СЕДМИЧНИК ЗА НОВИНИ, АНАЛИЗИ, КОМЕНТАРИ И ОЩЕ НЕЩО...                                                             "BG Север" - брой 12 (23 - 29 март 2012 г.)

ЗАЩО ПОКАНИХМЕ


 

Евгени Дойчинов

 

На 27 март се отбелязва Международният ден на театъра. За първи път той е обявен за такъв през 1961 година във Виена от Международния институт за театър. В Плевен театралните творци също отбелязват 27 март. За това какво е за него театърът и как той става неразделна част от съдбата му поканихме за разговор един от доайените в актьорската трупа на драматично-кукления театър "Иван Радоев" Евгени Дойчинов.

 

Театърът е моята религия и моето верую

 

Евгени Дойчинов е роден през 1946 г. в Бургас в семейство на актьори. За първи път стъпва на професионална сцена през 1969 година в Разград като стажант актьор. Там играе 7 сезона, следват 11 сезона на театралната сцена във Велико Търново. От 1987 година до сега Евгени Дойчинов е актьор в плевенския драматичен театър. Носител е на втора награда от Национален преглед на детски спектакли, с която взима и актьорско звание. Следват трета награда на Първия национален преглед на кафе-театрите в София за ролята на Абат Максимен от "Капан за самотен мъж" през 1984 г. и втора награда на Четвъртия преглед на българската драма с ролята на Атанас Шатрата в пиесата "Музика от Шатровец". През 2009 година Съюзът на артистите в България му връчва златна значка за принос към театралното изкуство. Ролите, изиграни от актьора, са над 200, първата е на Лазар в пиесата "Калоян", последната - на Гремио в "Укротяване на опърничавата" по Шекспир.

 

Интервю на Ива СЛАВКОВА

 

- Г-н Дойчинов, как театърът стана ваша съдба?

 

- Театърът и в момента е моя съдба, въпреки че съм пенсионер от две години. Родил съм се в семейство на актьори в Бургас. По онова време не е имало детски ясли и градини и количката е била с мама в гримьорната. Тя играела на сцената в поредния си спектакъл, в паузите притичвала зад кулисите, кърмела ме и пак се връщала на сцената. Истинска театрална одисея. Възможно ли е човек, закърмен на сцената и отраснал в театралната сграда, да не превърне актьорството в своя съдба?

През 1953 година дойдохме в Плевен, защото биологичният ми баща Дойчин Дойчинов беше поканен за директор. Тогава тръгнах в първи клас в училище "Единство". И учех близо до театралната сграда, и близо до нея живеехме. Животът ми на театрално дете не се различаваше в Плевен особено много от този в Бургас. До момента, когато се случи нещо неприятно - майка ми и баща ми се разведоха и Дойчин напусна Плевен. Наричах биологичния си баща само по малко име и когато си тръгна от нас, и сега. Вероятно защото скоро след тази раздяла намерих друг баща, татко Стефан. Към Стефан Славков продължих да се обръщам с "татко" до края на живота му, лека му пръст. Когато мама сключи брак със Стефан Славков връзката ми с театъра не се прекъсна. Той също работеше там и остана в театралната техническа служба до края на дните си.

Аз като дете нямам пропуснат спектакъл. Всичко съм гледал. Долу, от двете страни на сцената, тогава имаше две огромни печки, пълни с въглища и дърва, за да могат през зимата да се отопляват зрителите. Имаше и два балкона и ние, децата на актьори, режисьори, гримьори, се качвахме на най-горните, които се падаха над печките. От там хем отвисоко, хем на топло гледахме онова, което се играеше на сцената.

От малък бях научен да уважавам сцената и декорите, всичко в театралната сграда - до най-дребния предмет, който се използваше в спектаклите. Оставах с часове в реквизитната, една огромна зала, претъпкана с какви ли не вещи, умирах да се докосвам до всяка от тях. Не ми се караха, защото знаеха, че ще ги докосна, ще ги разгледам, но после ще ги оставя на мястото им.

Записах се в детската театрална студия, когато бях 11-годишен. Тя се водеше тогава от актьора Иван Терзиев.

 

- Спомняте ли си първата роля?

 

- Първата ми поява на сцена беше в "Снежната царица" по Андерсен в ролята на Кай. Герда играеше Маргарита Пехливанова, съпругата по-късно на естрадния певец и актьор Стефан Воронов. Когато завесата се вдигна и прожекторите блеснаха в очите ми, се почувствах в свои води, нямаше и следа от театрална треска. Бях, разбира се, много развълнуван, както и останалите. А и мама, актрисата Минка Илиева, беше непрекъснато около мен. И тя, милата, трепереше заедно с мен, а често пъти и повече от мен. Съветваше ме до такава степен, че на моменти ми досаждаше. Казвам го с добро чувство.

