Брой 45                                                  

24 декември 2010 г.


 

 ЗАЩО ПОКАНИХМЕ ...

 

Акад. Светлин Русев

 

По време на откриването на постоянната експозиция с творби на акад. Светлин Русев в Арт залата на хотел "Ростов" разговаряме с големия български творец за рисуването, творческото вдъхновение, кризата в културата и равносметката - в личен план и поглед отвън на случващото се в българското изкуство и култура.

 

Културата ни не е погребана, колкото и гробокопачи да има

 

Акад. Светлин Русев е роден в Плевен на 14.VI.1933 г. Следва живопис при проф. Дечко Узунов. От 1967 г. живее и работи в София.

Председател е на Съюза на художниците от 1973 до 1985 г. От 1975 г. е преподавател в Художествената академия. В периода 1985 - 1988 г. е директор на Националната художествена галерия.

Депутат в 7-ото Велико народно събрание с листата на БСП през 1990 г.

Носител е на много награди, между които голямата награда на Съюза на българските художници - 1986 г., награда на името на Владимир Димитров - Майстора - 1987 г., на името на Кирил Петров - 1988 г., награда за портрет Радом - Полша, награда "Габриел Оливие” - Монако, държавна награда "Паисий Хилендарски". Член е на Салон Д' Отон - Париж, на "Ника - Кай" - Токио, от 1983 г. е член-кореспондент на Кюнстлерхаус - Виена, член на Руската академия на изкуствата, член на академия "Медичи".

Негови картини са притежание на музеи и частни колекции по света.

През 1985 г. Светлин Русев подарява на родния си град голяма колекция от съвременно и класическо българско изкуство, източно и африканско изкуство, която е открита като постоянна галерия.

Интервю на Вяра ЦЕНОВА

- Акад. Русев, защо решихте да направите постоянна експозиция в залата на хотел "Ростов"?

- Идеята беше на собственика Васил Антонов. Той отдавна се върти в кръга на художниците и под една или друга форма ги подпомага. Аз я приех и я доразвих. Разбрахме се в едно развитие да се покажат моите неща - от преди да се родя като художник и някои нови картини. Идеята беше негова, реализирането - чисто естетическото и формалното, мое. Той, разбира се, прие някои неща, които не са лесни за приемане, залата я преобразихме, пребоядисахме я.

- Трудно ли ви беше да прецените кои неща да включите?

- Да, от гледна точка на това, че от определени периоди нямам картини при мен. С други неща пък не ми се разделяше. Но мисля, че намерих баланс - творби от студентските ми години, от 60-те години, до това, което в момента работя. Идеята беше да се покаже развитието на един художник.

- Кое от платната ви е най-скъпо?

- Нямам такива комплекси и предпочитания. Има неща, които по различен начин имат значение за мен - някои от ранните произведения, защото все пак това е един друг човек, доста години са минали, свързани са с определени вълнения. Други пък, от по-ново време, са важни за мен като извеждане, като проблематика. Включително портрета на майка ми, който като характеристика и състояние носи много от това, което майките носят изобщо. Търсих цялостно решение. По чисто сантиментални причини предпочитам портрета на майка ми.

- Лесно ли се продава изкуство днес?

- Различно се продава. Лично аз не мога да се оплача, но по принцип трудно, особено в последните години с един объркан закон, който се прие. Създаде се пълен хаос и психоза и в колекционерите, и в галеристите и доста затрудни нещата. Освен чисто икономическата психоза, защото за тези, които имат възможности, това е психоза. Но според мен основните трудности дойдоха от този т. нар. Закон за културно-историческото наследство. Трудно е за младите художници. Галериите не купуват, има един вакуум от 20 години, през които почти нищо не се купува от всички галерии. Повече към класиката се ориентират т. нар. колекционери. За мен истинският колекционер е който колекционира съвременно изкуство. Нищо против нямам класиката, самият аз колекционирам класика, но едно е да откриеш един млад човек, един автор, който не се е наложил, но ти виждаш в него бъдеще, друго е да купуваш произведения на един утвърден автор.

- Многократно сте обвиняван, че налагате своя стил на студентите си. Как гледате на своите ученици?

- Това са спекулации. Когато не можеха да си го изкарат на мен, си го изкарваха на учениците ми. Най-добре е да видят това, което правят най-изявените ми ученици, за да видят дали се налагам, или не. Не се налагам. Напротив - има изявени автори, които работят съвсем в друга посока. За мен важното беше да се формират и да се изградят като професионалисти с едно сравнително чисто отношение към изкуството. В момента, в който завършат, те не са ученици, а колеги.

