СЕДМИЧНИК ЗА НОВИНИ, АНАЛИЗИ, КОМЕНТАРИ И ОЩЕ НЕЩО...                                               "BG Север" - брой 45  (16 - 22 декември2011 г.)

 ЗАЩО ПОКАНИХМЕ


 

Красимир Люцканов

След броени седмици един от известните плевенски художници - Красимир Люцканов, закръгля зрелите за всеки творец 55 години. Краси е от хората, които не обичат да вдигат много шум около себе си. Предпочита да говори чрез картините си.

Погнусен съм от отношението на държавата към изкуството

Красимир Люцканов е кореняк плевналия. Завършил е художествената гимназия - София, в курса на Митко Стефанов през 1978 г. Веднага след това е приет в Художествената академия "Николай Павлович" - София, специалност плакат в курса на проф. Александър Поплилов. Негови творби са притежание на частни колекционери от САЩ, Германия, Франция, Англия, Гана, Холандия,Унгария и др. Правил е самостоятелни изложби в Пловдив, София, Бургас и Плевен. Има многобройни участия в общи изложби в цялата страна. През 1993 г. се връща окончателно в родния си град Плевен. От 5 - 6 години работи основно за известния плевенски хотелиер Януш Донев. Прави за него картини, декорации, където се налага. Ателието му е в хотел "Кайлъка".

Интервю на Ангел АТАНАСОВ

- Краси, столицата дава много по-големи шансове на творците да се изявят и да бъдат забелязани. Защо избяга от нея?

- 26 години живях в София - първо учих гимназия, после академия, после работих. През 1993 г. се разведохме със съпругата ми. Напуснах София и се върнах в Плевен. Причината да се махна обаче не е разводът. Просто София стана един ужасен град. Все още имам много приятели там, но не искам да живея в него. Там има повече селяни, отколкото в цяла България.
Откакто се преместих в Кайлъка, съм откъснат и от културния живот в Плевен. Не го правя нарочно. Тия дни колата ми се повреди нещо, та съвсем се отделих от градското ежедневие. Но пък се родих тук - чист въздух, спокойствие и т. н. Когато живеех в града, не минаваше ден да нямам гости и да не намерим някакъв повод да се напием. Спрял съм алкохола от доста време и се чувствам добре.

- Да не си решил да загърбиш светската суета и да станеш отшелник?

- Определено не съм. Напротив - обичам да съм с приятели и да общувам с тях. Хората пари дават, за да могат да живеят и да работят сред природата като мен. Просто приятелите ми по-рядко идват. От друга страна това ми дава повече време за работа. Животът ми стана малко по-стегнат и подреден. Мнения и оценки за картините, които правя, не ми липсват, защото непрекъснато излагам платната си в хотелите на Януш Донев. Естествено, има и положителни, и отрицателни мнения - това е нормално.

- Какво не знаят хората за теб?

- Дори нямам представа какво знаят за мен и как ме възприемат. Малцина, например знаят, че навремето за малко не станах преподавател в Гана. Тогава работех в градинката пред "Кристал". Когато Гана обяви независимост, държавата им започна за създава свои структури, свои университети и т. н. Нейните дипломати по света бяха тръгнали да събират преподаватели. Един ден седя на пейката и рисувам акварел - портрет на негърче. Зад гърба ми застанал човек от посолството на Гана и започнал да ме наблюдава - и той негър. Като завърших картината, неочаквано започна да ми говори на английски. Едно момче взе да ми превежда. Оказа се, че ми предлага работа като учител в Гана и пита дали ще приема. Съгласих се. След три месеца ганаецът дойде отново и ме попита дали съм член на СБХ. Отвърнах му, че не съм и не искам да бъда. Изненада се и ме запита дали не членувам по политически причини. Казах му: "Не, просто не приемам идеологията на тоя съюз". По онова време СБХ колеше и бесеше - за мен това беше отвратително. Така не заминах за Гана. Някой друг зае моето място, защото не съм на другаря еди кой си детето.
От градинката пред "Кристал" бях станал доста известен и в американското посолство. Един от служителите му минал оттам, видял нещата, които съм изложил, и ги харесал. После разказал на колегите си в посолството и те започнаха да ме посещават често.

- Какво от личния си живот пазиш от чужди очи?

- Нямам много за пазене. Личният живот на художника хем е уж "секретен", хем е на показ. Всъщност, това са картините ни и всички трябва да ги видят - нали затова ги рисуваме. В личен план няма нещо, което да е изключително. Имам приятелка, синът ми е студент във Велико Търново.

- Как смяташ да отбележиш 55-ата си годишнина?

- Готвя изложба, която ще бъде в общинската галерия в Плевен. Ще участвам предимно с живопис от последните неща, които съм правил. Моят брат-близнак Владо живее вече над 20 години в Мадрид - работи в една испанска фирма. Той също е художник. На времето не пожела да учи в академията и направо започна работа тук в Плевен. От известно време обмисляме да направим заедно изложба в Мадрид, която след това да дойде в София и накрая - в Плевен. През лятото получих покана да направя една самостоятелна изложба във Варна.

