СЕДМИЧНИК ЗА НОВИНИ, АНАЛИЗИ, КОМЕНТАРИ И ОЩЕ НЕЩО...                                                "BG Север" - брой 26 (6 - 12 юли 2012 г.)

ЗАЩО ПОКАНИХМЕ


 

снимка: Георги ЕнчевЕмил Качаунов

За професията - от началото до днес, за промените, на които е бил свидетел през 39-те години на сцената на ДКТ "Иван Радоев", за тревогите, ролите, празниците и делниците, миналото и бъдещето, разговаряме с любимия на много плевенчани актьор, който на 11 юли ще отпразнува 64-ия си рожден ден.

 

Днес, когато имаме възможността да говорим свободно, лаем срещу вятъра

 

Емил Качаунов е роден на 11 юли 1948 г. в Плевен. Завършва ВИТИЗ "Кръстьо Сарафов" през 1974 г. в класа на проф. Филип Филипов и Димитър Стоянов. Дебютира в Плевен същата година с ролята на Жельо от "Вампир" на Антон Страшимиров. Оттогава до днес е изиграл повече от 90 роли, сред които: Владиков в "Хъшове" от Иван Вазов; Илия в "Службигонци" от Иван Вазов; Гелето в "Покана от Париж" от Панчо Панчев; Аврамчето в "Опит за летене" от Йордан Радичков; Горчо в "Черешова градина" от Николай Хайтов; Джон Смит в "Между два стола" от Рей Куни; Хремет в "Утопия" от Аристофан; Драгалевски в "Двубой" от Иван Вазов; Едгар в "Плей Стриндберг" от Дюренмат; Сорин в "Чайката" от Чехов; Бай Кольо в "Старо село накрай света" от Недялко Йорданов; Хаджи Коста в "Криворазбраната цивилизация" от Добри Войников; Хаджи Генчо в "Българи от старо време" от Любен Каравелов и др. Като режисьор е поставил 15 заглавия, от които на особен успех се радват "Пук" на Валери Петров; "Големият род" от Маргарит Минков; "Таралеж" на Йордан Радичков, а за спектакъла "Легенда за майката" от Кръстьо Дренски получава златен медал на републикански фестивал. За ролята си в "Старо село накрай света" е награден с извънредна награда за актьорско постижение на Театрален фестивал в Брест (Беларус).

Интервю на Мая ПАСКОВА

- Г-н Качаунов, вие сте един от ветераните в плевенския театър. Като наблюдател отвътре, какво се променяше през годините?

- Какво ли не. Имаше една практика навремето да не се застояваш много време в един театър, защото хората били свиквали с теб, бил си омръзвал на публиката. Това е един вид суетната част в актьорската професия - да бъдеш винаги интересен, публиката да те възприема като нещо ново. Аз гледам на нашата професия като на работа, която трябва да се свърши. Изкуството си е изкуство. През годините винаги съм се стремил да бъда различен, да не се повтарям от роля в роля. То не може и да стане, защото всяка роля носи различни послания, различни характери са това. Въпросът е доколко можеш да се вмъкнеш в кожата на съответния герой и да го направиш по-различен. От тази гледна точка не съжалявам, че съм прекарал целия си творчески път тук. Смятам, че нашият театър е един от достойните театри, въпреки че през годините е бил някак си пренебрегван. Рецидивът на т. нар. демокрация е в започналите реформи, които са псевдореформи. Възприе се пазарният принцип, който за мен е много лошо прочетен и преценен. Лошото е, че в един или друг аспект това се отразява на художественото ниво. Принуждаваме се да правим по-лековатички пиеси, да са забавни на публиката, да не товарим много зрителите, за да ги вкараме в салона. А голямото изкуство къде отива? Вярно, правим и стойностни заглавия, едно "Укротяване на опърничавата" е хит. Но това са редки случаи - подходяща пиеса, с подходящ режисьор и състав. Тогава наистина е един голям празник за всички.

