Брой 9                                                  

(11 - 17 март 2011 г.)


 

 ЗАЩО ПОКАНИХМЕ ...

 

Руси Дженев

 

Преди дни за първи път български алпинисти се решиха да изскачат през зимата алпийския връх Монблан, висок 4 807 м. На метри под върха те бяха блокирани от лошо време и спасени с хеликоптер. С плевенския участник в приключението разговаряме за предизвикателството на зимната експедиция, за най-драматичните моменти от изкачването на Бялата планина и за тръпката на алпинизма.

 

Ние не сме покорители на върхове, изкачваме ги с божия благословия

 

Руси Дженев Босилков е роден на 12 октомври 1950 г. в с. Малчика, Плевенско. Внук е на Блажения епископ Евгений Босилков. Заслужил майстор на спорта по алпинизъм. Участник в националните експедиции "Ношак - 76" в планината Хиндукуш, Афганистан, и "Лхотце - 81" в Хималаите. Треньор на плевенския алпийски клуб с две успешни експедиции "Кавказ - 85" и "Памир - 86". Почетен гражданин на Плевен - 1981 г., и носител на орден "Народна република България".

От 1990 г. създава своя фирма "Алпина" с основна дейност строително-ремонтни работи. Изпълнява обекти в АЕЦ "Козлодуй", реставрира католически храмове, гради православен параклис "Христос Спасителя" в УМБАЛ и католически храм "Св. Дева Мария от Фатима" в Плевен.

Интервю на Вяра ЦЕНОВА

- Г-н Дженев, защо решихте сега да изкачвате Монблан и какво е по-особеното на зимното изкачване?

- Зимните изкачвания, за разлика от летните, са по-тежки. В смисъл, че метеорологичните условия са много по-тежки, температурите - постоянно отрицателни, състоянието на маршрута, по който трябваше да минем, също беше тежко. Ако през лятото представлява една пътека, по която могат да се изскачат туристи, дори и деца, сега планината е преобразена и на практика не бяхме допуснати да се изкачим до върха.

- С какъв екип направихте експедицията?

- Само с колегата пловдивчанин Звезделин Таков тръгнахме. Имаше и трети човек, но два дни по-рано скъса менискус на коляно и нямаше време да търсим друг. Ръководител на експедицията беше Георги Петров, който за съжаление нямаше понятие от височинни изкачвания и от негова страна имаше много пропуски - нямаше финансов план, нямаше ясна представа за маршрута. Той се уповаваше на това, че аз бях качвал Монблан по най-трудния път по ледника Бусон. Колегата е качвал върха по същия маршрут през лятото. Напоследък в алпинизма станаха много рецидиви, а дребни неща наглед могат да доведат до фатален край.

- Изкачването е започнало нормално...

- Имахме една нощувка на открито, тъй като разстоянието от горнолифтовата станция до заслон Тет Рус е много голямо. Бивакът беше принудителен и задължителен. Часът бе 17 и ние решихме да спрем. Подравнихме площадка и опънахме платнище. Тези биваци са характерни с това, че по-скоро очакваш да се съмне, отколкото да се наспиш. Височината, която бяхме набрали, беше между 2 800 и 2 900 м. До Тет Рус имахме да преодолеем много малко - около 350 - 400 м.

- Как човек трябва да е подготвен за едно такова изкачване?

- Раниците ни бяха неимоверно тежки - над 25 кг. В тях се носи лична екипировка - това, което е на теб, допълнително пухено яке, спален чувал, неопрен. Храната ни беше страшно много. Аз бях поканен от пловдивчани да участвам с тях и исках да пазя тон на добронамереност и да си нося смирено раницата. Хранителният режим във висока планина изисква повече течности или храни под форма на супи и бульони. Топим сняг в един чайник, носехме си газови бутилки със съдържание около 700 г, като с една бутилка могат да се приготвят 700 - 800 л течности. Нужно е в такива големи преходи да се поемат минимум 3 - 4 л течности на денонощие. Луканки и други колбаси не се възприемат от организма с охота. От опит настоявах да взема доматена салца. От нея приготвях доматен сок, който чудесно утолява жаждата. Шоколад или кроасан с чай също бързо възстановява.

- Кой беше най-драматичният момент от експедицията?

