Брой 10                                                  

(18 - 24 март 2011 г.)


 

 ЗАЩО ПОКАНИХМЕ ...

 

Георги Русалинов

 

Обстановката в Либия е една от най-коментираните теми напоследък. Вероятно защото въпросите около размирната африканска страна са много, а отговорите - неясни. Какъв е бил животът в пустинната държава преди 15 години? Защо днес едни продължават да обичат Кадафи, а други се бунтуват срещу властта му? Ще отиде ли магнетичният преди, а сега жесток полковник във фризера на историята и какъв път ще поеме Либия? За тези и други неща разговаряме с Георги Русалинов, работил в джамахирията повече от седем години.

 

Диктаторът Муамар Кадафи вече няма печеливши ходове

 

Георги Русалинов е роден в Бацова Махала през 1947 г. Завършва института за учители специалисти в Сливен, специалност "Трактори, автомобили и селскостопански машини" през 1970 г. Работи като заместник и завеждащ на Окръжен авто-мото център в Плевен. Няколко години е организатор професионално обучение и началник учебно-методичен отдел на Професионален учебен център към предприятие за геофизични проучвания и геоложко картиране - София. От декември 1988 г. до юли 1996 г. е на работа в Либия първо като механик автотранспорт на сеизмичен обект към ГЕОКОМ, после като главен механик и началник лагер. Сега е преподавател по учебна практика и инструктор за водачи на моторни превозни средства.

Интервю на
Инна СТЕФАНОВА

- Георги, тръгнал си за Либия малко преди новата 1988 година. Беше ли за теб притеснителна информацията, която имаше предварително за тази страна?

- Много плевенчани вече бяха работили там и знаех, че обектите, в които трябва да отида и в които се правеха сеизмични проучвания, се намират в пустинята Сахара. Знаех още, че те са на около 1 000 километра навътре в страната, много отдалечени от големите крайбрежни градове. Работата не ме притесняваше, отдалечената дестинация също. Може би се притеснявах само малко как ще понеса климата, страхотните горещини, които в Либия достигат 50 градуса.

- Какви са първите ти впечатления от страната?

- Първото ми впечатление когато кацнах на летището в Триполи беше, че постройката е супер съвременна - и като архитектура, и като комуникация. По-късно разбрах, че е строена от американци. Спомням си и първата заръка на един колега от администрацията в ГЕОКОМ - даде ми един дълъг кашон и ми каза, че трябва да го пазя като очите си докато стигна до Либия. В базата вече разбрах, че в кашона съм носел три елхи, български, за трите ни обекта и българите там. В Либия зелено няма като растителност, това беше и първата държава, в която не видях река, защото такава няма.

-Какъв е либийският манталитет и характер според контактите ти с тамошните хора, продължили повече от седем години?

- При нас се работеше 25 дни, а останалите пет се даваха за почивка. В тези пет дни, ако желаехме, можехме да ходим или в Триполи, или в Тажура, където беше базата на фирмата. От това лично време са и моите впечатления от контактите ми с либийците. Те са много по-спокойни от нас натури, не са припрени и имат една приказка, която непрекъснато излиза от устата им: "букра ба букра", което значи, ако не днес или утре - в другиден. Вероятно климатът ги е научил да не бързат, по-бавни са, ако щеш по-мързеливи. Казваш им - вие ми обещахте очилата например да станат днес, днес трябва да дойдат, те ти отговарят: "букра ба букра" - абе, все някога ще стане.

Другото типично за тях е, че много трудно можеш да им спечелиш доверието. Особено ако си чужденец и то бял чужденец. Вероятно това е следствие на дългогодишна пропаганда. Иначе, когато либиец реши да те поздрави, той те пита: как е баща ти, как е майка ти, как е жена ти, как са децата ти и през цялото време ти държи ръката и я стиска. Така продължава докато не му отговориш на всички въпроси. Просто не спира. После със следващия, с който се здрависва, започва да повтаря абсолютно същите поздравителни въпроси.

- А защо впечатленията ти от либийците са само от почивните ти дни?

- Либийците не обичаха да работят в пустинята Сахара, в базите, в които ние правехме проучвания. Когато фирмата ни задължи да вземем 60 на сто работници от либийска страна и когато направихме кастинги се оказа, че желаещите за работа са пребиваващи в Либия суданци, мавританци, чатци, но не и либийци. Ако пък либиец започнеше работа при нас, не издържаше и месец. Те обичат повече да са началници, а не работници. Ако има например земя няколко декара - не я работи сам, а взима двама суданци да му я обработват, после да му продават продукцията на пазара. Плаща им и за себе си оставя част от печалбата.

- Как по онова време либийците се отнасяха към управлението на полковник Муамар Кадафи? Някой за нещо протестираше ли?

