СЕДМИЧНИК ЗА НОВИНИ, АНАЛИЗИ, КОМЕНТАРИ И ОЩЕ НЕЩО...                                                       "BG Север" - брой 16 (20 - 26 април 2012 г.)

ЗАЩО ПОКАНИХМЕ


 

Д-р Джаянт Сампат

 

Противно на всеобщата тенденция - лекарите ни да напускат страната и да се реализират в чужбина, открихме пълна противоположност на това правило. Разговаряме с един чужденец от Индия защо вече 15 години не напуска Плевен, колко гостоприемна е била за него България и има ли значение в кой край на света си, когато се чувстваш реализиран и на мястото си - в професионален и в личен план. Оказа се, че един индиец е с по-българско самосъзнание от много хора, родени и отраснали в България.

 

В Плевен се чувствам у дома си

 

Д-р Джаянт Сампат е роден през 1979 година в Индия в семейство на финансист и педагог химичка. Там учи в математическа гимназия. С първата вълна чуждестранни студенти идва в Плевен, където завършва Медицинския университет (МУ) през 2003 година със специалност анестезиология и реанимация. След това, като всеки млад лекар, започва практиката си първо в Спешна помощ в Бургас, но не след дълго го изтеглят отново в Плевен. В момента е на щат в Катедра по анестезиология и интезивно лечение при МУ, дава дежурства в клиниките по уши-нос-гърло и акушерство и гинекология към Университетска болница, както и във Военна болница.

Член е на МЕНСА.

Женен е за студентската си любов - българка, също анестезиолог, с която в края на май чакат втората си дъщеричка.

 

Интервю на Мая ПАСКОВА

 

- Д-р Сампат, защо дойдохте да учите в България?

 

- През 1997 г. СДС беше на власт тук и Едвин Сугарев беше посланик в Индия. Тогава Кунчо Игнатов беше ректор на Медицинския университет в Плевен и беше решил да събере студенти от Индия. Приеха ни на база резултатите от тестове. Сега не знам колко индийци има в университета, но тогава групата ни беше над 40 души. Ние бяхме първите, които дойдохме в България.

 

- Кога разбрахте, че искате да станете лекар?

 

- Като бях малък много се страхувах от кръв, но после нещата се промениха. Баща ми ми казваше: Стани инженер. Но така е било писано. Сега, ако трябва пак да избирам, сигурно бих избрал другия път.

 

- Защо анестезиология?

 

- Повечето хора не ни знаят като лекари в операционната, а като упойкаджии. Но какво преживяваме преди упойката, по време на операцията, недай Боже в реанимация? Хората знаят само хирурга. Ние сме забравени, стоим отзад в сянка, затова има дефицит на тази специалност в момента. Който не е станал хирург, е станал анестезиолог, защото не е могъл да напусне операционната, това е неговото призвание. И аз тръгнах да ставам хирург, но като имаш дядо владика, тогава можеш да станеш поп. Когато си сам обаче си търсиш своето място, намираш го и започваш да се изграждаш като професионалист.

 

- Повечето млади български лекари предпочитат след завършване на образованието си да заминат в чужбина. Вие защо останахте в България?

 

- Тук съм по принуда. Създадох семейство, дом, едно след друго се нареждат нещата и няма как да загърбя всичко и да замина. Мисля, че съм свръхамбициозен, но това е характер. Пита ме един професор, колко пари трябва да изкарам, за да не замина за чужбина. Тези ми стигат, но работя на четири места. Докога обаче ще издържа така, не знам.

Няма начин да не се приспособиш към средата. Гледах по "Дискавъри" филм за една маймуна, живяла само в клетка. Когато я пуснаха на свобода, тя не знаеше какво да прави. Като се замисля защо не съм заминал, може би е заради това - страхът от неизвестното. Всичко тук съм постигнал сам и изведнъж да го загърбиш, е трудно. Тук съм си вкъщи. Ако закъсам в Плевен, все ще дойде някой познат след два телефонни разговора и ще ми помогне. А оферти съм имал доста - за Франция, Ирландия, Германия.

 

- И не е заради жена?

 

- Със съпругата ми се запознахме в трети курс. Дълго време бяхме гаджета, после нещата започнаха да се надграждат естествено. Оженихме се, направихме си къща в близко до Плевен село - Къртожабене. После дойде първата ни дъщеря Мира, която скоро навърши пет годинки. В края на май ще се роди и второто ни дете. Очаква се да бъде също момиченце.

