СЕДМИЧНИК ЗА НОВИНИ, АНАЛИЗИ, КОМЕНТАРИ И ОЩЕ НЕЩО...                                               "BG Север" - брой 44  (9 - 15 декември2011 г.)

 ЗАЩО ПОКАНИХМЕ


 

Боян Иванов

На 12 януари предстои премиера в ДКТ "Иван Радоев" по скечове на израелския автор Ханох Левин с работно заглавие "Този, който не съм аз, а сте вие". С младия режисьор Боян Иванов разговаряме за методите му на работа, живота "втора ръка", общуването - с публиката и в реалния живот, и бъдещето на театъра.

 

Животът ни е фрагментарен

и прилича на театрален скеч

 

Боян Иванов е завършил театрознание в НАТФИЗ "Кръстьо Сарафов" в класа на доц. д-р Николай Йорданов и театрална режисура в класа на проф. д-р Ханс Холман във Висшето училище за музика и сценични изкуства - Франкфурт, Германия. Постановките, които осъществява в Германия, са: „"Амеде или как да се отървем от него", "Архитектът и императорът на Асирия", както и международните копродукции "Q4-Imitation of life", "Деликатно нещо е душата". През последните години работи предимно в България. А сред заглавията, в които можете да го разпознаете, са: "Суматоха" от Йордан Радичков на сцената на театър "София", "BOLLYWOOD" на сцената на ДКТ - Варна. В плевенския театър е поставял "Чайка" по Чехов и "Какво да се прави" по Чернишевски.

Интервю на Вяра ЦЕНОВА

- Г-н Иванов, какво избрахте да поставите този път на плевенска сцена?

- Заглавието е все още работно - "Този, който не съм аз, а сте вие" на израелския автор Ханох Левин. Макар че няма кой знае колко интересна биография, по мое мнение Левин има едни от най-интересните текстове, писани през последните 30 години. В Тел Авив е живял, имал е собствен театър. Той е страшно продуктивен - има над 50 пиеси, 20 сценария за филми и над 120 скеча. За българския театър Ханох Левин беше открит преди няколко години от Явор Гърдев, който ми спомена за неговите интересни скечове. Запознах се с тях по-късно и наистина видях, че той има уникално чувство за хумор - играе много умело с различните жанрове и при него няма никакви жанрови ограничения, което прави текстовете му изключително интересни. Дори в пиесите му непрекъснато се сменя жанрът. Независимо в какви ситуации попадат неговите герои, за публиката винаги има запазен един ироничен поглед, който авторът е заложил много дълбоко в самия текст.

- Постановката само от скечове ли ще бъде?

- За тази постановка съм подбрал 12 и половина от скечовете на Ханох Левин, като ще използвам и други, но не буквално. Можем да кажем, че цялото представление е по-скоро един мой авторски поглед към творчеството му.

- Свързани ли са като сюжет?

- Формално те са отделни сцени, които се редуват - различни скечове в хубавия смисъл на думата, но това, което ги обединява и създава линията между тях, е, че всички герои са обсебени от идеята за това, че им се полага щастие. Само защото са се родили на този свят трябва задължително да получат дозата си щастие в този живот. Другото обединяващо между скечовете е, че колкото и да общуват героите, в крайна сметка никой не влияе на другия и остава такъв, какъвто си е. Предизвикателство за мен е хуморът на Ханох Левин - той използва съвършено абсурдни ситуации, които прави реалистични, и героите в тях разсъждават страшно логично.

- Обикновено скечовете са взети от улицата и буквално отразяват действителността. От всички телевизии сме залети с такава продукция. Съвременни ли са темите?

- Да, всички текстове са съвременни. По принцип във формата на скеча има много добри примери. Особено ВВС инвестира от години в развитието на този жанр с продукциите "Smack the pony" - четири жени, които имат уникално чувство за хумор, "French and Saunders" и много други примери. За съжаление това, което наблюдавам тук, ме навежда на мисълта, че нашите автори гледат скечове по погрешните телевизии. В повечето случаи става въпрос за един безсилен и безинтересен тип хумор. Просто човек трябва да се интересува повече, защото хората по света се стараят да развиват нещата, а не да ги изцеждат до последна капка.

- До колко е определящ зрителският интерес? Не е ли виновна публиката, че търси лесно смилаемия кратък жанр, вместо да се замисли над двучасово представление? Или просто да си тръгне по средата на постановката отегчено. Къде е ролята на режисьора в случая?

- Излизането по средата на постановката е въпрос на личен избор, както такъв въпрос е и дали ще занимавам публиката два часа с една история. Не мога да коментирам другите режисьори, но за мен скечът е една много интересна форма, не само заради възможността да задържа вниманието на публиката на всяка цена, а защото ми е по-интересно, когато на калейдоскопичен принцип чрез много персонажи се създаде един общ образ на някакво малко общество. От естетическа и от философска гледна точка за мен е по-интересно, защото ние напоследък общуваме все по-фрагментарно. Дали чрез бързо кликане във фейсбук, дали когато преминавайки по улицата някои хора ни правят кратко впечатление, дали чрез бърз разговор, защото няма време, ние влизаме все по за кратко в ситуации. Лично аз трудно се захващам да поставям сюжетни пиеси, защото смятам, че асоциативното мислене и въображението са по-интересни.

- Но в Плевен сте поставяли Чернишевски...

- Да, в първите си стъпки като режисьор.

- Как се адаптира такъв текст за сцена?

