Брой 20                                                  

(27 май - 2 юни 2011 г.)


 

 ЗАЩО ПОКАНИХМЕ ...

 

Пламен Джуровсн. авторът

"Софийски солисти" отново гостуваха на плевенска сцена. Този път на сцената с музикантите се изправиха три млади дарования. С диригента на камерния оркестър разговаряме за проблемите в музикалния живот, за реформите в културата и техните последствия за бъдещето на българските таланти.

От Бетовен ще остане само химнът на Европа

Пламен Джуров е роден на 21 април 1949 г. в Плевен. Завършил е музикалното училище в родния си град и Музикалната академия в София с три специалности: пиано - при проф. Мара Балсамова, композиция - при проф. Марин Големинов, и дирижиране - при проф Константин Илиев. Започнал е работа като диригент в Плевенската филхармония. През 1984 г. специализира в Музикалната академия във Виена при К. Остерайхер. Диригент на камерен ансамбъл "Софийски солисти" от 1988 г. Професор в Музикалната академия. Съветник на министъра на културата Стефан Данаилов при предишното правителство.
Женен, с две деца.

Интервю на Вяра ЦЕНОВА


- Г-н Джуров, съвсем скоро "Софийски солисти" гостуваха в Плевен с концерт на Минчо Минчев. Сега солисти са съвсем млади дарования. Как ги избрахте?

- Когато имам възможност да покажа един млад солист, начеващ музикант, с качества, имам чувството, че съм свършил едно добро дело. Въпреки че реално може да е точно обратното. Обикновено децата сега започват да свирят на 5 - 6-годишна възраст. Това е труд, който е различен от труда на другите деца, той е неистов, малко старомоден. Те работят, учат, това са разходи на средства, на време, родителски тревоги и в края на краищата си задават въпроса: а после? За бъдещето на тези, които са сега тук, в Плевен, с нас, съм сигурен.

- Разкажете малко повече за тях. С какво са по-различни от останалите млади музиканти?

- Лиа Петрова, наскоро навършила 20 г., вече свири по музикалния канал на Европа "Мецо". Студентка е в Кралската академия в Белгия, където учат само 40 души от цял свят - тя е избрана от отбраните. За нея съм сигурен в бъдещето й и това ще бъде едно от имената, с които ще се гордеем. Зорница Иларионова също - талантлива, способна, много бърза и гъвкава. Не винаги слушателите на един концерт знаят какво се крие зад кулисите. Аз знам за колко време тя се подготви за този концерт - между двете матури. А малката Кристина Георгиева е просто невероятна. Тя освен че свири на цигулка, държи да свири и на ударни инструменти плюс всичко друго, което учи. Изключително концентрирано, надарено и с невероятна воля дете. Нея човек трябва да я гледа. Целта ми е не само да ги види публиката и да оцени таланта и труда им, но да видят другите деца, които се занимават с музика, какво ниво трябва да стигнат. Затова съм много благодарен на Ивайло Атанасов и на читалище "Съгласие", че ни даде възможност да покажем в Плевен наведнъж тези деца.
- Рядко идвате в родния си град. С какви впечатления си тръгвате оттук?

- Наскоро бяхме тук с Минчо Минчев, но преди това доста години не бях идвал в Плевен със “солистите”и ми е приятно, защото все пак това е градът, в който съм роден и ми е интересно как се развива. Аз си спомням тази същата зала, в която съм работил, помня годините преди това, когато съм бил ученик в музикалното училище, редовните концерти, пълната зала, реакциите и коментарите в града, отношението към определен тип солист или диригент, вълнението. Тогава имах чувството, че е изключително ясна очертана интелигенцията на града Плевен. Сега не ми е съвсем ясно, защото съм за часове тук, но си спомням с умиление за тези години. Нищо не се е променило в залата, може би хората са се променили.
- Бяхте съветник на министъра на културата в предишното правителство. Какви са наблюденията ви сега над извършваните реформи в сценичните изкуства?

