СЕДМИЧНИК ЗА НОВИНИ, АНАЛИЗИ, КОМЕНТАРИ И ОЩЕ НЕЩО...                                "BG Север" - брой 4  (27 януари - 2 февруари 2012 г.)

 ЗАЩО ПОКАНИХМЕ


Красимир Петров

През 2012-а се навършват 100 г. от Първата Балканска война. Националният инициативен комитет за честване на годишнината и Съюзът на ветераните от войните на България провежда през учебната 2011-2012 г. Национален конкурс за ученическо творчество на тема: "Балканската война 1912-1913 г. - война освободителна".

За значимостта на Балканската война за българската история, за професията историк и за интересните факти и хора, с които се среща по време на работата си, разговаряме с уредника в отдел "Нова и най-нова история" при Регионалния исторически музей (РИМ) - Плевен, Красимир Петров.

 

Идеята Санстефанска България можеше да бъде горчива реалност

 

Красимир Петров е роден през 1953 г. в Плевен. Завършва ВТУ "Св. Св. Кирил и Методий" специалност "История" през 1976 г. От 1978 г. работи като уредник в отдел "Нова и най-нова история" в Регионален исторически музей - Плевен. Обект на неговите научни изследвания са проблемите на политическата и културна история на града до 9 септември 1944 г., участието на IV пехотен плевенски полк във войните за национално обединение (1885 г., 1912 - 1918 г.). Автор е на над 50 научни и повече от 100 научно-популярни публикации, съавтор на “Историята на гр. Никопол”, 2004 г. Член е на Съюза на учените в България.

Интервю на Вяра ЦЕНОВА

- Г-н Петров, вие сте в журито на областния кръг на конкурса за ученическо творчество, посветен на Балканската война. Кой и как може да участва в него?

- В конкурса могат да се включат ученици от две възрастови групи - V - VIII и IX - XII клас. Формите за участие са три - очерци, репортажи, пътеписи, интервюта до пет страници, реферати и есета и стихотворения, разкази, рисунки. Конкурсът се провежда на два етапа - на областно ниво - със срок до 20 април, и на национално ниво - със срок до 24 май 2012 г., като всеки може да представи повече от една творба. Голямата награда е участие в поход по пътя на победителите, има и предметни - DVD, лаптопи, фотоапарати, мобилни телефони, книги.

- Защо Балканската война е толкова важна за българската история?

- Благодарение на Балканската война и саможертвата на хората, участвали в нея, в пределите на България днес са Пиринска Македония, Родопите и Северна Странджа. Имало е момент след падането на Одрин, когато, по думите на английския секретар по външните работи сър Едуард Грей, България е била като Германия и като Италия - първа сила в целия Европейски Югоизток. Но в същото време трябва да кажем, че идеята Санстефанска България можеше да бъде горчива реалност и е трудно осъществима, тъй като тя среща съпротивата на всички други балкански държави и съответно на Великите сили, включително на Русия. Дълги са били терзанията на руската дипломация да преглътне военния подвиг при Одрин на българските войски на 13 март 1913 г., но са го приели и може би дотам е трябвало да се спре. Век по-късно трябва да извикаме чувство на реализъм към тази война. Така или иначе България имала широк излаз на Бяло море и Гърция официално се примирила със статуквото, наложено от българските войски, а не от европейската дипломация. Любопитното е, че конкретният спор със Сърбия за така наречената спорна или безспорна зона Македония, която трябва да се дели, днес включва земи, които почти изцяло са колонизирани от албанци - говоря за албанското присъствие в днешната република Македония. Т. е. с поглед на историческа перспектива, България се е скарала за територии, които вече са албанизирани. Но това е днес, тогава е било друго. Тези сантименталности са изиграли лоша роля за българската дипломация. Важното е друго - че заедно със Сръбско-българската, Балканската е от двете най-популярни войни в новата българска история. Със Сръбско-българската война страната ни защитава своето Съединение, а в Балканската война българският народ тръгва с убеждението, че освобождава своя брат роб.