Реших, че театърът ще бъде моята съдба, когато станах на 17 години. Дойчин Дойчинов имаше страшно много връзки - Константин Кисимов, Владо Трендафилов, Гочо Гочев, легенди тогава в българския театър, и той ми каза - ти само завърши гимназия и си вътре. Няма даже и приемен изпит във ВИТИЗ (сега НАТФИЗ - б. а.) да държиш. Аз обаче бях категоричен, че не искам да стана актьор с връзки и протекции, а да си изпробвам силите. Ако системата ме приеме - оставам артист, ако не - ще стана професионален шофьор, защото умирам и до сега да шофирам. Но съдбата реши да остана в театъра. В Разград, където постъпих като стажант актьор, започнах нахъсано, не знам дали защото бях млад или защото имах талант - това другите го преценяват, но получавах от режисьорите роля след роля. Обиграх се. После дойдоха актьорските изпити - жури трябваше да ме оценява и в централна, и във второстепенна роля. Минах успешно първия тур. След две години дойде вторият актьорски изпит. Там получих и награда в детска пиеса и ми дадоха званието "актьор". Без да съм завършил тогавашния висш институт за театрално изкуство. Без връзки и протекции, а както го исках.

 

- Източник на удоволствие или на вдъхновение е бил театърът за вас през тези години?

 

- Удоволствие е, разбира се. Да се изправиш на сцената и пред тебе да има 300 - 400, че понякога и 500 човека, затаили дъх, да те гледат и да очакват от теб, е истинско удоволствие. Това е усещане, за което просто нямам достатъчно думи, за да го опиша. Театърът е и вдъхновение. То идва още когато получиш ролята. Прочиташ я за първи път и си казваш - а, тази роля е за мен, или пък си казваш - май не е за мен. Е, ако не е за мен, продължавам диалога със себе си, тогава трябва да я направя така, че да стане. Така че освен удоволствие и вдъхновение театърът е и провокация. Не на последно място театърът е и училище за дисциплина. Аз, например, като дете и по-късно - като тинейджър, си бях много буен. Отсъствах, побягвах от училище, пошляпваха ме вкъщи след тайни купони с приятели. Както и да е. Но имам една случка в разградския театър с първия ми директор Иван Зоин, която никога няма да забравя. Вечер тогава след спектакли се събирахме да играем карти. Увлечени понякога играехме до сутринта. Аз по това време спях в една от гримьорните, защото нямах още квартира. Играхме тогава до 8 часа карти, а в 9 сутринта имаме репетиция. Заспал съм и съм закъснял за тази злополучна репетиция. Събудих се от гръмогласния глас на Иван Зоин, когото чух да казва: "Я този, Евгени Дойчинов, да дойде при мен!" Пита ме защо съм закъснял. Оправдавам се: "Ми, другарю Зоин, нали заедно играхме карти?" Тогава ми зашлеви такъв шамар, че щях да падна на земята, и ми каза: "Щом аз съм тук и ти си длъжен да бъдеш тук!". От тогава нататък аз не знам какво значи закъснение за работа. Това ми беше хубава обеца още първата година като актьор, която винаги ще нося.

Най-голямото мерило за работата ми обаче, за тази на режисьора, на сценографа, на целия екип са аплодисментите на публиката. Защото аплодисментите са всъщност тяхната оценка за това, което си успял или не си успял да направиш.

 

- Кога сте били най-щастлив в театъра?

 

- 43 години съм бил на сцената, значи 43 години съм бил щастлив. Когато съм в театралната сграда - на сцената, зад кулисите, в гримьорната, в стаята за чакащи актьори, дори на стълбите към служебния вход, даже да съм имал неприятности вкъщи, на улицата, в магазина, на риба - нищо не хвана и съм ядосан, вляза ли в театралната сграда забравям всичко друго и се чувствам наистина щастлив. Казвал съм го и на друго място - театърът е моята религия и моето верую и продължава да е такъв.

 

- А имало ли е и моменти на разочарование?