- Коя е най-старата твоя картина, която пазиш при себе си?

- В ателието имам два портрета - на баба и дядо, които са рисувани в един ден. Това са най-старите мои неща, които пазя. Имат в известен смисъл емоционална стойност за мен.

- Рисуваш повече от 40 години. Има ли тема или идея, които са останали трайно в твоите картини през това време?

- Баща ми е художник и в къщи винаги е имало бои, моливи, креди, въглени и т. н. С брат ми като малки деца използвахме всяко свободно време да рисуваме - това ни беше основното забавление.
Като стил на рисуване не съм се променил много. Ако хората видят една моя картина от младежките ми години и една картина от сега, ще ме разпознаят. Усещам обаче промяна в отношението ми към света и към обекта, който рисувам, в начина ми на мислене, във философията на онова, което правя. Неизбежно е - годините си дават своя отпечатък. Почеркът обаче си остава непроменен - той прави всеки автор уникален и разпознаваем.
В една от картините ми нарисувах Белоградчишките скали - беше едно мразовито утро, а слънцето ги огряваше. Впечатлих се от гледката и я нарисувах. А едно време не давах око на такива неща. В някаква степен ми липсваше и творческа смелост. Сега имам отношение към детайлите, които говорят повече от основния обект. Или поне се опитвам да говорят повече...

- Използваш в картините си предимно ярки цветове...

- Така е - очевидно съм запазил младежкия дух в себе си. Възрастта обикновено посивява не само косата, а и душата. При много хора е така, но не и при мен. Обичам динамиката на цвета. И баща ми, и в гимназията, и в академията ме учиха да усложнявам цвета. Чист цвят от тубата не се слага никога. Опитвам се от по-чисти тонове да правя живопис, за да зарадвам окото с повече динамика. Пък и темите, които избирам, са такива, че не е подходящо да се направят с по-сложни тонове.

- Много твои колеги често бягат от конкретната форма, когато рисуват...

- Наистина навремето имаше такава тенденция в модерното изкуство. Но тя се превърна в мания, а това е много опасно, защото дава отражение върху живописта ни. Всеки може да носи нещо творческо в себе си. Първото условие, за да станеш художник обаче, е да се научиш да рисуваш перфектно. После прави каквото искаш. Пикасо, например, е бил перфектен рисувач. Гледал съм негови картини от времето, когато е бил много млад - правил е невероятни рисунки с молив. Светът обаче го познава с "Герника". Но за да може да си позволи да разлага формата по този начин, той първо я е овладял до съвършенство.
А много от съвременните художници не искат да учат - смятат се за велики по рождение. Наистина хората, когато видят една картина, подхождат към нея чисто емоционално - или му въздейства, или не. Това е и най-честото предназначение на живопистта - да ти въздейства емоционално.

- Как се отразява на живописта у нас агресивната чалгизация на българската култура и на живота ни въобще?

- Това е една тема, на която краят й не се вижда. Отразява се, разбира се. Средствата за масова информация се превърнаха в средства за масова манипулация. Пускаш си телевизора на която и да е програма по което и да е време. Първото, което ще чуеш, е как Бойко Борисов е прерязал поредната лента на някакъв обект, колко мъдро ни управлява правителството и в какъв сериозен тунел вървим, но вече се виждала една хубава бяла светлина в края му. Да не говорим, че кичът вече е на почит. Ако искаш да се пласираш, задължително трябва да правиш кич. Аз също съм правил кичозни неща, само и само да изкарам пари. Естетиката остана само за хората, които се занимават с изкуство. Масовият потребител отказва да я възприеме. Той предпочита силикон и евтина просташка музика - няма стимул да се стреми към духовното. Държавата отдавна е абдикирала от изкуството. А негативните последици от всяка икономическа криза или икономически реформи първо се усещат от хората, които се занимават с изкуство. Те познават най-дългите периоди на нищета и мизерия в историята на България. И въпреки това не спират да правят култура. Един от най-големите поети на съвременна България - Христо Фотев, умря в пълна мизерия. Погнусен съм от това, че държавата допусна той да си отиде по този начин.
Найден Зеленогорски преди да стане кмет ни събра и обеща да върне на художниците галерията в градската градина. Не само не я върна, но и закри галерия "Идея". А когато дойде кметът на Кайзерслаутерн или друг важен гост, идват при нас да купуват картини, за да му подарят. Защо не му подарят някой футболист, например?
Моят професор в академията Александър Поплилов, лека му пръст, за мен беше истински титан в изобразителното изкуство. Той казваше: "Когато един човек се мери колко е висок, не се мери със седналите, а става прав." Ако искаш нещо да постигнеш със своите картини, трябва да се мериш със светилата в изкуството, а не да откриваш топлата вода и да си мислиш, че си много велик.

 


върни се в НАЧАЛО