СЕДМИЧНИК ЗА НОВИНИ, АНАЛИЗИ, КОМЕНТАРИ И ОЩЕ НЕЩО...                                                              "BG Север" - брой 23 (15 - 21 юни 2012 г.)

ЗАЩО ПОКАНИХМЕ


 

Вяра Савова

 

730 керамични пана, човешки и животински фигури и глави, съдове и пластики, рисунки, етюди и над 300 фотографии на 350 настоящи и бивши участници в школите по керамика, грънчарство и натурно рисуване при Център за работа с децата - Плевен, на възраст от 4 до 23 години, бяха включени в ретроспективната юбилейна изложба по повод 25 години от създаването на школите.

До 1 октомври 2011 г. на възпитаници на школата са присъдени 136 отличия и 8 медала от международни конкурси за детско творчество и 396 награди и 257 грамоти от национални, областни и общински конкурси за детско творчество, като само за последната учебна година на 28 участници от школата са присъдени до сега общо 60 отличия.

За художествения ръководител Вяра Савова работата с децата е смисълът на живота й. Безкрайни са нюансите на темите, за които може да се говори с нея, а енергията й е заразителна.

 

Начинът ми на живот е лишен от желание за аплодисменти

 

Вяра Савова е родена на 9 юни 1963 г. в с. Стежерово, Плевенско. През 1982 г. завършва средно специално образование в ССХУПИ - гр. Троян, със специалност художник-изпълнител по керамика. През 1987 г. се дипломира във ВТУ "Св. св. Кирил и Методий", факултет Изобразителни изкуства, специалност скулптура. Почти веднага след това става ръководител на школа по керамика към Центъра за работа с деца - Плевен. Впоследствие разширява дейността си с децата, като създава школа по грънчарство и етюдно рисуване. Нейни възпитаници са носители на множество награди от национални и международни конкурси. От 1987 г. досега има 6 самостоятелни изложби в Плевен, Оряхово и Бяла Слатина, участие в 11 национални и над 50 общи и групови изложби в Плевен, София, В. Търново и Кайзерслаутерн, Германия. От 1999 до 2005 г. е член на група Х`АРТХ. Участва в Бианале на малките форми в Плевен - 2002, 2004, 2006, 2008, 2010 г. Твори в сферата на кръглата скулптура и релефа, съдовата керамика и акварелната рисунка. Отличена е с награда за принос в областта на културата в Плевен през 1998 г. и 2002 г. Носител е на много грамоти като ръководител на школата по керамика.

Интервю на Мая ПАСКОВА

- Вяра, за тези 25 години през твоята школа са минали над 1 000 деца. Знаеш ли какво се случва с тях след това?

- О, да, с повечето поддържаме връзка и до днес. Имам аниматори, архитекти, иконографи, сценографи. Едно момиче още в трети клас искаше да стане като мен. Завърши троянското училище и искаше да продължи с керамика. Посъветвах я да направи нещо друго. Кандидатства металопластика, влезе първа, завърши и в момента е художник в БНБ и прави бижута. Сестра й дойде в Х клас от любопитство. В момента е асистент по керамика в Художествената академия. Имам зъботехници, обещали са ми хубави зъби. Имам учители. Въпросът е, че са станали страхотни хора.

- А кой те зарази теб с изкуството?

- Когато бях на 5 години в детската градина имахме прекрасна учителка - Таня, с къса пола и прекрасна прическа. Много я обичах. На раздяла аз й направих портрет и й го подарих. И сякаш оттам тръгнаха нещата. Когато завършвахме IV клас, учителката ми Ненка Андреева ни накара всеки да си напише какъв иска да стане като порасне и като се съберем след години да проверим дали сме си сбъднали мечтите. Аз исках да стана художничка, но ми звучеше много помпозно, а много обичам децата. Затова написах като първа мечта да съм учителка и като втора - художничка. По-късно желанията ми минаха през телчарка, шивачка, тъкачка, само космонавт не, защото ми става лошо. Имах една приятелка в село (Крушовица, б. а.), която се записа в училището в Троян и ми разказваше колко е хубаво там. Заради нея кандидатствах. Учителката ми по изобразително изкуство Добрина Василева не е художник, не е завършила висше образование, но ни обучаваше много добре. Всяка година в троянското училище имаше по един-двама влезли нейни ученици.

- В крайна сметка и двете ти мечти са се сбъднали.

- Животът ми се движи по начина, по който искам. Случайно. Случайно имаше място в ЦРД и станах лектор, после станах учителка в "П. Яворов" по изобразително изкуство, но когато тук се освободи щатно място го избрах, защото имаше смисъл. Просто съм човек, който без никакви напъни, правейки нещата, които му доставят удоволствие, съм получила това, което искам.

- В изложбата има творби, които са много различни, интересни, дори професионални. Как откриваш таланта?

- При нас входът е свободен. Който има желание, идва, работи, усеща каква е атмосферата, трябва да усети мен. Когато получи удоволствие от работата, от обстановката, остава. Желанието и удовлетворението са най-важни. В керамиката има място за всеки - за емоционалните, за прилежните, за техническите, за ювелирните. Моята задача е да намеря същността на всеки, да можем да я развием заедно, детето да изпита удоволствие, но успоредно с това да прави и други неща, за да се обогати. Работила съм по проект с ромчета - сред тях има невероятни деца, просто чакат някой да им обърне внимание и да ги открие. Същото е и с "детелинките" от Дом "Детелина", с които работим от 16 години. Някои от възпитаниците ми по 15 години са били при мен, те са и моите деца.

- Детските фантазии отразяват ли се на твоето изкуство?

