СЕДМИЧНИК ЗА НОВИНИ, АНАЛИЗИ, КОМЕНТАРИ И ОЩЕ НЕЩО...                                                       "BG Север" - брой 18 (4 - 10 май 2012 г.)

ЗАЩО ПОКАНИХМЕ


 

 

Тошо Тошев

 

За лъжата - в политиката, в журналистиката и в живота изобщо. За медиите и за силата - тяхната и тази, която може да ги подчини. За препятствията и преодоляванията им. От другата страна на диктофона застава един от най-изявените български журналисти по време на представянето на третата му книга от поредицата "Лъжата" в Плевен.

 

Няма медия в България, която сама
да може да разклати правителство

 

Тошо Тошев е роден на 07.12.1942 г. в село Дриново, Търговищко. Завършва СУ "Св. Кл. Охридски", специалност Българска филология. Работи като литературен уредник и сътрудник във вестник "Средношколско знаме" през периода 1965 - 1967 г. и като литературен сътрудник във вестник "Вечерни новини" от 1968 до 1970 г. Две години завежда отдела във вестник "Народна младеж". След това става главен редактор на програмата в БНТ. Главен редактор е на вестник "Труд" - 1991 - 2011 г., изпълнителен директор на "Медиа холдинг" АД. Председател е на Асоциация "Българска книга", член на Съюза на българските писатели. От 2000 г. е съосновател и председател на Съюза на издателите на всекидневници в България.

Автор е на книгите: "Истина за лично ползване" (1984 г.), "Времето за умиране стига" (1988 г.), пътеписа "Китай в годината на Дракона" (1989 г.), романа "Страх" (2001 г.), "Лъжата. Жан, Иван и другите" (2003 г.), "Лъжата. Жан, Иван и Величеството" (2004 г.), "Лъжата. Бойко, Георги и разни негодници" (2011 г.).

Тошо Тошев е удостоен с орден "Стара планина" I степен за изключителни заслуги в областта на журналистиката.

След пет брака с четири жени има трима сина.

 

Интервю на Мая ПАСКОВА

 

- Г-н Тошев, тук сте да представите третата си книга от поредицата "Лъжата". Останало ли е нещо скрито от читателите?

 

- Най-общо в тази книга има три книги. Едната е политическата - за моите срещи, разговори и неописвани в медиите случки и факти с основна част от политиците, които управляват държавата след 2004 - 2005 г. Бих казал, че има опит и за разсъждения от моя страна.

Втората част е свързана с медиите и по-точно печатните медии в последните години.

Третата книга е част от моя личен живот.

Всичко това е омешано в една книга. Може да се чете с прескачане или да се чете само една от трите книги. Знам, че някои така правят.

 

- Защо решихте да изкарате на показ личния си живот?

 

- Имам трима сина, родени от три майки, женен съм за четири жени пет пъти. Исках да обясня първо на моите синове, второ на всички, които се интересуват, да се опитам да докажа по някакъв начин, ако щеш да се оправдая, че не съм развей прах, че не съм се отнасял небрежно и лекомислено към семейството, което и до ден днешен твърдя, че е нещо особено важно за мен. Независимо, че съм се развеждал, аз, надявам се, оставам коректен с всяка една от майките на моите синове.

 

- От срещите си с политиците публикувате разговори, които не са записани на репортерския касетофон. Имаше ли засегнати?

 

- Държа да подчертая, че отговарям с главата си за фактите, които съм изнесъл от моите срещи и разговори. Те са верни. Едно от косвените доказателства за това е, че от изнесените стотици факти, стотици имена, които съм споменал, е останало едно опровержение, направено от един много бивш министър на финансите и то не по финансови въпроси, а по общочовешки. Той го направи чрез едно пловдивско радио, което се обърна към мен за отговор. Казах им: "Колеги, готов съм да пусна запис от нашия разговор. Не е много качествен, но достатъчно ясен. Предложете на господин министъра, ако е съгласен, заедно да дойдем в студиото и тогава той да ме опровергава". След няколко дни ми се обадиха, че такъв разговор няма да се случи. Сега ще призная нещо - аз блъфирах, нямам запис. Едно от нещата, които не съм правил и смятам, че всеки автор е длъжен да постъпи така - не съм се занимавал с личните дела - семейни, свързани с жени, деца, любовници, на когото и да било от политиците. Знам много неща. Но това не е коректно.