- Какво е участието на Плевен?

- Девета пехотна плевенска дивизия тогава включва шест полка, 4-ти и 17-и полк са били квартирувани тук в Плевен, в сегашната сграда на РИМ, тогава казарма. Девета пехотна плевенска дивизия е включена в състава на Втора армия, начело с ген. Никола Иванов, а след това преминава към Трета армия, начело с Радко Димитриев. Плевенски части се сражават в щурма на Одрин. Това са части от 53-ти и 54-ти полк на Девета пехотна плевенска дивизия. Конкретно Четвърти пехотен плевенски полк стига до Чаталджа - най-крайната точка на българското настъпление към Цариград, където влиза в драматични боеве на 4, 5 и 6 ноември 1912 г. Устремът на българската войска, която вече е била пред стените на Цариград, не успява. До голяма степен за това спомага и избухналата холерна епидемия в българския лагер и липсата на достатъчен синхрон между отделните военни части, както и липсата на достатъчно артилерийска подготовка. Може би България и без това е нямало да успее. Тук отварям любопитна скоба. Черна гора е била финансирана от България в навечерието на Балканската война. Тя първа е ударила камбаната и нападнала първа Турция. И като "благодарност" в битката при Калиманци през юли 1913 г. , вече в Междусъюзническата война, българи се сражават освен срещу гърци и сърби и срещу черногорци, въоръжени с български пари.

След като Румъния се намесва в Междусъюзническата война, плевенските части са прехвърлени на Западния фронт. Там са имали "щастието" да попаднат между сръбски и румънски войски в навечерието на първата национална катастрофа и Букурещкия мирен договор. Героизмът им при Чаталджа остава паметен.

- Има ли по-интересни документи в музея, които свидетелстват за това?

- В РИМ се съхранява един оригинален дневник на подпоручик Константин Младенов, участник във войната пряко в щурма на Одрин. Този дневник е образец на настроенията и чувството на дълг сред българите тогава. Едно малко тефтерче като човешка длан, което е носел в джоба на куртката си. Имам научна публикация въз основа на този материал. Този човек, след като свършва битката при Одрин и така нар. Тракийска операция на българската армия, е прехвърлен в своята част в района на Кюстендил, но там влак му отрязва крака. Опериран е в София и в началото на 1920 г. преписва тефтерчето в една тетрадка. Той пише: на 17 септември 1912 г. получих повиквателна, обрах лозето и се явих в казармата. Без новобрански вечери той отива направо на фронта. Разказва телеграфно всеки ден къде са били, как се преместват бойните части, бил е свидетел на самия щурм. Наблюдава как турските окопи падат един след друг. Неговата част е била в по-задна позиция, но е участвала в щурма от 13 март 1913 г.

- Днес оценява ли се достатъчно този героизъм?

- В Плевен няма паметник на загиналите във войните за национално обединение. Аз съм свидетел как в селата масово издигат ако не паметници, то поне паметни плочи. Идеята в Плевен е от 1918 г., когато ген. Владимир Вазов създава устава на фонд "Паметник на Девета пехотна плевенска дивизия". Имам и още един призив: да отворим бабините ракли. Като музеен работник знам, че на много места се пазят още свидни реликви. Даже една снимка, картичка от фронта, военна книжка или билет от БДЖ, е ценност за нас.

- Как точно се събират материалите, които постъпват във фонда на музея?

- Нашата професия е рядка - общо в България сме около 900 човека. Обикновено хората си представят едно лице, което мята показалката пред витрините. А докато се стигне до витрините, има много други дейности. Най-напред е събирателската работа - снимки, документи, вещи, факти от лица и организации. При добър шанс и повече интелигентност хората ги носят сами в музея. Но в повечето случаи става точно обратното. Понякога се налага да ставаме вехтошари - ходим по тавани, по мазета. Веднъж ми се наложи да вадя уникални издания от кофа за боклук.

