Брой 11                                                  

(25 - 31 март 2011 г.)


 

 ЗАЩО ПОКАНИХМЕ ...

 

Елица Анева

 

Тя е едно от най-новите лица в трупата на ДКТ "Иван Радоев", но публиката вече добре я познава. От дебюта й в "Няма да платим, няма да платим" участва във всички постановки на плевенската Драма. В навечерието на Международния ден на театъра разговаряме за избора на един млад човек да стане актьор, за предизвикателствата и трудностите, които среща, за оцеляването, за мечтите и терзанията по пътя, който сам си е избрал.

 

Театърът има нужда от хора, които да му навият пружинката

 

Елица Анева е родена на 13 март 1987 г. в София. Майка й е преподавател по български език и литература, баща й Любомир Анев работи в кино индустрията. През 2009 г. завършва класа на проф. Боньо Лунгов със специалност "Актьорство за куклен театър" в Националната академия за театрално и филмово изкуство - София. От 2010 г. е актриса в ДКТ "Иван Радоев" - Плевен, където е играла в спектаклите: "Няма да платим, няма да платим" (Дарио Фо), "Тошко Африкански" (драматизация на Теодора Гълъбова по А. Каралийчев), "Магьосницата от Долната земя" (Панчо Панчев), "Хубава работа, ама... нашенска" (импровизации по български класически текстове от Димо Дешев), "Стая 304" (Петър Ковачев, Боньо Лунгов, Константин Каракостов). Била е актриса и аниматор в театър "Албена". Участвала е в реклами и филмови продукции.

Интервю на Вяра ЦЕНОВА

- Ели, родена си на 13-о число. Фаталистка ли си?

- Вярвам си, че не съм карък, но много често ми се случват щуротии. Най-странното е, че понякога ти се случват неща, които изобщо не могат да ти минат през акъла. Ако човек има положителна енергия, ако мисли с хубаво, като си пожелае нещо, то ще се сбъдне. И не е задължително да е свързано с материалното. Примерно на мен така ми се случи едно чудо. През една зима се прибирах от лекции и ми едно студено на ръцете, а аз никога не нося ръкавици. И си мисля: ако имах едни топли ръкавички... В същия момент пред мен такси оставя една жена и като си тръгна, под колата имаше един чифт кожени ръкавици - чисто нови. Сложих си ги и ми стана топло, но беше шантаво.

- Кой те насочи към театъра?

- Баща ми се занимава с кино, дядо ми е бил звукорежисьор, в киноцентъра още говорят за него. Като малка ходех с баща ми на снимки, даже на 6 месеца са ме снимали в един филм с Невена Коканова и Георги Калоянчев. Била съм статистка, секретарка. Един ден си казах: искам да се занимавам с театър, макар че много малко бях ходила на театрални представления. Другото, което ме привличаше като малка, беше музиката. Пеех в хор "Индиго" в VI клас, имах един концерт и това ми беше певческата кариера.

- Баща ти не ти ли беше от полза в кариерата?

- Никога не съм спекулирала с това нещо. И той е такъв. За мен това е верният път - да можеш да се справиш сам, защото тези хора не могат да са вечно до теб и да разчиташ само на тях. Младите на това разчитат - родителите им да ги пробутат. Но това не са качествени хора. Е, може и да има качествени между тях, но това не е честно, защото има толкова талантливи хора, които нямат такива връзки и не стигат до никъде благодарение на тях. Това ми е един от минусите. Аз не съм от тези хора, които се бутат, не обичам да се мазня, супер нормален човек съм и обичам да се отнасят с мен нормално. Ако успея, успея. Ако не - ще ходя да продавам хляб. Другият начин не ме кефи. Трябва да се бориш. Защото ако не се бориш, после го няма наслаждението от това, че си постигнал нещо сам. Театърът за мен е нещо много истинско и ми доставя огромно удоволствие. Една много голяма любов. Но не можем да преживяваме само с него, а в същия момент не искам да се отказвам от него, искам да играя.

- Все пак киното и телевизията не те ли изкушават?

- Засега не ме привличат. Ето правят се сега филми: "Стъпки в пясъка", "Тилт". Хубаво е, но няма разнообразие. Едни и същи лица, които са "звездите", са навсякъде. И какво? Нещо грандиозно да се е случило, някой да е направил великолепна роля? Не, те просто са сексимволи, сладури, симпатяги, но не и най-добрият актьор. Вече имената им работят за тях. Това е общо взето един панаир на суетата. Трябва да има екип, за да се твори. Хората да се уважават, да общуват. Не можеш да играеш сам за себе си и да нямаш екип. При моноспектакъла е така, но там хората са го осъзнали и са го направили много добре. Като Мариус Куркински и Камен Донев.

- Почти няма постановка в плевенския театър, в която ти да не участваш...

