Брой 44                                                  

17 - 23 декември 2010 г.


 

 ЗАЩО ПОКАНИХМЕ ...

 

Златка Мачева

 

Център "Отворена врата" в Плевен, който е известен в цяла България с помощта, която оказва на хора, жертви на домашно насилие, стана на 10 години. С ръководителя на неправителствената организация Златка Мачева разговаряме за проблема битово малтретиране, за изострящите се случаи през последната година, за липсата на достатъчно специалисти в сферата, както и некомпетентността на социалните служби.

 

Основните причини за домашно насилие са алкохолът и кризата

 

Златка Мачева е родена на 5 февруари 1964 г. в гр. Стамболийски, Пловдивска област. Средното си образование завършва в СОУ "Стоян Заимов" в Плевен, след това завършва електронно-изчислителна техника и 11 години работи в банковата система. През това време започва да учи психология във ВТУ "Св. св. Кирил и Методий". По време на обучението участва в тренинги по прилагане на различни психологически методи. След бакалавърската степен по психология завършва и магистърска - социална психология. Следват множество сертификати, свързани с развитието на дейността на неправителствената организация, сред които и от чужди преподаватели - от Американската агенция за международно развитие за създаване и управление на социалните предприятия в България, от Американския университет в България за управление и разработване на проекти по еропейски програми, от американската организация "Нест интернешънъл дивелъпман директър" за развитие на социални предприятия в света. Преди 10 години тя и още няколко човека създават център "Отворена врата" за жени, преживели домашно насилие.

Интервю на Ралица ПЕТРОВА

- Г-жо Мачева, как ви хрумна идеята за центъра и защо се насочихте точно към проблема с домашното насилие?

- Обрекох се на идеята да се създаде една истинска неправителствена организация, състояща се от професионалисти, които да обгрижват хората с проблем. През 1999 г. просто прочетох в един вестник, че в София е създадена асоциация "Анимус" от психолози, които ще подпомагат жертвите на домашно насилие. Попитах ги дали може в Плевен да се създаде клон на асоциацията, защото сме група психолози и социални работници. Те отговоригха, че нямат такива заложени цели, но ако ние сме няколко човека, можем да създадем НПО и те ще ни предоставят материали. Така се събрахме, направихме съответните постъпки. И организацията ни мина през своето развитие, като първият проект беше за създаване на консултативен център "Отворена врата". Така започнахме преди 10 години. Сега екипът ни се състои от трима психолози, една медицинска сестра и шест социални работници - това е по държавно делегираната дейност. Отделно има още 6 човека, които са обучени от 10 години, и те консултират и подпомагат консултативния и кризисния център. Всичките са специалисти, предимно са завършили здравен мениджмънт и психология.

- За 10 години промени ли се мисленето на българина по темата, неговото отношение към проблема?

- Допреди 10 години темата за домашното насилие беше абсолютно табу и не се говореше за това. Оказва се обаче, от което аз напоследък съм силно обезпокоена, че все още тази тема е срамна за обществото и тя провокира хората да се държат агресивно спрямо тези, които смеят да говорят или полагат усилия за стопиране на домашното насилие.

А то е факт - ето поредният шок - 8-годишно дете от с. Торос, убито от пияните си родители.

- Каква е тенденцията при случаите, с които се сблъсквате ежедневно?

- Случаите стават все по-тежки, изострят се. През последната година те са по-малко като бройка, защото кризисният център не работи 6 месеца, но стават все по-тежки - изключително занемарени, със сексуално насилие над деца, с много тежко насилие над жени... Не знам дали сте виждали жена, която не смее да се изправи, а ходи клекнала, за да не я видят. Не знам дали сте виждали такава смачкана физиономия, от която не можеш да разбереш това човек ли е заради раните и хематомите. Не знам дали много от хората, които четат вестници, слушат радио и гледат телевизия са виждали очите на майката на изнасиленото дете, сълзите на бащата, който казва: "Помогнете ми. Последно у вас ми е надеждата да спася детето си". Проблемите са много сериозни и са нужни много добре обучени хора, за да не направят пакост. Защото много често хората идват със суицидни мисли, с мисли за самоубийство, тъй като не могат да се справят и цялото семейство страда. А трябва да се опрат на нещо, за да продължат.

- Най-много жени ли ви търсят за помощ?

- Тази година имаме повече настанени деца. При консултирането обаче се забелязва и друга тенденция - идват много възрастни хора, които търпят насилие от вече порасналите си деца и внуци. Разбира се, имаме и много тежки случаи на жени, но им помагаме да тръгнат напред и да се справят. Искам да кажа, че за пръв път в нашия съд се приложи мярката за включване на насилника в терапевтичните програмите, които ние разработихме през 2009 г. съвместно с общината. Защото насилието няма само една страна, а две. И с тях трябва да се работи. Ние вземаме мерки за засегнатия, помагаме му, когато животът и здравето му са застрашени, дори децата му. Но има и друга страна. Ние като психолози си задаваме въпроса: какво го кара този човек да постъпва така. Най-честата причина е, че най-вероятно в детството си е бил малтретиран, че неговите родители така са се държали един към друг. И този човек знае, когато има проблем, да се справя като прилага насилие.