- Как виждате реформата в театрите тогава?

- Моето лично мнение е, че ако трябваше да се прави реформа, тя трябваше да се направи вътре в театъра и то в начина, по който се управлява. От 10 години ние имаме един много добър директор. Преди това имаше сериозни кризи и риск да бъде унищожен театърът. Успяхме, слава Богу, да се преборим. Доволен съм, че тогава подкрепих Илко Иларионов. Според мен начинът, по който се управлява, беше наложен от министерството, направиха директорите самовластни управници на театрите. Преди това имаше художествен съвет, който приемаше няколко репетиции преди премиерния спектакъл, имаше дирекционен съвет...

- И цензура...

- Твърде пресилено е. В годините преди 10 ноември - да, някъде са спирани спектакли, но в по-далечно време. От средата на 70-те години на миналия век тази чисто партийна хватка полека лека започна да отслабва. Правеха се стойностни спектакли и тогава. Оказва се, че по времето на социализма имаше повече демокрация в театъра, отколкото сега. Което е страшен парадокс. Сега, когато имаш възможността да говориш свободно, лаеш срещу вятъра.

- Дори при тази свобода, недоволни има, особено сред младите.

- Гледам младите ми колеги - понякога за едно роптаят, за друго недоволни. При нас няма фрапиращи случаи, но се случва в цялото младо поколение едно нарастващо недоволство, което няма начин да не избие, още повече при масова безработица, масова безпросветност и тотална простащина, която владее държавата ни. Нашите управници да му мислят какво ще оставят на следващите. Идва един момент, когато няма да има кадри за елементарна работа. Гордеем се с една малка шепа млади хора, които завършват с отличие, знаят какви перспективи искат за себе си, но те са свързани с чужбина. Когато България се е освободила от турско робство, нашите българчета са ги пращали в чужбина и те са се връщали образовани и са създали нова България. А ние правим точно обратното. И унищожаваме държавата си. Това много ме терзае.

- А публиката как се променяше с времето?

- Имаше един период, 90-те години, в който беше нещо страшно. Залата се пълнеше с ученици, които апостофираха, свиркаха, викаха. Сега малко се поуспокоиха нещата. Може би защото по-рано ги вкарваха под строй, сега идват тези, които имат интерес към театъра. Не мога да приема тезата, която наши колеги авангардисти изповядват: какво ме интересува кой ще дойде, аз не правя театър за народа. А за кого? Още в античността театърът е направен за масите, той е народно изкуство. Парадоксалното е, че България е оцеляла благодарение на читалищата и на театралните трупи, които са били първите, събудили духа на българина, а сега го убиваме. Комерсиализацията е убийствена във всяко едно отношение.

- Пренасяте ли театъра извън сцената?

- Строго разграничавам нещата. Както казах - за мен това е работа и гледам сериозно на нея.

- Коя от изиграните досега роли считате за връх в кариерата си?

- Така се случи, че повечето роли, в които играя, са комедийни. Въпреки че имам и сериозни роли. Може би върхът в кариерата ми за мен е ролята в представление, което беше убито изкуствено - Едгар в "Плей Стриндберг".

- Изиграли сте повече от 90 роли. Как се справяте с текста?

- Да седнеш да зубриш текста е глупаво и трудно. Едно време майка ми казваше: Сине, сине, ти, дето не ти се учеше (в училище ми беше скучно и затова не учех) се набута в професия, където трябва да учиш толкова много. Самата технология е такава, че като се започне един текст, още "на маса", като четем пиесата я разделяме на откъсчета, едно нещо се повтаря десетки пъти. Още повече, че като се излезе на сцена, мизансценът ти помага, дори да ти изчезне текстът. Свързано е с някакви рефлекси, не мога да го обясня точно.

- Неизменно е имало и гафове...

