Брой 14                                                  

(15 - 21 април 2011 г.)


 

 ЗАЩО ПОКАНИХМЕ ...

 

Отец Любен

 

В навечерието на най-светлия християнски празник - Великден, разговаряме с един обикновен свещеник за смисъла на поста, за вярата на българина, за светците и признаването им от църквата, за грехопадението, възкресението и Страшния съд.

 

Трябва да се научим да обичаме Бог, себе си, дори враговете си

 

Отец Любен е на 52 години, свещеник в храм "Св. Параскева" в Плевен. През 1999 година завършва Богословския факултет на СУ "Св. Климент Охридски".

Семеен с две деца. Презвитерата му е богослов и педагог.

Интервю на Вяра ЦЕНОВА

- Отец Любен, в момента сме във Великденски пости. Какъв е смисълът на поста за православието?

- Войникът, когато е на пост, той пази нещо - пази граници, пази знамето, честта си, и той достойно ще отстоява това. Такива са и постулатите на църквата. Ние говорим за духовен и физически пост. Прекрасно е, когато съчетаем двата поста, но от двата кой е по-важен? Естествено духовният - особено в такъв период. Не че не трябва винаги да вършим добри дела, но сега още повече трябва да бъдат горещи молитвите ни. Трябва да се научим как да обичаме Бога, себе си, дори враговете си. Затова църквата е отредила тези дни на покаяние, на смирение, на благотърпение, на добрите дела. Но не като фарисеите да се удряме в гърдите и да кажем: това сме направили, или онова. Има кой да прецени. Господ Бог е съдник за нас. И това, което ние правим като си носим нашия собствен тежък кръст към Голгота, това, което вършим, всичко тайно дори, излиза наяве. Физическият пост е препоръчителен, но също не е маловажен. Защото, когато ги съчетаем, се получава тази хармония между физическото и духовното изчистване. Тогава израстваме една малка стъпчица нагоре в нашата духовна култура и вяра.

- Когато хората са толкова отчаяни като в момента, вярата може ли да ги сплоти, да им даде сили да се справят с ежедневните проблеми? Наблюдавате ли да се обръщат повече хора към Бога и да се връщат в храма?

- Стремим се и в богослужението, и в обикновените взаимоотношения да покажем правилния път на хората и да ги поведем към нашето духовно израстване.

Благодарение на големия си опит във времето Тихомир Йосифов, председател на църковното настоятелство при храм "Св. Параскева" и епархийски надзирател, много ни помага, подкрепя, напътства. В Плевен сме 12 свещеника. Обгрижваме и почти всички плевенски села. Правим всичко възможно, но държавата не ни помага много. Мога да дам един пример - Румъния. Дълбок поклон на братята румънци. Те и сега, и при Чаушеску, изучават вероучение до ХII клас. Това предразполага към една приемственост във вярата, една духовна висока култура, почит към икони, към храмове, към светии. Ние не че не ги почитаме, но някак си е по-спонтанно, няма постепенност в нашите действия спрямо Бога, църквата, вярата, религията. А колко много са нещата, които можем да направим, особено в такъв период като сега - великопостния, свързан с Възкресението - най-светлият християнски празник, който с надежда очакваме. Като една от причините да не се чувстваме щастливи можем да споменем слабата ни духовна култура. Ако имаме достатъчно нюх и хъс към вярата ни в Бога, ние няма да изпадаме в такива дупки на безверие и несигурност. Вярно, че живеем в труден, жесток свят и за съжаление материално зависим от дадена институция, от държавата, от мястото, където работим. Но и хората се отчуждиха, затвориха се. Не можем да минем без любовта - не само християнската. Ние нямаме човешка любов. Виждате от колко много злоба, колко много омраза и завист сме заобиколени. Не е както беше навремето българинът да живее като в едно голямо сплотено семейство. Сега всеки се е затворил, гледа през шпионката и затваря вратата пред ближния. Едно "добро утро" или "добър ден" с усмивка колко по-лек и хубав щеше да направи деня ни, нали така. Но ние и това не правим - малкото нещо, което нищо не изисква от нас.

- Скоро църквата канонизира мъченици, загинали заради вярата си по време на турското робство. Тогава също времената са били трудни, но българинът е бил изключително вярващ.

- Тогава е имало един хъс във вярата за оцеляване на нацията, на народността, на вярата ни. Сега живеем в една демокрация, но тази демокрация по никакъв начин не ни е стимулирала да станем по-добри християни. В училищата нямаме вероучение, а когато нямаме основата и започнем да строим нещо върху пясъчник, нищо не се получава - тези кули се сриват. Заради това църквата, държавата, обществото, семейството трябва да започнат от възпитанието на най-малките. Както Исус Христос ги е поканил и е казал - елате, тяхно е царството небесно и нека всички станем като тях, като малките деца. Те са с чисти души и като ги нараним още от малки, като не им покажем правилния път, нищо не сме направили за тях, за себе си, за християнството.

- Самата църква е разединена и това като че ли още повече демотивира вярващите.