 

- Политик и муха се убиват с вестник. Мухи едва ли сте убивали, но колко политици "отстреляхте"?

 

- О, това е въпрос, на който не бива да отговарям. Ако кажа много, ще издам някакво тъпо самочувствие. Аз не съм човек, лишен от самочувствие, не уважавам скромните хора. Твърде често скромността е свързана с понятието посредственост. Говори се за правителства, не че аз съм ги "отстрелял", а че вестникът, който съм правил, им е помогнал да паднат от власт. Не знам дали е така, но истината е, че винаги съм създавал такъв тип атмосфера там, където работя, че хората ми да имат самочувствие, да са нахакани, ако са компетентни, да не са мачкани. Бях научил основните политици да не ми се обаждат, за да ми се оплакват от публикации. Могат да опровергават, ако искат, но не и да ми се цупят и да ми пращат нацупени есемеси. Истината е, че в крайна сметка нито един вестник, който и да е той, нито едно радио, телевизия, нито една медия, колкото и да е силна, не би могла сама да разклати едно правителство в България.

 

- Защо?

 

- Защото българската демокрация е в пелени, няма традиции, хората се самоизяждат твърде често, в това число и колегията от журналисти. Виж какво стана в Германия - от опит да бъде спряна една публикация си отиде президентът. Но там хората благоговеят пред реда, пред закона, пред морала, който е възприет за морала на държавата. И никой не може да си позволи да го заобикаля и да мърда. Дори президентът. В България всички мърдат. Затова нито една медия не може да се справи сама.

 

- Имали ли сте период в дългогодишната си кариера, в който ви се е искало да се откажете от професията?

 

- Не.

 

- Каква е истината за свалянето ви от първия пост във вестник "Труд"?

 

- Истината е, че бях неудобен на новите собственици Любомир Павлов и Огнян Донев. Любо Павлов в продължение на 15 години преди това се правеше на мой пръв приятел, любезничеше, сервилничеше. Аз всъщност не бях уволнен от "Труд", според тях бях издигнат. От главен редактор станах шеф на главните редактори на цялата компания - вицепрезидент по издателската дейност. Това беше опит за моето отстраняване от работа, в която съм доста добър. И една от предпоставките това да е така и вестникът да бъде много добър беше, че аз бях оставен да работя свободно и спокойно от бившите собственици на ВАЦ. Любо ми каза: "След теб няма да има толкова власт и самостоятелност. Искам да продължим да работим заедно, но ти не ставаш за главен редактор, тъй като няма да ме слушаш. А аз искам да правя с вестника каквото ми харесва". Най-общо това бяха неговите приказки.

 

- В какво се състои "слушането"?

 

- Той дава пример: "Аз може някой път да искам да напиша във вестника не Георги Първанов, а Гоце Първанов. А Тошо няма да се съгласи". Няма, да. Президентът се казва Георги, а не Гоце. Ако пишем нещо, свързано с агентурно минало или ако цитираме министъра Николай Младенов, който няколко пъти се изтървава, а това според мен е политически недопустимо, и нарича Първанов Гоце, тогава трябва да го цитираме точно. Но не когато правим дописка за вестника. Той знае, че няма да стане. И затова предпочете да ме махне. След това аз реших да си направя нов вестник.

 

- Казвате, че "Преса" е третото ви оживяване. Мина ли вече периодът на реанимация?