- Коя е най-впечатляващата находка, на която сте попадали?

- Те са много. Най-много обичам издирвателската и събирателската работа. Както и изследователската по архиви и библиотеки. Роза Шишкова, която вече не е между живите, дари на музея такива неща, че се разтресох. Това са уникати. Нейният свекър - полковник Шишков, е бил командир на 15-и пехотен ломски полк, който се сражава при Червената стена близо до Битоля през Първата световна война. Тя ни предостави наградния му знак за спасяване на знаме, който е измежду малкото в България. Когато българската войска трябва да капитулира, той увива знамето на кръста си и така го носи месеци наред, за да го укрие. Пред строя имитира изгаряне на знаме. Чак когато вижда български офицери при Солун, които отиват на преговори, успява да го предаде и знамето на полка днес се намира в София в Националния военно-исторически музей. Благодарение на такива като него днес можем да сме горди, че през всичките войни, които сме водили, няма нито едно пленено българско знаме.

- А най-вълнуващата среща?

- Спомням си с голямо вълнение срещата си с учителката на Катя Попова - Виргиния Четрикова. Там ходих заедно с колежката Маргарита Господинова. Тази жена ни подари изключително интересни снимки от детските години на Катя Попова, когато е играла в детските оперети, разказа ни много за нея. Беше в началото на 90-те години. Като ни изпроводи каза: моята дъщеря е цигуларка, а сега е безработна... Стана ми страшно. Тя е от културния елит на Плевен преди 9 септември. Друг случай: стара плевенска учителка, която трудно можеше да си каже трите имена от старост. На масата й стоеше тетрадка, в която с красив почерк на изящен френски език беше описано цялото й меню, което получава от социалния патронаж. От един плик за писмо разбрах кои са нейните роднини в Плевен. При нея се намериха уникални работи. Тъжно е да се гледа откъде е тръгнала - учила е в Алианс Франсез, едно от най-реномираните за времето си училища в Плевен.

- Като историк специалист по "Нова и най-нова история", коя е по-близката или по любимата ви тема от този период?

- Много ме занимава историята на БЗНС. Чисто лабораторно за историка е изключително интересно. Това е една от най-старите селски партии в света, която сумарно е дала най-много политически жертви преди и след 9 септември. Ходил съм при близките на Янко Забунов, основателят на БЗНС и директор на Плевенското винарско училище, където е бил учител на Александър Стамболийски. Като малки сестра му е откарана във Варна, той отива като прислужник в една сливенска църква. Намерих роднини, които ми предоставиха родословно дърво на варненската му жилка. Години, след като са се разделили, те се срещат случайно във Варна. Като в латиноамерикански сериал. Янко Забунов едва ли е знаел, че ще създаде селска партия. Времето, бедността, тежкото положение на селяните, довеждат до тази перспектива. В продължение на 3 г. издава един великолепен вестник "Земеделска защита", с който ограмотява българския селянин. Заедно с примерните устави на БЗНС там той публикува и съвременни агрономически издания как се прави саламура, как се консервира - това тогава е било изключително полезно. Но с този вестник се разорява, разболява се тежко и умира от туберкулоза.

- Така вероятно събирате и материали за научните си публикации?

- Да, всичко това се събира в научна дейност, когато можеш да публикуваш даден документ, да напишеш студия и да чакаш да бъде отпечатана. Аз съм си направил списък с 30-ина мои статии за историята на Плевен след Освобождението, които бих желал да излязат в сборник. До сега средства не се намериха. Това са страници от историята на Плевенския край твърде неизвестни. Условното заглавие на сборника е "Някога в Плевен".

В предговора си към "Записки на българските въстания" Захари Стоянов цитира една мисъл на Кромуел: Най-далече стигат тези, които не знаят къде отиват. Често в историята става точно така.

 


върни се в НАЧАЛО