Брой 8                                                  

(25 февруари - 3 март 2011 г.)


 

 ЗАЩО ПОКАНИХМЕ ...

 

Д-р Аглика Фортунова

 

Тази година тя стана носител на приза "Златен Хипократ". Престижното отличие се дава за постигнат пълен отличен успех от целия курс на обучение и държавните изпити. Как се изкарват шестици, когато учиш не какво да е, а медицина? Къде е по-добре да си медик - в България или в чужбина? Какво кара човек да се чувства щастлив? Пречи или помага красотата? За тези и още други неща разговаряме с д-р Фортунова.

 

Средствата за медицина в България са комични и не достигат за нищо

 

Д-р Аглика Цветославова Фортунова е родена на 20.04.1982 година в Плевен. Завършва езиковата гимназия през 2000 г. Учи рехабилитация в Медицинския университет, после записва медицина. От 1 октомври миналата година работи като хирург в плевенското спешно отделение.

Интервю на
Инна СТЕФАНОВА

- Д-р Фортунова, какво е да си носител на отличието "Златен Хипократ"?

- Аз не го приемам с такова самочувствие, с каквото го приемат околните например или пък майка ми. За мен оценките и наградите след тях са нещо субективно. Призът "Златен Хипократ" обаче приемам с голяма отговорност, защото от мен се очаква да знам всичко и да мога всичко.

- В интернет форумите много хора са категорични, че за да станеш носител на такъв приз значи, че нямаш личен живот.

- Напротив, това не е вярно. Аз по време на следването не съм се лишила от нито едно удоволствие на студентския живот. Ходила съм на дискотеки, събирала съм се с колеги, с приятели, правила съм си ваканции.

- Тогава каква е тайната на успеха ти?

- Тайната на успеха в медицината са първите три години от обучението. В тези три години и изпитите по предметите, заложени в тях, се поставят основите и базиса на медицината. После се влиза в клиника и просто надграждаш знания и трупаш опит.

- А как разбра, че си започнала да трупаш знания и опит?

- Тогава, когато даден клиничен случай ти става ясен, без да имаш специална предварителна подготовка за него. Виждаш пациента, изслушваш какви са оплакванията му и си готов да поставиш диагнозата. Никога, разбира се, не можеш да бъдеш убеден в точността си, защото в медицината нищо не е две и две равно на четири.

- Спомняш ли си първият пациент?

- Не.

- Или по-сложен случай, за който е трябвало да вземеш решение?

- В момента на работното ми място случаите са един от друг по-сложни. Нося пълна отговорност за всеки един пациент, който е влязъл в спешното отделение и в спешния му лист е записано моето име като дежурен лекар. Работя там от 1 октомври. Давам между 11 и 13 дежурства на месец, на едно дежурство минават между 30 и 50 човека.

- А всичките ли случаи, с които се занимаваш, са хирургични?

- Аз по принцип съм назначена на място на хирург, но смятам, че трябва да натрупам опит във всички дисциплини, които минават през спешно отделение. Не искам да се деля от колектива и работя наравно с колегите си в противошокова зала по всички случаи, които влязат и по които се иска моето мнение и намеса.

- Помниш ли най-тежкият?

- Да, спомням си го. Беше януари. Докараха две момчета от тежка катастрофа. Бяха употребили алкохол и бяха шофирали с превишена скорост. Докараха ми ги и двете в кома. Направихме всичко възможно за спасяване на живота им, приведохме ги в противошокова зала. И двамата обаче починаха. Това е случаят, в който наведох глава от скръб до телата им. Бях безсилна да направя каквото и да било.

- Как се чувства млад човек като теб след такава трагедия, след такова страдание, след смърт?

- Ограбващо е, емоционално е ограбващо и ако не си набавяш приятни емоции от друго място, ако не освобождаваш напрежението по някакъв начин, наистина е много тежко.

- А дали се свиква с годините с човешкото нещастие?

- Сега не мога да кажа, но предполагам, че да. Има и нещо друго в нашата професия. Лекарят трябва да спре с намесата си тогава, когато вижда, че нищо не може повече да се направи, и да остави човека срещу себе си, пациента, да си замине достойно.

- Да се върнем към твоята награда. Ти познаваш ли лекари, които да са имали тройки - четворки в книжките си като студенти и да са станали прекрасни медици?

- Да, защо не. Възможно е човек по-късно да намери отличника в себе си. Да намери своето амплоа и после да направи всичко възможно да навакса изгубеното по време на следването. Но това за мен е по-тежкият, по-трудният път.

- Не е ли прекалено изтощително да учиш шест години и да си все отличник?

- Не, когато го правиш с желание и учиш с емоция, не е тежко, независимо дали емоцията е положителна или отрицателна. Когато внасяш емоция в това, което правиш, то задължително се получава. Поне при мен е така.

- Тебе всъщност кой те насочи към медицината? Вероятно някой твой роднина или близък е лекар?

- През последната година, в която учих рехабилитация, изпиващият доц. Николай Цветков - хематолог, ми каза, че имам големи възможности и че трябва да уча медицина. Преди не бях мислила за това. Но ето, той ме накара да се замисля. Не съм ходила на частни уроци. Взех учебници, учих по тях за изпитите и ме приеха още при първото кандидатстване. През 2004-а започнах да уча медицина. Наистина в семейството ми никой няма медицинско образование. Просто Бог има план за всеки един от нас и планът на Бог за мен явно е бил да стана лекар. Следвам този план и Му благодаря.