- Подходих по подобен начин, въпреки че тогава нямах развита в главата си тази идея за фрагментарност и по-скоро беше интуитивно. Това не е първото ми представление, изцяло изградено върху скечове. От няколко години работя от време на време в този жанр. Гледам на година и половина да си доставям удоволствието с едно такова представление. То е много трудоемко, такъв тип представление се прави по-трудно, отколкото да се постави пиеса със сюжет. Тогава беше интуитивно, но подходът на практика беше същият. Аз бях чел преди това два пъти романа "Какво да се прави" и много го харесвах, след като съм тръгнал да го правя. Но му обърнах кода - от утопия го превърнах в антиутопия и това беше за мен първата крачка. След това работата по романа беше много интензивна и по време на репетициите. Нощем пишех сценариите, сутринта ги давах на асистент-режисьора, тя ги въвеждаше в компютъра, разпечатваше ги и актьорите получаваха следващата сцена, като на другия ден се репетираше. Всичко беше много интензивно, но принципът пак беше много фрагментарен и цялото се сглобяваше от тези парчета.

- В "Суматоха", с която ни гостува Театър "София", бяхте заложили на костюми от магазини за дрехи втора употреба. Ще продължите ли с тази идея и в новата си постановка?

- Това е четвърто представление, което ще правим почти изцяло с такива костюми. Искаше ми се сценографията да бъде сравнително аскетична и въпреки скромните средства съм доволен от постигнатото. Идеята ми беше да присъстват единствено театрални завеси в различни конфигурации, тъй като целият жанр на представлението напомня на т. нар. "stand up comedy" и не понася тежки декори, а отделно винаги съм предпочитал празна сцена. За мен актьорите винаги са били в центъра на представлението. "Second hand" костюмите са другата тема, която искам да продължа да развивам. Намирайки се в периферията на Европа и на Европейския съюз, България се превърна в хранилище за стоки втора ръка, в което всичко, изхвърлено от едно място, започва нов живот. Вкарваме втора ръка коли, хората се боричкат в магазините за втора употреба. Това от една страна. От друга - героите на Ханох Левин стоят много близо до философията да използваш най-евтиното, много е подходящо за самите герои, така че ни предстои едно обикаляне из магазините за дрехи втора употреба. Лично на мен ми е интересно като естетика и като стилистика, на същия принцип, на който се подбират в гардероба на театъра - рови се, за да се намери точната дреха за героя. А те са съвременни герои и са такива, каквито ги срещаме по улиците. Те трябва да носят такива дрехи.

- Друга тенденция от "Суматоха", която прави впечатление, е вкарването на станали известни от телевизионните сериали актьори. Това ли е рецептата за успешност на едно представление?

- Абсолютно достатъчно е за да се продаде една постановка и това го е доказала практиката, въпреки че съм избягвал винаги този стил на работа. Когато започнахме репетициите на "Суматоха", Калин Врачански все още не беше звезда и "Стъклен дом" не беше тръгнал по телевизията. Пуснаха го, когато поставяхме второто или третото представление на "Суматоха". Първите пет представления бяха с пълни салони, защото хората искаха да гледат "Суматоха" на Радичков и защото бяха чули, че е по-различна интерпретация. Оттам нататък взе да пада възрастовата граница в салона и първите пет реда задължително се пълнеха със скандиращи ученички. Неизбежно е и го има навсякъде, но аз мисля, че тези неща са временни. За някои от т. нар. звезди се радвам искрено, защото са талантливи актьори, но има и такива, които попаднаха в един водовъртеж, който в даден момент ще ги изхвърли. Тези, които не могат да летят, ще се окажат на мястото си. Гравитацията винаги си казва думата.

- Известните създават ли трудности?

- Трудно е чисто организационно, тъй като тези хора са страшно заети. За една от следващите си продукции в Сатиричния театър много исках да взема един от известните актьори, защото е подходящ за дадената роля. Оказа се, че на практика това е невъзможно, той като той за 30 дни има 32 представления. Разбира се, че винаги е въпрос до човека и както всеки интелигентен човек би преценил, това зависи и от самия актьор. Има такива, които се главозамайват, те са, слава Богу, рядкост. Повечето са наясно с успеха си, откъде произлиза, на какво се дължи. Това е част от професията.

- Могат ли и провинциалните театри да се възползват и дали не е това начинът да пълнят салоните си?

- Не мисля, че има театър, който не може да си позволи хонорара на някой от тези актьори. Въпросът е дали искат тази схема, защото ако аз съм директор на театър, ще избягвам това и по-скоро ще залагам на нови имена, отколкото да експлоатирам известните и да разглезвам публиката все повече и повече с този принцип. Хубаво е едно - две представления да има, но не и да бъде основен принцип, не ми се струва здравословно.

- Как се сработвате с плевенските актьори?

- Бях дълбоко свързан с плевенските актьори от времето, когато поставях "Какво да се прави" на Чернишевски, но основното ядро, с което работих тогава, вече не е тук. Гледам на нещата и хората винаги в движение и развитие, като се опитвам да не си създавам някакви стереотипи. Затова, когато дойдох в Плевен сега, си казах, че започвам всичко на чисто, а така или иначе не съм гледал актьорите в такъв тип представление. Беше ми ясно, че първо трябва да разчистим общите си клишета. В този смисъл гледам на трупата като екип, който съм събрал, харесал съм си и искам заедно да извървим пътя към това представление.

 


върни се в НАЧАЛО