- През моето тяло, мисъл, сърце всички тези неща са минали. Аз съм съавтор, преживявам ги. А в крайна сметка изкуството е преживяване и аз се изхабявам. Другото - вижте колко е богато като стилове, като идеи. И когато аз работя моите неща, се опитвам да не заимствам от работата на децата. Но това адски много стеснява кръга, в който мога да работя. И моите неща са в една малка сфера. Като човек аз съм много сантиментална и елементарна. Моите неща са точно такива. Не са толкова артистични, много са интимни, много съкровени. Защото това съм аз и не ги правя толкова за публиката, колкото като един отдушник. Опитвам се периодично да сменям темите, защото имам нови провокации, нови интереси. Просто са една моя изповед. Те не са направени за аплодисменти. Начинът ми на живот е лишен от желание за аплодисменти. Кратък е прекалено.

- Но изисква и материален минимум.

- Веднъж си пуснах тото. През нощта сънувам Исус, който застана пред мен и ме изгледа с обвинителен поглед. После изчезна. Чу се плясък на криле на птици и дойде Девата в сребристо сияние. Нейният поглед ми казваше: не му обръщай внимание, всичко ще се нареди. Събудих се в ужас: ами ако наистина спечеля шестица от тотото, какво ще правя с тези пари - нали трябва да сменя квартирата си, дрехите си, приятелите си. Аз си искам моя живот, не искам толкова много пари. Три дни се молих на Девата да не спечеля шестицата. И тя чу молбите ми.

- Не се вписваш в кръга на общоприетото мислене.

- За мен парите не са всичко. Трябват ми дотолкова, че да съм жива. Ако исках пари можех да правя толкова много неща - сръчна съм, мога да правя мазилки, мозайки, да шия, да правя прически, бижута, да лепя плочки, да поправям покриви, да слагам улуци - много неща, от които да изкарвам пари. Но аз ги правя безплатно заради любопитството и може би затова съм тук, защото душата ми е детска. Без значение колко са белите ми коси. Аз се радвам като дете на всичко - на онази сврачка, на малки буболечки, обожавам малки камъчета, перца. Живея ей така. Това е истината да бъдем щастливи - да се спираме и забелязваме малките неща, да си правим малките стъпчици. Така уча и децата. И те имат почерк. Трябва да се изживява това, което се прави.

- Кога пораства човек?

- А какво означава да пораснеш? Не знам какво е това. Когато става по-стар, по-мъдър, по-богат? Израстване в йерархия, в самочувствие, какво? Остаряването какво е - бръчки. Имам бръчки на челото от ученичка, затова ги крия с бретон.

- За какво не ти стига времето?

- О, аз искам денонощието ми да е поне 48 часа. За нищо не ми стига. За работа с децата, за срещи с приятели, да давам и да получавам любов от моите домашни любимци, за работата ми на село. Времето за сън не ми стига, защото и когато спя сънувам едни прекрасни сънища, които после записвам. Могат да се правят филми по тях. Времето да реализирам идеите и проектите си не ми стига. Така ще си умра в един момент.

- Чувстваш ли се понякога самотна?

- Не се чувствам самотна, макар че живея сама. Понякога в голяма група хора съм се чувствала неразбрана. Имам безкрайно много познати за маса. Но имам и много приятели. Ако човек има един приятел, той е богат. Ако има повече от двама - той е щастлив. А аз имам много приятели, с които мога да споделям, да не се налага да играя роля. За мен е даденост и то много важна - аз не играя. Има моменти, когато много обичам да влизам в роля, но тогава се знае - маскирам се, позирам като котки, кучета. Но в самия живот аз нямам време да играя друг живот, защото той е къс. Когато човек се срещне отрано със смъртта, а аз съм погребала много близки хора, изгубила съм много ценни неща, тогава се получава тази мъдрост, че всеки ден ти е даден, не се знае дали ще има следващ и ти трябва да го изживееш по свой си уникален начин, да дадеш и да вземеш колкото може повече, без да ограбваш, и ако може да го споделяш с приятели. Защото без да споделяш, ти не съществуваш на тоя свят. Лятото изкарвам в Крушовица - най-вълшебното село. Там има една комуна в най-добрия смисъл на думата, те са ми като роднини. Това да отидеш някъде и да не се срамуваш да бъдеш себе си, да си различен от тях, а да те приемат и да те обичат - това е щастие.

- Кои черти от характера си определяш като положителни и кои - не толкова привлекателни?

- Понеже съм жена близнак, при това учителка, оттам идва любопитството и бъбривостта ми. Не мога да се задържам много на една тема, хората трудно разбират какво искам да им кажа. Понякога давам шанс и на събеседника си, разбира се. Не мога да правя мръсни номера. Забранила съм на децата да мразят - това е разход на емоции, енергия и време. Нещастни са хората, които мразят. Пропускам, игнорирам, но не мразя. За сметка на това се обича и се казва, че се обича. Любовта е всичко.

- Какво рисуваш в мечтите си?

- Много обичам да ходя за гъби. По време на такъв излет в един дъжд намерих още живо паднало свраче. Отгледах си го. Но ми го сдъвка комшийската котка. Една седмица страдах, аз му бях като майка. Скубах си косите, исках да си причиня болка. Имам си гробище на домашни любимци. Мисля да направя една керамична плоча с изписани имената на всички. И много искам като умра, да ме закопаят при тях. При всички случаи ще отида в животинския рай. Там отиват и децата. Има толкова хубави неща, за които няма да ми стигне времето. Мечтата ми е да ме замразят сега и да ме размразяват през 25 или по-добре през 50 години за по месец - два - да видя нещата как са и после пак да ме замразят. Защото съм много любопитна за това, което ще се случи.

 

 

върни се в НАЧАЛО