- А защо си се ориентирала към хирургията?

- Защото, още когато влязох в първи курс за първи път в операционната зала, разбрах, че това е моето място. Хирургията решава по-дефинитивно въпросите и проблемите на пациента. И не на последно място към хирургията се насочих, защото смятам, че не мога да живея с цялата тази болка и цялото това време на вътрешната медицина, в която има много хронични пациенти. Тези хронични пациенти като лекар ти трябва дълго време в професионалния си живот да ги проследяваш и знаеш, че не могат да бъдат излекувани. Например пациент с диабет - за него знаеш , че не може да оздравее. Просто му изписваш лекарства, следиш състоянието му, вярно, в момента му помагаш, но знаеш, че неминуемо ще се стигне до усложненията на болестта и че този човек ще си замине. Не мога да живея с цялата тази болка. Хирургията решава окончателно, определено, ясно нещата.

- Как си обясняваш факта, че напоследък повечето студенти искат да стават гинеколози?

- Акушерството и гинекологията също са хирургични специалности. Това е една много благодарна на първо място професия, в която усещането е невероятно - да дадеш живот на дете, да го хванеш в момента, в който се появява на бял свят, да го покажеш на майка му. Това е наистина невероятно. Да, чувала съм, че професията е и комерсиална, ама и това е фактор. В крайна сметка, когато отидем в магазина, никой не ни пита лекари ли сме или дали работим нещо друго. Сметките за телефон, за ток, за парно пристигат еднакво при всички ни. В областта на медицината офталмологията, кожните болести и гинекологията наистина са най-желаните сфери за специализация.

- Как виждаш следващата една година от живота си?

- Следващата една година трябва да се зачисля за специалност, да специализирам. Това е...

- А следващите десет години?

- Надявам се да съм завършила специализацията си и да работя като хирург. Според наредба 34 носителите на "Златен Хипократ" заемат без конкурс и по избрана от себе си специалност място за специализация, обявено като държавно. Стига да има, разбира се. За 2011 година такива държавни места в Плевен за съжаление в хирургията няма.

- Заминаването в чужбина вариант ли е за специализация и добри доходи?

- Ето това е една от причините, които карат млади хора като мен да започнат да гледат към чужбина - искам да специализирам, имам желанието, имам и правото, но място не е обявено. Ако и следващата и по-следващата година няма, аз също ще бъда принудена да отида, например в Германия. Там сега има голяма липса на кадри. Лекари се взимат без конкурсни изпити, след интервю и практически задания в съответната клиника в продължение на три - четири дни, през които виждат какви са ти възможностите, зачисляват те после за специалност, работиш за доста по-прилична сума от тази в момента в България. Но аз предпочитам да остана тук. Нали и в България трябва да остане някой. Но ако нещата продължават да се развиват по същия начин, естествено, че и аз ще замина.

- Кажи ми твоя коментар, макар че си нова в професията, какво е състоянието на днешната медицина в България?

- Средствата, които се отпускат за здравеопазване, сравнени със средствата, които се отпускат в другите европейски държави, защото ние също сме европейска държава, са просто комични. Не е възможно те да са толкова малко, а в същото време пациентите, които не са много наясно с реформата - кое трябва да се плати, кое не трябва - искат всичко да е без пари - отиваме, преглеждаме се, правим си пълни изследвания независимо от часа, от деня, от специалиста. Малкото пари навсякъде рестриктират, ограничават възможностите и за наука, и за апаратура, и за качествена диагностика.

- Какво е щастието за теб?

- Не знам.

- Тогава кажи какво би те направило щастлива?

- Човечността, човечността на хората.

- Мислиш ли, че я намираш около себе си?

- Надявам се. И не го казвам, за да звучи като общи приказки. Важна е човечността и на семейството, и на близките, и на познатите, и на всеки един пациент, който прекрачва сега вратата на спешно отделение. И на продавачката в магазина човечността също е важна.

- Как си представяш твоето бъдещо семейство?

- С равнопоставеност на партньорите. И двамата да гледат не един в друг, а в една посока.

- Ти си млада и безспорно красива. Ще успееш ли да я съхраниш красотата си в една такава трудна професия като лекарската?

- Външната красота е нещо относително и нещо много преходно. Тя няма отношение към професията.

- И все пак досега помагала ли ти е?

- Не, по-скоро ми е пречила. Никога не можеш да останеш незабелязан. Това първо. Второ, много по-трудно доказваш себе си, когато си красива жена. Обикновено асоциацията е - хубава, но глупава, особено ако си блондинка като мен. Много повече емоция, много повече труд употребяваш, за да докажаш себе си и факта, че външният вид няма нищо общо с интелектуалния багаж. В спешно отделение, ако дойде някой, пиян особено, започва - о, кукло, може ли телефончето. Да, красотата по-скоро пречи. Да ти кажа ли вица за бащата, който имал две дъщери? Едната била красива, а другата учела медицина...

- Какво правиш в макар и малкото си свободно време?

- Ходя да танцувам салса в клуба на читалище "Извор" или на партита в бар "Камелия". Обичам музиката, обичам да танцувам. Когато веднъж започнеш, не може да спреш. Ставаш все по-зависим, все по-дълбоко усещаш нуждата от вихъра и все по-истински са емоциите ти. Колкото хора, толкова и страсти, толкова и... тръпки. Започнеш ли да танцуваш, красивото и позитивното просто извират от теб, музиката на салсата лекува душата, дава простор на мислите.