- Не. Църквата има точно определени постулати, при все че с държавната институция не успя да се пребори. Ние правихме твърде много стъпки, но църквата сама по себе си, за да не хвърляме бисерите си напразно, не можа да убеди не само народа. Жалко е, че държавата и обществото не желаят да има една силна църковна институция в лицето на православната църква.

- Защо?

- Задавам си и аз този въпрос. Причините може би са много, включително и икономически, а виждате, че все още има такива неприятни моменти, за които научаваме и от медиите, в които се охулва църквата, свещеника. Това също има своето значение.

- Това го е имало винаги, да споменем само "Декамерон"...

- Така е, но защо сега, в ХХI век, един лекар, един учител, един полицай си имат своето достойнство, а когато нещо стане - ние, свещенослужителите, сме винаги виновни. Ние също сме хора. Свещенослужителите също имат своите слабости, това никой няма да го отрече. Но защо когато нещо стане, веднага започват и жълти издания, и телевизии да го преекспонират. А не би трябвало. Такова отношение не трябва да има не само към нашата институция, а към всички. Ние сме достойни хора и всеки би трябвало да отстоява позициите в своята общност. А какво нещо е да охулим духовността, да унизим човека и да кажем - ето този е свещеник, а това и това е направил. Имаме първо духовен съд, след това административен. Да оставим тези неща на тях. А всеки един от нас не е безгрешен, той си носи кръста и поема своите огромни отговорности първо пред Бога, след това пред църквата, обществото и разбира се пред себе си.

- Как ще коментирате "кампанията" срещу Ванга и Петър Дънов?

- Аз искам да изкажа мнението на църквата. Тя винаги е била скептично настроена към врачки, баячки, екстрасенси. Макар че тук донякъде можем двузначно да говорим за това, защото изградиха храм на Ванга - благословен, осветен, но ако сте влизали там, щяхте да видите, че иконите не са канонично нарисувани. Моето уважение и поклон към таланта на Светлин Русев, но това са изображения, които са твърде светски, които двустранно показват някои личности и най-вече това, че са направени точно в този храм. Когато няма извършено чудо, това е просто един феномен. Навремето и сега, в миналото и в бъдещето ще има хора, които са свръхсетивни, с изявена чувствителност. Но за да има благословение от църквата това, което се върши, не трябва да е срещу сребърници, както са лекували Кир, Панталеймон, Самсон - това са все светии, които са канонизирани от църквата, защото са лекували без пари. Евангелският текст гласи: даром получихте, даром давайте. Не мога да кажа Ванга дали е била пряко свързана с някакви лични облаги. Но тази жена е живяла ако не в разкош, то при нея са идвали богоизбрани държавници, чужденци. В един момент виждаме, че не трябва да се показва само външното. Църквата е скептично настроена, за да не се опорочи името й и да не се смесва с вярата, с духовността на нашия народ.

- А относно Петър Дънов и Бялото братство?

- Преди години, още като студент бях забелязал, че в Народна библиотека там, където е отделът за духовните книги, всяка пета книга беше за Петър Дънов - житие, автобиография. Но в тези пет книги нямаше една православна за един наш светец, нещо, което да сме написали, което да е препечатано, макар и от чужди автори. Защо се получава това? За Петър Дънов може би е излишно да говорим - много е писано и за живота му, и каква дейност е извършвал, но има много странни неща в неговия живот, от възхода и падението на един човек, което от християнска гледна точка си е ерес. Много силно влияние дъновизмът има във Франция, Италия. Защо? Това е течение, свързано с някаква компилация между християнство, ранноюдейски обичаи, нрави, римокатолически заемки, няма конкретна основа и постулати. Не може да се вземе едно учение от ХVIII - ХIХ век и да се сравнява с двехилядолетното присъствие на Господ Бог Исус Христос.

- Свидетели сме на войни, в основата на които са различните религии. От друга страна все по-страшни природни бедствия са причина хиляди хора да измират. Картината като че ли препраща към най-страшната част от Библията...

- Ако погледнем библейския текст в последната книга на Йоан, там е описан Апокалипсисът. Само Господ Бог знае кога ще са тези последни дни. Но ние всички виждаме знаменията, които в пророчествата са написани в един твърде трансцедентален стил. Ако вземем за пример земетресенията в Япония - това не е ли убийство на обществото? И това изпадане на хората в последните дни в едно грехопадение, придружено със слабата духовна култура и липсата на вяра. Разбира се, деня и часа никой не знае. Но ние трябва да се готвим за този ден. Дори той да настъпи след хилядолетия.

- Или през 2012-а?

- В никакъв случай. Аз това го определям като една манипулация на обществото. Не би трябвало в никакъв случай да се доверяваме на такива неща, защото сме православни християни с надежда, която е в нашите души и сърца. Особено когато говорим за Възкресението, в светлите дни, които са пред празненството, в никакъв случай не трябва да се уповаваме на такива манипулации.

- Дори и да се случи утре...

- Ние си носим кръста и каквото сме извършили, по делата ще ни познаят. Който е имал грехове - няма много и малко, всеки от нас ги има, ще си понесе своето наказание и трябва да сме готови да го понесем. Това ако знаем, в никакъв случай няма да го допуснем, а ще гледаме над човешките земни слабости.