 

- Като всеки актьор трудно преживях пенсионирането. Тежко ми беше, но слава богу, не спрях да ходя в театъра. Всеки ден го правя. Колегите ми ме обичат и аз съм страшно привързан към тях. Ако все пак някой ден се случи да не мина покрай сградата, на другия ме питат: "Абе, ти къде ходиш, защо те нямаше вчера? 6 - 7 човека ни пенсионираха накуп, пристигна писмо тогава заради предстоящите театрални реформи. Такава беше ситуацията и аз я разбирам. Сега, вече пенсионер, играя в "Укротяване на опърничавата" и мисля, че се справям добре. Срещам хора на улицата, които ме спират и ме поздравяват.

 

- Какво е усещането да се превъплъщаваш всеки ден на сцената?

 

- Да кажа, че актьорството с годините се превръща в занаят, не мога, защото то е по-различно от всяка друга професия. Просто сутрин като се събудя си казвам - довечера имам еди-кой си спектакъл, аз там играя еди-какво си. Да, ясно. И през деня си мисля - довечера трябва да си изиграя ролята. И лека полека влизам, подобно на ръка в ръкавица - пръст по пръст, за да стана до вечерта другия човек, човека от ролята. В последното представление, доста тежък спектакъл - с много танци, текст, песни, който ме е гледал, после ме пита как издържам. И аз не знам как на тези години издържам. На сцената не се изморявам, в останалото време обаче не е така. В театъра като вляза е друго. Не мога да си го обясня. Актьорът е създал колкото образи, толкова и човешки вселени, но мен това вместо да ме натоварва, напротив, разтоварва ме и ме презарежда. След всяка роля, след всеки спектакъл.

 

- Как театърът и театралите успяват да оцелеят в свят, който често е несправедлив, дори жесток?

 

- Трудно, но успяват. Особено трудно е в град като Плевен. В столицата артистите разчитат на телевизия, на кино, а тук на много работа. Особено при сегашната система на делегираните бюджети - повече зрители, повече пари от приходи, значи и повече труд и работа. Такава е сега формулата - пиеса след пиеса, роля след роля.

Иначе театър е имало и винаги ще има. В по-философски смисъл задачата на театъра е да създаде, да изобрети друг свят. Ние всички, които работим в него, както и предшествениците ни, знаем, че това е възможно. Наша е привилегията да построим този друг свят, със собствените си ръце и с таланта си, тук на сцената. Има ли го единият свят, ще оцелява и другият - този в театъра.

 

- Как ще преведете на нетеатрален език думите на Шекспир - целият свят е сцена и всички ние сме актьори?

 

- Може да звучи странно, но това, което е казал Шекспир, не се отнася за мен. Лично аз не съм такъв. Старал съм се в живота да не играя роли, да не разигравам спектакли. Достатъчно ми е това, което правя на сцената. Наоколо обаче съм заобиколен от театър - като този, който правят политиците, например. Следя с интерес новинарските и политическите предавания по телевизията. За мен често пъти изявите на политиците в тях са като в сериал, по-често комедиен. Усмихвам се и си казвам - тези хора какво си мислят, кой ще им повярва. Не цитирам партии и личности, казвам го общо. Лошото е обаче, че в крайна сметка винаги се намират хора, които да повярват дори на третокласни изпълнители. Но мисля си, че тези, които вярват на играта на политиците, на пошлия им театър, стават все по-малко.

 

- Вкусът на публиката се променя непрекъснато, какво трябва да прави един актьор, за да го последва тя, да му повярва?

 

- Актьорът трябва да играе семпло и увлекателно, да не се повтаря, за да стигне до сърцето на зрителя. Така мисля аз. Две важни неща научих и от майка си и ги следвам винаги - да съм истински в отношението си към хората, когато съм на сцената, е първото. Второто - да съм истински в отношението си към хората, когато не съм на сцената. Това тя ми го е казвала не само като най-близък човек, но и като актриса, която в работата си е стъпвала върху рутината, върху наученото от актьорите преди нея. Заставам пред снимките на колегите, които си отидоха от този свят (вярвам, че са се събрали на по-добро място и правят добър театър и там), и винаги с почитание си мисля за тях. И си казвам - благодарение на тях театърът върви напред. Аз съм се учил от тях, от режисьори легенди като Любен Гройс, Леон Даниел, Крикор Азарян, от актьори като Георги Парцалев, с когото съм си партнирал около 120 пъти, от Георги Георгиев - Гец, с когото съм излизал на сцена около 40 пъти. Това са хората преди мен. Тези след мен може би ще се учат от моето театрално поколение. Театърът не е работа по документи, а приемственост.

     

върни се в НАЧАЛО