- Появяват ли се нови имена, които да ви правят впечатление?

- Дали ми правят впечатление, или не, млади имена винаги има. В театъра, в киното се появяват млади имена, в изобразителното изкуство също. Нещата са несъизмерими при автори, които работят в една посока, която няма достатъчно публичност. Характерът на изкуството му е такъв, че не е по изложбените зали, но има млади хора - и с амбиция, и с воля и смятам, че културата не е погребана, колкото и гробокопачи да има.

- А вие как изградихте своя стил и как се променяхте през годините?

- Промените не са преднамерени, те са съвсем естествени. Дори не мога да кажа как. В младежките години са ме вълнували различни неща. Тогава изявен беше по-скоро стремежът ми към една монументална и чиста форма. Въпросът беше малко да се отделиш от инерцията и от т. нар. официални схеми и аз търсех една монументална форма. По-късно тръгнах по една по-психологическа и характерологична форма. Но нищо не беше преднамерено. Това, което се случваше във времето, и идеите, които идваха, формираха и моето по-различно отношение към проблемите.

- Какъв е погледът ви върху българското изобразително изкуство като цяло?

- Обобщения не бих си позволил да правя по няколко причини. Нещата са много нестандартни първо като развитие, като проблемите са взаимно изключващи се. В концептуалните изкуства вървят в една посока, в класическите - в друга. Не бих си позволил да правя обобщение в случая. Но мисля, че е жива все още българската култура.

- Какво е мястото на българското изкуство в европейския контекст?

- Европейски контекст нищо не означава. Това е един пълен хаос в художествените критерии. И да кажеш дали сме тук, или там в европейския контекст, или къде са надули свирката и къде пиарът е работил повече, а ние сме останали извън тях или пък някой е влязъл в него, това не може да бъде мярка. Лично аз имам достатъчно самочувствие. В Европа аз бях много отдавана - още преди да се заговори за Европейски съюз. Вижте за футбола мога да ви кажа къде сме, защото там има съизмеримост. В изкуството няма съизмеримост.

- Какво днес провокира твореца?

- Твореца всичко го провокира. Много са индивидуални нещата. Истинският творец винаги има мотиви за работа. Самото време провокира. Зависи от нагласата. Има творци с по-камерна нагласа, други, които се вълнуват от гражданските проблеми, но за художника винаги има какво и да го мотивира, и да го разочарова. Първото и най-важно нещо за твореца е илюзията, че има смисъл от това, с което се занимава. Лично аз не си въобразявам, че изкуството ще промени света. Достатъчно е, че има хора, които се вълнуват от него и имат нужда от това, което правим. В България се появяват все повече колекционери на изкуство. А този факт е мотивация за художника. Има някаква светлина в тунела, дано само тя не е от насрещния влак.

- В частните колекционери ли е спасението за творците?

- Преди ръцете на частните колекционери бяха вързани. Всички пътеки за съществуването на този пазар бяха блокирани. Вниманието беше съсредоточено върху археологията. А в изкуството и културата има и други неща. Аз съм стигал дотам, че се е налагало да удостоверявам с документ, че съм автор на собствените си творби. Проблемите са наследени през годините. Правят се, разбира се, опити за промени, но засега те са частични.

- Икономическата криза не се ли отразява на художниците?

- Нашето изкуство не се показва, но това е въпрос на отношение, не на финансова криза.

- Какво смятате, че трябва да се промени?

- Отношението. Йерархията на ценностите е объркана. Оттам тръгват нещата. Не може хора, които не стъпват в изложбените зали, които не са прочели пет книги, да формират културната политика.

- Как ще коментирате сегашната политика в областта на науката и културата? Според вас нужна ли е БАН на България?

- Да смяташ, че БАН не е нужна, означава да смяташ, че нацията няма нужда от наука и от култура. Така излиза. Когато слушаш министъра на финансите, според него няма нужда от наука и култура. Да нямаш преценка какво е БАН, какво се прави в един институт, какви хора има в него, които имат принос не само в своите области, но изобщо са с цялостен световен принос. Министърът на културата не го коментирам по други причини. Той е друга тема. Ако ме попита, ще му кажа какво мисля за него.

- Каква беше за вас изминалата 2010 година?

- Както всички години - сложна, трудна и противоречива. Има неща, които се направиха и които за съжаление отминаха - като изложбата ми за Катин например. Тя беше важна за мен със самия факт, че се хванах с тази проблематика, с темата за братоубийството. Както винаги годината бе доста напрегната. Не смея да кажа резултатна или не, но не съм излизал от занаята, което за мен е много важно. Това време е осмислено и творчески, и граждански.