- Бил съм свидетел на протести в Триполи. Те бяха насочени към американците обаче, не към вътрешната политика на полковника. Протестиращите тичайки обикаляха Зеления площад - символ на властта на Кадафи, и скандираха: "Вън американците!" Вътрешна опозиция не е имало по онова време. Поне видима. Пък и тогава, където погледнеш - виждаш портрет на Кадафи в различен размер и зелени знамена. Площадът, вече казах, също беше боядисан в зелено. А и книгата на Кадафи се наричаше зелена и беше настолна за тогавашните либийци. Тази книга всъщност и тогава, и сега популяризира теорията на управление, която е особена смесица между съвременния западен капитализъм, съветския комунизъм и джамахирията. Това е философията на Кадафи за управлението и той я налага като новия Коран на Либия. Всъщност през онези години либийците като че ли повече харесваха Кадафи, отколкото, както сега, да са се страхували от него. И явно е било нормално. Сега като си помисля, поне аз докато бях там нямаше нито веднъж увеличение на хляба, на ориза, на макароните, на картофите, на кус-куса - на основните храни, които консумираха повечето либийци. Нито веднъж не беше вдигната и цената на бензина, на дизела. Горивото и храните бяха евтини, Кадафи не посягаше на тях. Даваше на либийците и някакви помощи, които минаваха през техните джамии.

- Значи да разбираме, че като цяло либийците добре са живеели при Кадафи...

- Те наистина живееха добре. Ето още един пример - навсякъде, където погледнеш, в градовете им се виждаха недовършени строежи на къщи - построени два етажа, на третия - арматурата стърчи. Попитах веднъж защо е така. Обясниха ми, че на тях правителството им давало заеми да си строят жилища, но те е можело да ги връщат когато изцяло завършат строежа. За това либийците не бързаха, построяваха два етажа, ползваха ги, това ги устройвше, а заем не връщаха. Това според мен също беше хитър ход от страна на правителството. А и нека да си спомним, че през първите години на управлението си Кадафи е бил млад и харизматичен ръководител, който е обещавал нов и светъл живот в Либия. Обещавал е също, че ще я превърне в "цъфтящата градина на Африка". А и нефтените богатства на страната и парите, които идват от тях, явно са позволявали дълго да се поддържа тази илюзия.

- От къде тогава дойде сегашното желание у голяма част от либийците да свалят Кадафи от власт?

- Точно от илюзията, че пари ще има винаги. Истинските либийци, за които казват, че са в района на Бенгази - те са по-ерудирани, по образовани, а точно там започнаха протестите, бунтовете. Повечето от тях са учили в Европа. Това е едното според мен обяснение точно в тази част на страната - източната, бунтовете срещу Кадафи да са най-яростни. Другите "бунтари" според мен са представители на част от родовете или фамилиите в Либия, които са многобройни. Някои смятат, че племенната стратегия на Кадафи реално е стратегия "разделяй и владей". Той подкупва установени племенни лидери от ключови групи. През последните години обаче контролът над тези фамилии от страна на Кадафи на места явно се е пропукал. Та ако в част от тези родове водачите не са съгласни с политиката на Кадафи или с това някой да има по-голяма власт от самите тях в рамките на фамилията - ето го и другият катализатор на недоволството, на бунта.

За мен тази държава се издържа от нефта и данъците. Данъците в Либия са много и ако не си платил дори един - отиваш в затвора, ако си либиец, ако си чужденец - съдят те и не ти дават изходна виза. Това дали всеки се издължава по мое време, а и след това вероятно, се следеше от специални служби, ръководени от Кадафи. Този факт също донякъде вероятно е дошъл в повече на обикновените хора, които внасят по-голяма част от спечеленото не за подобряване на живота в държавата и на своя живот, а за да увеличават сметките на Кадафи.

- Има ли и други причини машината, подчинена толкова време на Кадафи, изведнъж да започне да дава дефекти?

- Въпреки че Кадафи обяви, че изгражда безкласова държава, основана на социалистически и ислямистки принципи, той и синовете му натрупаха огромно състояние в редица сектори - от заведенията до петрола. В тази част на Либия, където са нефтените полета, там вероятно хората искат повече възможности за печалба за самите тях, а не всичко да отива в ръцете на шепа хора - семейството на Кадафи. Още по мое време казваха, че двама от синовете на полковника са собственици дори на футболните отбори в страната, не само на нефтените находища. Известният футболист Гаганелов пак по мое време беше треньор на един от отборите.

- През годините усмихнатият благодетел се превръща в зловеща фигура. Сега той избива собствения си народ...

- Това е типичната фигура на диктатора. Военната му униформа е накичена с медали. Това е човек, който продължава да държи властта не от позиция на разума, а от позицията на страха и ужаса. Той според мен няма вече печеливши ходове... Аз не мога да бъда коментатор на събитията в Либия, но от прочетеното от историята знам, че нито един диктатор до сега не е имал бъдеще.

- Как виждаш тогава бъдещето на Либия?

- Предполагам, че точно интелигенцията в Либия ще поеме новите управленчески решения и от там страната ще тръгне по по-демократичен път. Либия все пак е държава, в която демокрацията, ако тя се наложи, трябва да се събере с тамошната религия обаче. И от тук идват многото въпросителни за бъдещето на страната. Защото заговорим ли за религия, пак трябва да се върнем към племената. Според някои жестокостите на Кадафи срещу собствения му народ могат да подтикнат някои от тях да му изменят, но други пък може да продължат докрай да му останат верни.