СЕДМИЧНИК ЗА НОВИНИ, АНАЛИЗИ, КОМЕНТАРИ И ОЩЕ НЕЩО...Брой 31       (9 - 15 септември 2011 г.)

 

ЗАЩО ПОКАНИХМЕ ...


 

Ивайло Калфинсн. BG Север

 

Кандидатът за президент на БСП наскоро посети региона и в продължение на два дни проведе срещи с граждани на Червен бряг, Никопол, Белене, Плевен, Долна Митрополия и Долни Дъбник. Въпреки натоварената си програма, Ивайло Калфин отдели време специално за читателите на "BG Север".

 

Президентът трябва да поставя важни въпроси и да търси съгласие около тях

 

Ивайло Калфин е роден на 30 май 1964 г. в София. Магистър е по международно банкиране и международни икономически отношения. Заместник-председател на Министерския съвет и министър на външните работи в правителството на Станишев. Преди това Калфин бе секретар на президента по икономическите въпроси. Бил е народен представител в 37-ото, 38-ото и 40-ото Народно събрание. Старши преподавател е в Интернешънъл Юниверсити в София. В момента е евродепутат.

Владее английски, френски, руски и испански език.

Женен, с една дъщеря.

 

Интервю на Иван ДАЧЕВ

 

- Г-н Калфин, преди номинирането ви за кандидат-президент в БСП имаше над 30 предложения. Очаквахте ли да бъде предпочетена точно вашата кандидатура и с какво според вас превъзхождате останалите?

 

- Аз не съм правил кампания за себе си в рамките на БСП за номинацията. Но бях мотивиран от това, че над 100 общински партийни организации ме бяха предложили, което беше много повече от всички останали. Не мисля, че беше избрана моята кандидатура и БСП застана зад нея заради някакви особени преимущества пред другите конкуренти. Общо взето всички, които стигнаха до последния етап, са хора с много качества и с много авторитет. Може би профилът, който имам, опитът, контактите, разбиранията ми са надделели в националния съвет на БСП, за да подкрепи мен.

 

- В последно време обикаляте из цялата страна. Какви са според вас основните проблеми, най-големите болки на хората?

 

- Хората живеят по-зле, отколкото преди две години. Те живеят по-зле не заради кризата, а заради грешки в управлението и това много от тях го виждат. Основните проблеми са свързани с ниските доходи, с бедността, свързани са със закриването на болници - голяма част от общинските болници вече фалираха, другите са пред фалит. Свързани са с огромната безработица, особено в по-малките общини и в по-отдалечените региони. Свързани са с цялостната несигурност как животът им ще продължи в следващите месеци. Свързани са с борбите с монополите, с плащането на високи сметки. Проблемите на хората са много резлични от това, което се набива от пропагандните канали на управляващите от сутрин до вечер - как сме преминали кризата. Мисля, че за хората кризата съвсем не е свършила.

 

- В тази връзка не смятате ли, че правомощията на президента не са достатъчни, те едва ли не се свеждат само до представителни функции, без държавният глава да може да влияе на социално-икономическото развитие на страната?

 

- Не е така. Президентът е пряко избран. Той има достатъчно авторитет и очаквания от него той да поставя въпросите, които са свързани с най-важните проблеми на хората. Много жалко ще бъде, ако президентската институция бъде сведена до церемониални функции - до посрещане на посланици и официални посещения. Президентът може да поставя важни въпроси, може да търси консенсус около тях, може да поставя дългосрочни цели, по които да се работи и да се търси национално съгласие. Това са функции, които трябва да изпълнява следващият президент, а според мен националното съгласие трябва да се търси около темите, свързани с ежедневието на хората - работни места, доходи, здравеопазване, образование, среда за развитие на бизнеса.

 

- Да, но с какви механизми президентът може да влияе върху тези неща, освен разчитайки на добрата воля на политическите сили, която за 20 години май никога не се е проявявала?

 

- Това е така и в същото време не трябва да се подценява тази добра воля. В смисъл - президентът има определени правомощия от Конституцията - Консултативен съвет за национална сигурност, възможности да прави обръщения към парламента, към нацията. Според мен би могъл да потърси и повече свързаност с работата на местните органи на властта. Тези инструменти биха могли да бъдат използвани. Но което е по-важно - има един особен инструмент, който е свързан с президентската институция, не толкова с правомощията, строго записани в законите - това е авторитетът на тази институция. Президентът е пряко избран от хората, очакванията към него са много големи, така че този авторитет би могъл да се използва. И тогава, когато президентът поставя национални въпроси, когато търси национално съгласие, когато притиска политическите сили да се обединят заради национални интереси, той може да използва както формално записаните си конституционни правомощия, така и авторитетът на институцията, ако успее да го запази висок, рабира се.

 

- Като евродепутат как смятате, приема ли се България като равностоен партньор от страните членки на ЕС?