- Обявиха гръмко реформа в културата, а всъщност подмениха основни понятия. Реформата не е в културата, реформата е в администрирането на културата, в промяната на условията за развитието й. Това са две различни неща. Допреди година и половина тези институти - театрални и музикални, се издържаха на базата на щата. Изведнъж цялата тази субсидия се премахна и казаха: вие ще получите парите си на база продадени билети.
- Това до какво доведе?

- Истината е, че тази реформа е икономическа принуда, но общественото оправдание на управляващите е: ние ги пратихме на пазара. Това не е вярно, защото културният пазар е нещо съвсем различно от икономическия. Второ, те поставиха под натиск всички ръководители на такива институти. Те сега по почтен или непочтен начин трябва да осигуряват продажбата на билети. И го правят. Обаче се оказва, че бюджетът на МК не може да отговори на възможностите, които създават директорите с новата субсидия и започнаха да се променят правилата на играта в движение, защото рамката на бюджета всъщност е намалена. Трето, администрирането на културата не е свързано със самия културен продукт.

- Стана ли той по-конкурентоспособен?

- МК няма капацитет да оценява продукцията, да се занимава със съдържателната, качествената страна на концерти и спектакли. Там има двама музиканти. Оправданието е нахално: пазарът оценява. Ако МК продължи да администрира с това високомерие и примитивизъм, ще стигнем дотам, че всички натрупани постижения, традиции и успехи напълно ща се обезличат, ща се обезсмислят до невъзможност след време да изграждаме наново музикалните си структури. Понякога ми се струва, че в МК се е вселил някакъв зъл, разрушителен демон. И налага в обществото виждането, че театри и филхармонии са вид търговски дружества. Не вярвам в успеха на реформа, която настройва срещу себе си тези, които трябва да я проведат. Пазарът в България засега най-високо оценява чалгата, кръчмарския вкус, интериора на заведението, просташки хумор и “жълти” провокации. Откровено казано, истинският проблем даже не е за културата на България, а за най-обикновено възпитание, цивилизовано общуване между хора и хора, между хора и институции. Нещо недобро става в обществените ни отношения, разбира се и в културата. И всичко това става в момент, в който в Европа въпросът за националната идентичност и култура е жизненоважен. Тук за съжаление е прекъснат напълно диалогът с хората, заети в сектора.
- Това говори за липса на експерти.

- Правят се проформа две - три заседания на комисии, но не се вслушват в мненията на гилдията като цяло, нито на тези представители на българската култура, които са основните й съзидатели в последните 20 години - хора като Георги Димитров, Йордан Дафов, Васил Казанджиев, Георги Минчев, Емил Табаков и други.
Експертите са аут, за да се правят административни упражнения, които за мен са доста безотговорни. С витиевати фрази, с пиар техники и с подмяна на понятията не може да се скрие истината. Българската култура има недостатъци, но повече недостатъци имат т. нар. управляващи елити. Защото, ако говорим за сценичните изкуства, като изключим няколко театъра, които са с добра материална база, много малко са помещенията за сценично изкуство, които могат да привлекат като база слушателите. И никак не е трудно да се прогледне - управниците ни пътуват достатъчно много. Да погледнат как е в Германия, Франция, Италия, Англия, Белгия. Да видят какви са условията, какво излъчва медийната им система, каква музика звучи там, как си ценят и пропагандират постиженията.
- Може би трябва по-общо да се погледне на нещата...