- Каква е причината за изострянето на случаите през последната година?

- Масовата причина е алкохолът. А когато в страната има икономическа криза, социалната криза къде е? Тя е два - три пъти по-голяма. Т. е. как се справя този човек? Връща се у дома си без работа, без пари, най-вероятно търсил през деня, напива се и естествено стават тези скандали, обвинения и т. н. Всъщност насилието е безсилие.

- Мъже обръщат ли се към вас?

- Да. Тези в активна възраст се оплакват от психологическо насилие. Но по-възрастните са и бити. Напоследък има едно обръщане на нещата в семейството - жените по-често имат работа и мъжът става зависим. А нашето общество е патриархално и това трудно се приема от другата половина. И затова не е виновна жената, не е виновно обществото или кризата, а просто имаше един много дълъг период, в който се говореше как жените трябва да ходят по-дълго на работа, да бъдат равни на мъжете. А има го и това, че женският труд е по-ниско платен и работодателите го предпочитат.

- Доколко малтретирана е българката, в частност плевенчанката, в сравнение с жените в другите страни?

- През 2004 г. бях във Виена, където изработвахме европейски стандарти за работа в подслони. И там стана ясно, че процентът на домашно насилие в България е 76 и е абсолютно равен на този в Швейцария. Много тежко домашно насилие има в Скандинавските държави, в Испания, Франция. Изобщо нямаше държава сред развитите, която да не беше спомената.

- Можете ли да откроите най-зловещата човешка трагедия, на която сте била свидетел в центъра?

- Много са. Но ето един пример. През нощта баща пребива жена си и двете си деца. Тя трябва да ги изведе от дома веднага. Търси личния си лекар за съдействие. Голямото дете беше с много тежко умствено увреждане, носеше го на ръце. Беше му избит един зъб. Бяха от далечен град. И никога няма да забравя безнадеждните погледи, които имаха тези деца, страхът в очите им. Намираха се в изключително критично състояние.

Другият случай е на жената, която не смееше да стои права, а ходеше клекнала, защото се страхуваше да не я види някой през прозореца. Беше претърпяла ужасяващо домашно насилие.

И друг случай: кметът на населено място докара жена. Беше с бебе. И ми каза, помня точно думите му, че това момиче е превърнато в аргатин от майка си. Тя гледала животните на полето с бебето си, не се прибирала вкъщи. Това момиче, съвсем младо, беше жалка картинка - в устата й нямаше почти нито един зъб, повечето бяха избити.

И много други.

- Каква е съдбата на тези хора? Какво се случи например с жената, която не е смеела да се изправи?

- Ще започна с уточнението, че нашата работа не е да разделяме семейства, а по-скоро да отворим пространство, в което те да се предоговарят как ще продължат. И много жени решават да се върнат, за да дадат още един шанс. Така направи и тази жена. Последва я още по-страшно насилие и тогава тя сложи край. Но хубавото при нея е, че имаше много силна подкрепа от семейството си и големия си син. След години те ни се обаждат да ни кажат, че са добре, някои дори са сбъднали мечтите си. И това е наградата за нашия труд.

- Многократно сте заявявала, че след влизане в сила на Закона за защита от домашно насилие през 2005 г. нещата коренно са се променили - повече жени са започнали да търсят правата си. Но този закон даваше вратичка за уреждане на имотни спорове, например. Т. е. жената се оплаква, че е малтретирана и мъжът бива изведен от жилището, което остава за нея. Сблъсквали ли сте се с подобни казуси?

- Да. Имаше такива, които се опитваха да си играят със закона. И тук е особено важна ролята на специалистите - да могат да преценят. В интервюто веднага виждахме за какво става въпрос и такива опити се стопираха веднага.

- Има ли вече в България достатъчно обучени специалисти по темата домашно насилие?

- В България все още няма много обучени специалисти, които да работят с травмата, да помагат на хората да преживеят даден шок, който ще ги преследва през целия им живот.

- Успявате ли да координирате добре работата си със социалните служби, тъй като се говори много за некомпетентност в тези среди?

- Социалните служби не работят добре и мисля, че причината за това е голямото текучество в тях. Има двама - трима човека, които остават постоянно там на работа, защото най-вероятно това е тяхната мисия, обрекли са се на това и вярват, че в крайна сметка нещо ще се получи. Но няма такава програма или система, по която да се обучават специалистите. Другият проблем е, че в службите работят много малко хора, а обхващат големи региони. В Плевен с нашия отдел работим много добре, създали сме много добра координация помежду си. Но погледнато общо за страната, защото от цяла България при нас насочват възрастни и деца, ние срещаме незнание, неразбиране и непознаване на новото законодателство.