 

- Свидетел сте на опитите за реформи в здравната ни система от самото начало на демокрацията. Как преценявате ситуацията като външен човек?

 

- Навсякъде има проблеми в здравеопазването - и в САЩ, и в Англия, и в Германия. Здравеопазването реално не произвежда нищо, няма продукт, който се вижда като краен резултат. То трябва да подпомага другите отрасли, за да могат те да работят по-ефективно. Но хората не го разбират, те си мислят, че здравеопазването е безплатно, както е било по време на социализма. По-младите вече го осъзнават. Виждам го и в Къртожабене, където съм им като личен лекар, защото джипитата обикновено си живеят в града. Но всичко с времето идва, с много търпимост. В Индия също е така - който има пари отива в частна болница, където си заплаща и се лекува по високите стандарти. Който няма пари - в държавната болница, без апаратура, колкото и както може. Плевен е университетски град, има много частни болници. Но има и по-малки градове с толкова частни болници като Пазарджик, например. Съответно и специалистите им са малко, но това се знае. В Плевен обаче проблемът е друг - няма производство. Ето например в Панагюрище - селски тип град, но болницата е общинска, издържа се от производството на мед в региона. Тук само наука остана.

 

- Идвате от държава с коренно различна култура. Кое ви беше най-трудно да приемете тук?

 

- Човек, ако е отворен, нищо не му е трудно. Някой път ми е дотягало. Нощна смяна, тежки случаи, не можеш да се наспиш и знаеш, че сутрин пак те чакат операции. Но трудностите са, за да ги преодоляваме. Може би това ни прави и хора.

 

- Най-малкото сте се сблъскали с езиковата бариера.

 

- Първата година обучението е на английски, паралелно учим български. Още като вицове се разказва историята ни как сме си купували яйца. Отиваме с двама приятели в Наркопа на центъра - единственият магазин, в който имаше що-годе какво да си купиш. Обясняваме на английски какво ни трябва, но продавачката не ни разбира. Не е оставила и яйцата на щанда, за да й ги покажем. Тогава колегата се дръпна назад, започна да кудкудяка и показа с ръка откъде излиза яйцето. Все пак успяхме да си купим яйца.

Аз вече съм забравил майчиния си език. Случва се като говоря с баща ми, да не мога да се сетя за точната дума, превеждам я първо на английски. Когато говориш, пишеш, мислиш на български, забравяш другия език. Нямам приятели индийци останали тук. Не познавам нито един индиец в България. Май съм най-големият мазохист (смее се).

 

- Какво пренесохте от индийската култура?

 

- Някои неща от кухнята, но ги побългарихме малко. Откакто се ожених съм забравил как се клопат тенджерите в кухнята. Но и време нямам.

 

- Празнувахте ли Великден?

 

- Аз съм католик, при мен беше една седмица по-рано. Но съпругата ми е православна християнка, така че и този празник отбелязахме - събрахме се с колеги на обичайното хапване и пийване.

 

- Преди две години участвахте в един от форматите на "Шоуто на Слави" за чужденци, останали да живеят в България.

 

- Беше майтап. Две колежки видяха рекламата по телевизията и ме записаха. Взеха, че ми се обадиха. Забавно беше.

 

- Член сте на МЕНСА.

 

- Това беше още в Индия. Коефициентът на интелигентност не е оценката по математика, например. Това е житейска интелигентност. Тя е съвсем различна от това дали си професор, или академик. Този, който я владее, е наистина умен. Другото е бош лаф работа.

 

- Лекарската професия е свързана освен с удовлетворение и с много неприятни ситуации, свързани със загуба на човешки живот. Напоследък нашумяха много случаи на лекарски грешки. Имали ли сте моменти в работата си, в които сте си казвал: ще се откажа?

 

- Засега аз разсъждавам по друг начин. Който не го е работил, на него не се е случвало да греши. Повечето лекарски грешки са преувеличени. Имало е да стане. Навсякъде по света го има. Но са ни взели на мушка, че едва ли не го правим нарочно. В медиите много се изкривява истината. Прокуратурата трябва да се произнесе, но при всички случаи не е направено нарочно. Но комерсиално изкривено, звучи грозно. Няма безгрешни хора, живи светци няма. Във всяка професия се случва, при нас обаче се касае за човешки живот и трябва да не допускаме грешки. Но трябва да си бодър, отпочинал, спокоен, да си с мислите си. С годините това напрежение се натрупва и човек трябва да знае кога да се откаже. Когато достигнеш определена възраст, трябва само да предаваш знанията си.

      

върни се в НАЧАЛО