 

- Всъщност периодът на реанимация беше преди да започне "Преса". В момента, когато реших какво ще правя, направих сондажи, проучвания, намерих съюзници и започнах да събирам екип, свърши реанимацията и започна работата. Моето махане от "Труд" беше третата ми много сериозна болест. За мен това беше неочакван и силен удар, по-неочакван от диагнозата рак. Там все пак констатацията е постепенна, лошата вест пълзи, не се научава в един миг. А с "Труд" ударът беше светкавичен: Буф!

 

- Превръща ли се в оксиморон изразът "свободна медия"?

 

- Понятието "свобода на словото" е доста имагинерно. А в държавата тази свобода е гарантирана с държавни средства, с Конституцията, включително и от управляващите партии в политически аспект. Поне толкова, доколкото, независимо дали им харесва или не, някак си са длъжни най-много заради особеното отношение и страж, каквато роля играят международните европейски институции. Българските политици не посмяха и не смеят да посегнат пряко на медиите, дори когато това много им се иска. Не познавам нито един политик, който да се отнася любезно и нежно с критиката, дори когато е убийствено справедлива, в каквато и да било медия. Те я ненавиждат. И се опитват кой по-успешно, кой по-малко да флиртуват с медиите не защото ги харесват, а защото силно се притесняват от тях, тъй като нямат силов начин да ги потискат. Разбира се и с помощта на много икономически лостове и механизми, които те продължават да държат в ръцете си.

 

- Какво бихте отговорили на нападките срещу българската журналистика?

 

- В книгата си проследявам развитието на печатните медии и техните изключително сериозни проблеми и падения в следствие на упоритото, по някой път твърде нагло нахлуване на неидентифициран капитал в собствеността им. Който автоматично водеше и продължава да води след себе си и неидентифицирани интереси, нечисти от гледна точка на медийната потребност и интереси у голяма част от собствениците. За някои от тях вестниците, в това число и най-успешните (още повече те), се оказаха и продължават да се оказват като една скъпа брошка върху ревера на тяхното бизнес меню. Те ги приемат като един пикантен ордьовър в своето ежедневие и се опитват чрез медиите да решават глобалните си бизнес и политически проблеми и амбиции и по-малко, по някой път никак, да следват основните смисли, основното предназначение по принцип на журналистиката. Всичко това доведе до нов вид цензура и до нов вид слагане на пранги върху ръцете на журналистите.

 

- Кой е най-големият компромис, който сте правили?

 

- Ако някой ти каже, че не е правил компромис, значи ще те излъже. Вероятно са много компромисите, които съм правил. Но никога не съм си позволявал и за миг да помисля, че мога да направя компромис с лъжа. Ако знам, че това, което е написано, не е вярно, няма да го допусна. Не всичко, което излиза обаче в един всекидневен вестник, може да бъде прочетено предварително от главния редактор. Когато съм знаел, че нещо не е вярно, никога не съм го пускал. Разбира се, че съм правил компромиси, но не съм правил такива с омаскаряване на хора, със съзнателно злепоставяне.

 

- Според Оскар Уайлд "Мъжете се женят от скука, жените от любопитство. И едните и другите остават разочаровани". При пет брака за четири жени - вие ли сте бил много скучаещ, или жените - твърде любопитни?

 

- Аз не съм Дон Жуан. При мен винаги е била водеща работата. Не съм се развеждал от скука и от това, че някоя хубавица се е провесила на врата ми. Не. Разбира се, не искам да кажа, че ролята на хубавите жени в живота ми е сведена до нула, няма да е вярно.

 

- От коя страна на диктофона е по-трудно?

 

- Ако човек си разбира работата и знае за какво говори, като че ли е по-трудно от страната на този, който задава въпросите. Да се задават въпроси, особено на колега, за който е известно, че е познавач на материята, че самият той е задавал много пъти въпроси, е по-трудно. За този, който отговаря по тема, която е негова, е лесно.

       

върни се в НАЧАЛО