- Откакто съм дошла в плевенския театър, аз не съм спирала да репетирам. Имам 7 дни свободни и лятната ваканция. Тук в Плевен е много спокойно, хората са по-добри. В София не може да се работи така - там всичко е конкуренция, готови са да те смачкат.

- Това е чудесно начало и добър опит за един млад актьор...

- Много приятно начало - силно като емоция, много нови запознанства. Плевенският театър ще ми остави много добър спомен. Тези хора ме подкрепиха, когато бях много стресната. Аз дойдох тук завършила куклен театър, а първото ми представление беше драматично - "Няма да платим, няма да платим". Ако не бяха те, ако ме бяха смачкали, нямаше изобщо да остана тук. Те ми подадоха ръка, показваха ми, провокираха ме и аз се отприщих. Страхотно удоволствие беше за мен. След този мой дебют направо летях във въздуха от кеф. Това беше първият ми успех. Хората ми носеха букети, толкова много мили думи ми казаха. Да ми ръкопляскат 15 минути на мен! А благодарение на колегите аз се промених. Бях много страхлива и още съм, но не чак толкова.

- От какво те е страх?

- От несигурността най-вече. Аз винаги много обмислям нещата. Мисля и двата варианта - ако стане и ако не стане. И като ги мисля много, се обърквам. И в двата случая, ако успееш да си отговориш, винаги съжаляваш за нещо. Просто трябва сам да убедиш себе си за кое ще съжаляваш по-малко или кое си заслужава повече. Много сме сложни ние, артистите. В този театър има екип. Добре че са възрастните актьори - те много ни помагат не само за работата. Когато събирахме подписи за запазването на театъра, те много силно ни бяха защитили в София и благодарение на тях още ни има. Един млад човек не може да вземе правилно решение за такова нещо. Те го правят за нас. От сега нататък няма да градят кариера. Затова ми е много мило и ценя тези хора много. Това го няма в София. Трябва да дойдат и да видят какво става тук.

- Винаги ли си била несигурна преди да се качиш на сцена?

- Още когато кандидатствах в НАТФИЗ много се срамувах, не можах да си направя и добър подбор на материали, с които да се представя. Като паднала от небето бях и само гледах хората какво правят. Нямах никаква театрална култура, просто го реших. На изпита изпях уникална песничка - баща ми и чичо ми, които са основали първата група "Ахат", са я написали - чичо ми текста, баща ми - музиката. Супер проста песничка, но носи много чувства и те кара да се замислиш. Като студентка бях голям чешит, голяма повлекана и проф. Боньо Лунгов много ми се караше. Другите момичета с чорапогащи, с полички, с прически, а аз със смъкнатите дънки, гол пъп, рошава. Той ми каза - от утре с токчета. А аз никога не съм се качвала на такова нещо. Покрай него станах по-женствена.

- Сега ти дават само такива роли - на красавица.

- Да, главно мацки играя. Като студентка съм играла пък само луди, идиотки, баби, какво ли не.

- Не ти ли се иска по-драматична роля или мечтаеш за Жулиета?

- О, такива лигави неща не обичам, обичам сериозни, дори шантави. В момента не мога да ти кажа какво точно искам да изиграя. Искам да пробвам много различни неща, за да мога да се тествам. Готова съм на всичко да пробвам себе си. Искам да ми е трудно. Много ми е спокойно тук, работата върви някак си лежерно. Трябва да дойде някой и да му навие пружинката на този театър, както направи Боньо Лунгов. Докато той беше тук, целият театър кипеше. Това ми беше най-прекрасният репетиционен процес. През цялото време сме били заети и времето свърши много бързо. Изведнъж всичко спря. Театърът има нужда от хора, които да творят, да мислят, да правят нещата и постоянно нещо да се случва. Трябва да пътуваме, да показваме какво сме направили.

- Имаш ли актриса, на която искаш да приличаш или от която се учиш?

- Уча се от всички. Но трябва да си изградиш собствен образ, да си личност. А не: аз съм българската Мадона или българският Джони Деп, а ако ги видят на живо няма да знаят къде да се скрият. Може да имитираш някой, но да искаш да приличаш на него е безумно.

- Актьорската професия не е от най-платените. Как се справя един млад човек с финансовата страна на въпроса?

- Ние се лишаваме от личния си живот, губим много приятели заради това ни начинание и в един такъв момент, ако не можеш да си позволиш да отидеш някъде и да си отдъхнеш от всичко, ти става мъчно. Това те съсипва. Не можеш да си позволиш да си прекараш готино дори и да имаш само 7 дни почивка. Ето сега до Канарските острови билетите са безумно евтини, но пак не мога да си го позволя. А това прави човек нещастен. Имам нужда от разнообразие - да се срещам с различни хора, да си виждам приятелите, да се занимавам и с още нещо. Всяка седмица си пътувам до София, всички пари ми отиват за път. За мен са много ценни приятелите и най-близките ми хора. А любовта е на първо място в списъка ми с приоритети.