- Културата, дори художествената като част от общата, е една система, подобна на екосистемата. Наруши ли се една брънка, разрушаваш цялата свързаност. Тези неща лесно се разрушават, трудно се създават и много хора не си дават сметка, че когато разруши дадена част от системата - в случая на прицел са най-вече музикалните институти опери и филхармонии, ти всъщност изсушаваш основите на музикално изкуство в България. И даваш възможност да растат много плевели. Това, което се случва в страната, е абсурдно - на мястото на афишите за концерти се лепят афиши за заведения с девойки, които не могат да пеят, но са добре природно надарени и още повече добре козметично нарисувани. Това не ражда култура, не прави характеристика на страната и се получава един много голям парадокс: географски, политически и икономически ние сме вече в Европа, но по отношение на култура, най-вече на музика, ние се отдалечаваме оттам. Възпроизводството на простащина е един голям проблем в момента. И с този въпрос никой не се занимава сериозно.
- В началото казахте, че публиката вече няма отношение към изкуството. В същото време културните институти, опитвайки се да оцелеят, създават комерсиален и не толкова качествен продукт. Слушателите не са ли малко ошашавени в такава обстановка?

- Публиката в момента наистина е ошашавена и точно това е думата, защото тя има повече нюанси. Тя е ошашавена, защото "умните" хора казват така: ако нещо го няма на телевизора, значи го няма в живота. Върхът на възприемането на култура и на сценично изкуство е, когато човек доброволно заплащайки отива на дадено място, за да слуша. Но на хората много много не им се ходи - защо да нарушават спокойствието си и да излизат извън семейния бит. Значи нямат такава силна потребност. Второ, в тяхното съзнание стои един страхотен сблъсък. Героите на нашия ден в областта на музиката са някакви певици, които, уверявам ви, преди години нямаше да бъдат допуснати да пеят по кръчмите. Това в Европа го няма. Всичко е фалшификат - силикон в тялото, плейбек в гласа.
- В такава ситуация младите музиканти, на които вие днес давате сцена за изява, предпочитат да работят в чужбина.

- Това е така. Ние и затова поддържаме връзка с тях. Повечето музиканти, които живеят и работят в чужбина, се връщат тук да свирят. В това няма нищо лошо, ако погледнем от тази страна, че ЕС търси това движение през границите. Но от друга страна ние обезличаваме собствения си потенциал в културата. Българското музикално творчество е поставено на изпитание, то може би ще изчезне. Панчо Владигеров, Петко Стайнов, Марин Големинов. Кой ги слуша? Заедно с тях ще изчезне Бетовен, Хайдн. От Бетовен ще остане само химна на Европа. Има такава теория, че при глобализацията ще останат само културите на големите държави. А какво да правят Балканските страни? Ние какво ставаме - ресторантски музиканти, за да може като дойдат на плаж туристите, да има нещо да ги весели и да заглуши тракането на вилици и лъжици. Не мога да се съглася с това.
- И не става дума само за класическата музика...

- Понеже аз се занимавам с класическа музика, може би съм малко едностранен, но проблемите в българския фолклор също са много големи. Ние обръщаме гръб на нещо, което на много малко места в Европа има. Песни, танци, обреди, които ние не можем да възпроизведем. И много ме плаши това, че при нас всичко е секанд хенд - колите, облеклото. И културата ли ще е втора ръка? Много трудни въпроси има особено за моето поколение. Защото започват да се правят равносметките - какви са били усилията, какъв е резултатът. Младите може би са по-гъвкави, техните жизнени сили ги тласкат да търсят по-добра реализация. Те затова много пъти са и много категорични.
- Така и не се направи стратегия за развитието на културата в България.

- Аз не вярвам в стратегиите. За 20 г. аз не съм видял нито една стратегия да проработи и при следващото правителство. Трябват по-скоро прости прагматични решения, които няма нужда да се пудрят със сложни думи и с претенциозни документи. Защото да правиш стратегия, трябва да си уверен в това какво можеш, какво е бъдещето. Ние в момента в културата сме изправени в окото на бурята. Като живееш на този свят, естествено че ще искаш удоволствия. Но само това ли? Няма ли да искаш да разбереш какво е било преди тебе, около теб и какво ще бъде след теб. Културата дава тези неща, не политиката. Политиката прави кариери, прави делниците. Културата и религията правят празниците.