйки я, стигнах до извода, че Бешков е най-прав, когато трябва да оценяваме Левски.

- Какъв е жанрът й, кой и как може да я чете?

- В една книга не може да се каже всичко и да бъдат отразени всички аспекти на десетките проблеми, засегнати в нея. Моето поведение беше да отразя преобладаващото научно мнение по този въпрос, така че в този смисъл приемам и определянето й като научнопопулярна книга. Смятам, че в бъдеще въпросите, залегнали в изданието, ще бъдат разгледани и монографично от следващите поколения историци.

- Защо историк решава да напише научнопопулярна книга и защо тя е за Левски?

- Историкът не трябва да чака похвали, историкът трябва да чака оценки. Ученият трябва да отреагира на съвременните събития и проблеми не по публицистичен или политически начин, а по неговия, научен начин, който е най-сериозен и задълбочен. Винаги съм мислил, че историкът не бива да бъде прокурор, но в никакъв случай не бива да бъде и адвокат на своя герой. Ако едното от двете се случи, той вече не е историк. Историкът не може да бъде и писател, защото писателят се слива с героите си, докато историкът се разграничава от тях, за да се съсредоточи към еволюцията. В случая аз тръгнах към Левски преди много години с целта да открия за себе си своя Левски. Цял живот съм се страхувал да пиша за него. До миналата година, когато ми приписаха една от страшните болести. Отключвайки страха си, в няколко месеца написах книгата. Лекарите ми казваха: Тази книга е твоят лек, тя те излекува.

- Какво искате да преосмисли читателят?

- Започва една идеализация на Османската империя. Ще започне и едно деградиране на всички национални истории на страните, които са в орбитата на Османската империя. И това го чувстваме вече. Отрича се обективният исторически ход на нещата. Голямата заслуга на Левски е, че той е един от дейците, който не само направи от раята нация, но той е сред хората в Югоизточна Европа, които направиха така, че да се свали ориенталското наметало на Балканите и най-вече в България. Неговото прозрение е за съюз с балкански държави, но винаги запазвайки националната идентичност на държавата. Никъде не казва една дума за федерация. В тази инерционна духовна криза въпроси от този род вече трябва да се изведат от конкретното и да се впишат в общоевропейския контекст, в който ние имаме място. Чрез книги като тази и други от този род защо да не събудим нещо, което трябва да събудим - именно националната, политическата култура на българския народ. Тези мисли поражда в мен моята книга.

- В едно интервю казвате, че Левски днес би подтикнал към фанатизъм - нещо, от което вие се опитвате да предпазите чрез книгата си.

- В политиката има една изключителна опасност - политически фанатизъм, както при Хитлер, Сталин. Аз съм разгледал Левски не само като създател на организация, но и като ръководител. Търсих дали ще намеря политически фанатизъм, който да изправи хората например на религиозна или на етносна основа. Но точно обратното. Липсата на политически фанатизъм при него е изкристализирала в един идеализъм за равенство и толерантност.

- Каква е била религиозността на Левски?

- Когато говорим за религиозността на Левски трябва да имаме предвид епохата и задачите, които той си е поставял. Никога не съм смятал, че трябва да отнесем Апостола към една или друга група. Моят професор го нарече деист, но аз смятам, че има много неща, които го отличават от деистите. Според мен Левски е възпитан в дух на източноправославен догматизъм и хуманизъм и го носи дълбоко в себе си. Това е абсолютно в нормите на поведение на духовника православен християнин каноник. Той говори притчово. "Времето е в нас и ние сме във времето" го има в библейските книги, но да го приложиш на място в българските условия - това е философия.

- Някои хора го обявяват за светец, но той не е канонизиран от църквата.

- Всички хора са грешни. Левски също не е бил безгрешен и съвършен. След това ние не сме сами в Европа, на Балканите. Ако ние го обявим за светец, гърците колко свои национални герои ще обявят за такива? И понеже сме източноправославни християни и ние, и гърците трябва да ги почитаме. Смятам, че толерантността в избора на герои, на светци, се подчинява не само на собствените чувства, но и на нормите на човечеството. Ние сме се затворили в малката рамка, но нещата вървят в друга посока. Считам, че всяко правене на светец е излишно. Българинът е приел в себе си значението на думата святост не в този смисъл, а като святост на идеи, на поведение, на жертва. Религията не е масовост, а индивидуален въпрос. Светеца аз гледам през моя морал, а не през догматичния образ.

- Как приемате жълтите и сензационни теории около живота на Левски?

- Като историк аз не се занимавам с тях, но като гражданин се възмущавам. Защото се кощунства. Но понякога в жълтите вестници се появяват народни митове и легенди. В легендите има зрънца истини, но има и народна мисъл, която като смисъл, като движение, трябва да се уважи. Народът си създава символи, идеали, един въображаем живот, но той е живот на мисълта. И ние българите, поне в научната област, нямаме достатъчно реална оценка за силата на мита, на легендата. А тя е движение на народната мисъл.

- Има я и другата крайност - идеята 133-метров паметник на турската граница.

- Такава мегаломания е в разрез с всички норми на поведение. Това е липса на самочувствие на нация на Балканите, която няма история и иска да си направи чрез паметници фалшива история. Това е кощунство и малко комерчество. Това е в разрез с мярката, която Левски е носел в живота. Левски с голямо произведение няма да стане по-велик.

- Защо днес не се раждат апостоли и будители, при положение, че времето има нужда от такива?

- Винаги е имало хора, които със своето дело, с поведението си, са могли да бъдат апостоли. Те могат да бъдат на свободата през Възраждането, на духа, на културата. Но апостолството е, когато се раздаваш в името на една мисия. Аз мисля, че всеки човек живее с мисия - да създаде семейство, да отгледа деца. Но когато тя се социализира в нещо по-важно, тогава има смисъл на апостолство. Мисията определя ръста на човека.

- Имали ли сме през годините чистата и свята република на Апостола?

- Скоро получих писмо от Израел от българска еврейка, която е на моите години и е прочела книгата ми. Тя ми пише: "Боже, Дойно, колко илюзии е изживял този човек, че може да се осъществи демокрация. Също като нас." Прозренията му са чисти, но той е политически мечтател.

- Чели ли сте учебниците на днешните ученици?

- Моите колеги, които ги пишат, робуват на конюнктурни постановки често пъти. Аз не пиша учебници. Поколението е рационално. От срещата ми със студентите мога да кажа, че има патриотизъм у тях. Моите внуци - момче и момиче, са студенти в Канада, но казват, че винаги ще си запазят българското гражданство. Значи има и самочувствие. Макар че за тях са характерни рационализъм, прагматизъм и примитивизъм заради елементарната информация, която получават от интернет. Има различни степени на познание. Първата е информацията, втората е паметта, третата - мъдростта. Те са на първата степен, но аз не коря младите, защото чувствам в тях първата чувствена националнопатриотична възбуда.

- Вие оптимист ли се за българската нация?

- Вие какъв ме намирате?

- Оптимист, но защо?

- Защото има периоди в историята ни, които са доказали, че България има върхове и спадове. Сега сме в един от най-тежките периоди на деградационна история. Но вярвам, че ще се появи ново явление и ще ни изведе от него. Вярвам в прогресивния спираловиден ход на развитието на българската история.

 

 

върни се в НАЧАЛО