- Винаги могат да се случат. Повечето са свързани с лапсуси. С Жоро Ангелов играехме в "Българи от старо време" чорбаджиите. Неговата реплика е: "Чорбаджи, ти имаш мома, аз имам ерген. Дай да ги съберем двете свине в една кочина". Вместо това, той вика: "Чорбаджи, аз имам момче, ти имаш момък. Айде да ги съберем". А аз се обадих: Сега ще направим една хомодружинка... Случват се такива неща и е забавно.

- Как решихте, че актьорството ще бъде ваша професия?

- Трябва да е било в края на 50-те години, бях 10 - 11-годишен. Много популярен беше филмът "Бродяга" с Радж Капур. Той беше един скитник с тояжка и вързопче, който си пееше една песен (запява, б. а.). Моя братовчедка играеше в Сатиричния театър. През лятото правеха турнета и след представлението в Плевен отидохме на вечеря в ресторант "Пещерата". В програмата чух същата песен. На сутринта изиграх тази сцена, а братовчедка ми каза: Ще го направим артист. После забравих този случай. Кандидатствах във ВИТИЗ два пъти. Първия път се явих, докато бях в казармата, но не бях добре подготвен, защото ме вкараха в ареста точно преди изпита. Не се подчинявахме на взводния, защото беше един глупак, а ние стари войници. Като излязох от казармата се зачудих какво ще правя. Половин година работих в завода за алуминиеви отливки. В един момент реших да опитам пак, близките ми ме подкрепиха и се подготвих добре. През 1971 г. ме приеха.

- Какво представихте на изпита?

- "Урок по история" на Чудомир, стихотворението "Съдбата на комуниста" на Иван Радоев, баснята не помня, но монологът ми беше на Жулиен Сорел от "Червено и черно". До третия кръг само стихотворението казвах, чак на четвъртия поискаха да чуят Чудомир. Иван Радоев - емблема на демокрацията, е писал и стихотворения за възхвала на комунизма, а това беше силно драматично стихотворение. Държахме и писмен изпит по български език. Тогава беше "красота". 3 500 души се бореха за 35 места, сега са 120 за 30 места. До такава степен е девалвирало всичко. ВИТИЗ беше уважаван институт. Едно време завършваш и работата ти е осигурена - 3 години работиш по разпределение. Някои роптаеха, но това беше много добра школа - да минеш през провинциалния театър, а след това който покажеше, че е добър, го канеха в софийските театри. Имаше и парашутисти, разбира се, но като цяло практиката беше много правилна. Сега и това не може да стане.

- Ако не бяхте станали актьор, какво щяхте да правите?

- Не мога да си го представя. Сигурно щях да бъда работник в някое предприятие и сега да подсмърчам безработен, може би. Виждате, че се затварят предприятия и хората остават на улицата. А говорим за възход на икономиката. Какво произвеждаме? Правим улици и това е чудесно. Но трябва нещо да се превозва по тях. Прекрасни магистрали, а отстрани магарешки тръни.

- Още ли мечтаете за крал Лир?

- Смятам, че ми е твърде късно. Това е Еверест в нашата професия. Трябват ти сили, а аз си признавам, че нямам. Един Наум Шопов, мир на праха му, го направи, но аз не мога да се сравнявам с него, той е титан. Навремето го игра тук в Плевен като много по-млад, през 1975-а, ако не се лъжа. Но не искаше да се разбира, защото мечтаеше да го играе в София. И го направи преди 4 - 5 сезона. Това е неистово тежка роля.

- Извън театъра с какво запълвате свободното си време?

- Занимания има. Имам двама внука. Преди време, в продължение на 15-ина години, се занимавах много активно със самодейни състави. Като се пенсионираш, обикновено се чудиш какво да правиш със себе си. Аз ще чета, ще се занимавам с внуците. Връзката с театъра, докато съм на крака, няма да я късам. Повече време съм прекарал в театъра, отколкото в къщи.

върни се в НАЧАЛО