 

- Ние много често имаме донякъде комплексарско виждане приемат ли ни, или не ни приемат. България е член на ЕС и отношението към нас зависи от нас самите. Ако ние имаме самочувствието да поставяме въпроси, да прокарваме европейски политики, да отстояваме национални политики в европейските институции, нас ни уважават, към нас се отнасят с необходимия респект и България успява да прокара свои политики за европейски. Ако гледаме на ЕС като на инструмент за наказания на България, за налагане на политики, за притискане на страната в ъгъла, то ние самите предизвикваме тази реакция от страните членки. И мен ме е страх, че през последните две години ние се връщаме точно на тази фаза - фазата преди да влезем в ЕС, когато за България бяха много важни писма, различни указания, европейски политики и т. н. и когато ние почти нямахме собствена политика. Точно когато е моментът, в който България трябва не само да има собствени политики, но и да ги налага като европейски, ние като че ли се отказахме от това си право и продължихме да гледаме на ЕС като на мярка за стимулиране и наказание - като на морков или тояга. Ще дам няколко примера още от началото на членството ни през 2007 г., когато български предложения станаха европейски. Това са Дунавската и Черноморската стратегии, начинът и формата и въобще приоритетите на балканското сътрудничество - това са български предложения, които станаха европейски политики, заради които европейските страни ни уважават. Ние даваме реален принос в изработването на европейската политика. Но през последните две години изчезнахме - нямаме предложения, нямаме инициативи, нямаме реален принос към европейската политика и съответно отношението към нас става като към страна, която като че ли е прикачена към ЕС, а не е част от него.

 

- Т. е. май ще се окаже вярно мнението на хората в България, че като държава се държим доста плахо и угоднически и към ЕС, и към САЩ, и към Русия...

 

- Имам притеснения, че във външната ни политика през последните две години има много комплексарство. Ние действително вместо да поставяме собствените си интереси и собствените си идеи, седим и се ослушваме плахо какво мислят нашите големи партньори - това е най-лошият подход в политиката. А тебе те уважават тогава, когато знаеш какво искаш, когато можеш да го налагаш, когато можеш да си полезен, но можеш и да се противопоставиш, и то с достатъчна твърдост понякога, когато нарушават твоите интереси. В момента в България това не се случва. Смисълът на международните отношения на България не е министър-председателят или президентът да пътуват на различни воаяжи, да се срещат с различни известни хора, а смисълът на международната политика е България да се постави по-добре в международните среди - да привлича повече инвестиции, да привлича важни инфраструктурни проекти, да бъде фактор, когато се решават важни проблеми. Това е смисълът. Ние не го правим. Не предлагаме политики. Не работим по важна инфраструктура, която трябва да мине през България, даже точно обратното - някои от вече договорените проекти ги загърбваме или мотаем и с години не знаем какво ще се случи с тях. Нямаме ясни приоритети в една или друга област, което отслабва значително позицията на България. Включително пред големите държави и основните ни партньори.

 

- В тази връзка как оценявате поведението на американския посланик, който многократно се намесва в чисто вътрешни проблеми на страната? Допустимо ли е това и как би трябвало да реагира едно правителство?

 

- Американският посланик се държи по начина, по който му позволява правителството. Аз не бих искал да коментирам неговите действия, но всеки един посланик работи със съзнанието, че е представител на своя държавен глава в друга страна. Така че в случая проблемът не е американският посланик, а начинът, по който българското правителство позволява да се отнасят с него и то не само от страна на посланици, а и от страна на държави.

 

- Бяхте съветник на Георги Първанов. Как оценявате двата му мандата и според вас той успя ли да бъде социалният президент?

 

- Фактът, че президентът Първанов беше избиран два пъти на поста си, показва достатъчно висока оценка. България постигна много за 10-те години, в които той беше държавен глава, и той има своята заслуга. Цялостната социална политика, която той провеждаше и за която използваше и правомощията си, и авторитета си, бе да поставя важни за държавата социални проблеми.

Много важно е и следващият президент да има собствено мнение и да бъде една авторитетна институция, а не кукла на конци, която се управлява от кабинета на министър-председателя.

 

- Кои са най-сериозните ви опоненти и на какво ще заложите във вашата кампания, което ще ви отличава от тях?

 

- Опонентът ми е кандидатът на ГЕРБ, който и да е той - в случая няма голямо значение (интервюто е взето преди ГЕРБ официално да обяви кандидатурата на Росен Плевнелиев - б. а.). Който и да е, той ще бъде изразител на една и съща политика - политиката на конфронтация, на агресия, на налагане на еднолично мнение, на мачкане на институциите - политиката, която е точно обратното на търсенето на национално съгласие и приоритети. Виждате, че при управлението на ГЕРБ съгласието и приоритетите са приоритетите не на държавата, а на министър-председателя. Така че каузата, която защитавам, е да се гарантира в България друг тип политика - на диалог, на съгласие, която поставя ежедневните въпроси на хората, а не ги подминава, не им обяснява как след 8 години те ще живеят по-добре, както прави финансовият министър.

 

- Това интервю ще бъде публикувано на 9 септември, каква е вашата оценка за тази дата?

 

- Ние като че ли трудно успяваме да оценим близката си история. Не можем да надмогнем противопоставянето и да бъдем една Германия или Франция след войната, чиито лидери направиха от две воюващи страни гръбнака на европейската интеграция. Трудно може да се оцени еднозначно 9 септември. Борбата с фашизма в България не може да бъде отречена и тя е част от европейската борба срещу фашизма. Изграждането на България в годините след 9 септември също не може да бъде отречено - очевидно е, че бяха създадени условия за растеж, които ние не сме имали в друг период. В същото време липсата на демокрация, особено в първите години след 9 септември - лагерите, репресиите срещу хората, които мислят по различен начин, не могат да бъдат забравени. Така че, когато се прави оценка на този период, тя трябва да се прави достатъчно трезво и обективно - не да се създава допълнителна конфронтация между българските граждани, а по-скоро да вземем поуките от този период и да се опитаме да използваме най-доброто от него. Нито можем да го отричаме изцяло, нито да приемем изцяло това, което се е случило.

 

върни се в НАЧАЛО