- Преди да бивакуваме колегата припозна един заслон за Дом дьо Гуте, която се намира на 3 817 м, но когато тръгнахме, се оказа, че хижата е Тет Рус. Състоянието в техническо отношение беше много тежко, трябваше да набираме диагонално височина, за да излезем на ръб, който да ни отведе на хижата. Преминавахме през кулоари и се движехме необвързани, защото нямаше места за забиване на скални клинове. Пък и такива не ни бяха предоставени. Скалата беше раздробена като след гръм. Наложи се по средата на стената да се вържем. На едно място Звезделин беше преди мен, наблюдавах дупката в снега. Беше дълбока около 70 - 80 см и синееше в основата. Това е признак, че снегът е много лабилен и няма спойка - структурата му подсказва, че има опасност ако продължим да съборим лавина. Извиках му да изчака, обвързахме се с въже и аз преминах напред. Прекарвах въжето през единични камъни, които бяха здраво захванати от лед - в случай че падна, да мога да увисна и той да ме задържи. На едно място се наложи да траверсирам (хоризонтално преминаване на пасаж или участък, б. а.). Беше на един ръб около 10 - 12 м, точно по средата на който се бях хванал и натоварил един камък странично, за да мога да се изнеса. В този момент всичко оживя: камъните тръгнаха. Целият ръб изскърца. Трябваше да спра за секунда и да реша какво да правя. Ние се явявахме натрапници, защото нарушаваме спокойствието на белия връх. В случая бяхме неканени там. Трескаво мислех. Тръгне ли този ръб, тоновете камъни щяха да се стоварят върху мен. Успях да взема стабилна позиция, натиснах камъка и галейки го успях да се измъкна от този кошмарен участък. До ръба ни оставаха още 6 дължини на въжето, около 240 м. По едно време започнаха да ми мръзнат краката. Усещах, че дясната ми обувка е пълна с вода. Оказа се, че от гетите, които ми бяха дали вечерта преди тръгването, влиза сняг, топи се и отива директно в крака. Една наглед много дребна подробност можеше да се окаже фатална. Звездьо ми припомни да не спирам да движа пръстите си при всяка крачка - това е единственото, което може да спаси от тежки измръзвания. След около два часа бяхме на ръба, подкрепихме се с чай, до хижата оставаше около час. Тет Рус предоставя условия за екстремни ситуации, но ако температурите навън тогава бяха минус 5 - 6 градуса, вътре беше минус 10. Първото, което направих, беше да съблека всичко и да се преобуя. На другия ден тръгнахме около 7 ч. към Дом дьо Гуте. Стената, по която през лятото има пътека и серпентини, сега беше залята от сняг, течен лед и изискваше умения за ходене в такива условия. От половината на стената нагоре започнахме да виждаме червена маркировка, която следвахме, за да не избираме логичен път. В последната трета на стената се появиха и въжени парапети от стоманени въжета, поставени с цел през лятото да помагат на туристите. Но през зимата, ако решиш да използваш парапетите постоянно, ръкавицата прави броня от скрежта по въжето и може да има обратен ефект - да слезеш в основата. След като се качихме на хижата, се спусна мъгла и започна да духа.

- Не сте очаквали влошаване на климатичните условия?

- Вечерта направих радиосеанс с ръководителя Георги Петров. Исках сводка за времето. Петров каза, че се очаква разваляне. Със Звезделин взехме решение да тръгнем много рано, към 2 - 3 часа, да направим опит да стигнем хижа Вало (4 350 м), да оставим раниците там и само с фотоапаратите, знамето на община Плевен и още един знак на частна фирма да се качим до върха, после да слезем на Вало и ако имаме сили да се върнем на Дом дьо Гуте. Бяхме на една ръка разстояние от Монблан. Тръгнахме към 3 часа. Имаше вятър, мъгла, но видимостта беше добра. Маршрутът беше по един снежен ръб и нямаше техническа трудност. Луната грееше ококорена. Към 6 ч. мъглата се сгъсти и имаше опасност да изгубим посоката. Наляво беше ледник - тръгнеш ли там, ще те намерят на лято. Надясно са страшни улеи и кулоари. За да не изгубим посока, се събрахме със Звезделин и решихме да се върнем обратно. Височината, която бяхме набрали, беше около 4 300 м, оставаха ни само 500 м до върха, но във вертикал. На тази височина да се минат 100 м за час е отлично движение.

Върнахме се в Дом дьо Гуте. През целия ден времето беше много лошо. Пресният сняг беше около 20 см. До вечерта наваля още толкова. Невъзможно беше да тръгнем нагоре. От сводката се очакваше времето да се задържи така още 4 - 5 дни.

- Как и кога решихте, че положението изисква намесата на хеликоптера?

- Бяхме тръгнали с 4 бутилки газ. Имахме още една, която можеше да ни осигури вода още за максимум 2 дни. Опасявахме се и от най-лошото - ако изчакаме подобряване на времето за 5 - 6 дни, знаехме, че само от дишането и от уринирането човек изхвърля вода и настъпва дехидратация, плюс хипотермия ни грозеше състояние на тежки измръзвания. Беше немислимо да се спуснем обратно. На другия ден в 10 часа наше време се обадих на Петров и той каза, че вертолетът тръгва. Набързо събрахме багажа. Издърпаха ни горе, откъдето за последно си взехме довиждане с неприветливата за момента планина.

- Имали ли сте други такива случаи?

- За първи път напускам планината с вертолет.

- Кое е по-голямата тръпка - изкачването или размахването на флага от върха?

- Понякога флагът те мотивира, дава ти онова чувство за отговорност, но има моменти, когато едно изкачване не винаги се увенчава с развяването. Самата мотивация е вътре в теб.

- Каква е мотивацията да станеш алпинист?

- Това е вътрешно призвание. При мен стана много отдавна. Бил съм на 19 г., когато за пръв път се хванах за скала и съм направил първите си стъпки. Беше в Крушуна. По онова време работех като строител на язовир "Малчика", правехме калявка на язовирната стена и ходехме за ломени камъни в кариерата в Крушуна. Изкачих една малка скала. После дойде този порив.

- Кое е най-запомнящото се изкачване?

- Всяко едно изкачване е различно от другото.

- Непременно ли трябва да е най-трудното?

- Човек може да запомни един хубав изгрев или залез, една невероятна панорама. Това е също час от ежедневието на алпиниста. Най-запомнящото е обаче, когато има драматични моменти. Иначе прилагаш техниката на катерене, съобразяваш се със структурата на скалата, на леда, с метеорологичните условия. Винаги търсиш позволението на Бог и благословията му. В крайна сметка ние не сме победители на връх или планина. Ако Бог позволи да се изкачиш - да, но не и да я покориш. Планината си остава винаги своенравна и ние сме тези, които сме натрапниците там.

- Готвите нова книга...

- В новата книга ще включа разказа за Монблан плюс още 15 - 16 разказа, които ще бъдат за популяризиране на района на Северен Джендем под връх Ботев - най-красивото място. Аз съм бил в много планини и искам да го популяризирам и да хвърля един акцент върху това, че ниска планина няма. Там почти всяка година загиват по 1 - 2-ма човека, защото не спазват правилата и изискванията на елементарно поведение във висока планина.