Брой 41                                                  

26 ноември 2 декември 2010 г.


 

 ЗАЩО ПОКАНИХМЕ ...

 

Проф. Боньо Лунгов

 

На 17 декември ще бъде премиерата на първия български мюзикъл в репертоара на плевенския ДКТ "Иван Радоев" "Стая № 304". Драматургията е на Петър Ковачев по книгата "Нагоре по стълбата, която води надолу" от Бел Кауфман, а музиката - на Мишо Шишков - младши. С режисьора на постановката проф. Боньо Лунгов разговаряме за предизвикателствата пред твореца, за мотивацията на младия актьор и за състоянието на българския театър по време на т. нар. реформи в сценичните изкуства.

 

Реформа трябва да има, но сега се прави по най-идиотския начин

 

Проф. Боньо Лунгов е роден в София на 21 май 1953 г. Завършил е куклено и актьорско майсторство, а след това следва режисура. Първоначално работи като актьор в Пловдив и София. В момента е преподавател в НАТФИЗ "Кръстьо Сарафов" в София.

Работил е в много театри както в страната, така и в чужбина. Ръководи курсове, свързани с кукления театър. Бил е режисьор на постановки в Босна и Херцеговина, Черна гора, Македония, Германия, Франция.

Носител на награди за режисура.

Интервю на Вяра ЦЕНОВА

- Проф. Лунгов, какво ви доведе като гост режисьор в плевенския театър?

- В България мюзикълът не е развит и няма традиция. Български спектакли, направени с наши композитори, с наши идеи, се броят на пръстите на ръката в историята на театъра. Да се направи такова нещо точно в този момент на криза, е голямо предизвикателство. Независимо, че драматургията е по американски автор, човекът, който е направил първоначално драматургията и е преработил книгата на Бел Кауфман, е вашият много добър драматург Петър Ковачев - едно име, с което Плевен може да се гордее. Аз съм влюбен в нещата, които той е написал. Това е последното, което не съм реализирал като постановка. Това ме доведе най-вече в Плевен.

- Разкажете повече за самата постановка.

- Това е представление, което е започвано два пъти в Плевен преди години и не е завършвано. Някои от актьорите, които сега участват в спектакъла, са били разпределени и тогава. Композитор е Мишо Шишков. Момчето миналата година взе наградата на композиторите в моя постановка в Централния куклен театър в София "Питър Пан" и сега сме тръгнали в осъществяването на този проект - първи в Плевен в този жанр. Мога да твърдя, че музиката е много добра, а това е едно младо момче, син на известен наш композитор, който също е работил в плевенския театър - Мишо Шишков - старши. По стечение на обстоятелствата разбираме, че бащата е трябвало да напише музиката преди това. В този мюзикъл нещата са се навързали по странен и любопитен начин.

- Как се работи с актьорите в плевенската трупа?

- Аз не познавах много екипа, но това, което мога да кажа е, че притежавате прекрасни актьори, много работливи - нещо, което е много странно. Те репетират много, уморени и претоварени са, но аз нямам проблеми с тях. Мюзикълът е много тежък за постановка. Много е отговорен за актьорите - те трябва прекрасно и да пеят, и да танцуват, в същото време да изградят своите роли като във всяко драматично представление. Този синкретизъм е доста сериозна задача.

- Публиката би ли отговорила адекватно на едно такова нестандартно решение?

- Решението е много стандартно. Това е проблем, който вълнува всички в момента. Става дума за едни клас с изоставащи ученици, които са много буйни, и една прекрасна учителка, до която те се докосват. Основният проблем в цялата драматургия, това, което ние търсим в момента е, че само личности учители могат да възпитат и личности ученици. Този проблем е толкова важен и актуален навсякъде, че не би трябвало да не запали повече хора, защото той няма адрес за ученици или за възрастни. Това е един проблем, който би трябвало да развълнува всички. Самата драматургия е много добра, с хубав текст, песните са много поетични и много хубаво преведени. В случая има всички компоненти, които би трябвало да привлекат хората и да има успех. Защо да няма Плевен такова представление? Досега не съм имал случай да се проваля, дано да не е първият път. Ако му се направи един добър мениджмънт и ако то се види от повече хора, аз съм първият, който ще го заведе и на един добър фестивал, за да се види.

- В плевенския театър има двама ваши ученици, които дойдоха буквално от студентската скамейка...

- Мариян Стефанов и Елица Анева - последните двама актьори, които са дошли във вашия театър миналата година. Те са много интересни и мисля, че ще направят добри неща.

- На какво учите студентите си?

- Сега разбирам, че доста правилно в някои посоки. Разбира се и много неправилно вероятно понякога. Но аз ги уча на работа. Това е първото нещо, което ми се отблагодарява в момента. Защото те са много активни. Навсякъде, където са отишли в театрите, аз получавам поздравления, че тези хора са сериозни. Първото нещо, на което ги уча, е да се занимават сериозно с тази професия, а да не бъде тя нещо, което ги занимава временно. Има смисъл, когато тези хора са обучени професионалисти. Другото, на което знам, че със сигурност съм ги научил, е да си сверяват непрекъснато часовника. Трябва да вземат най-правилното и най-хубавото от традицията и да го развиват. А това ние им го дължим. Те могат да се развиват в една добра драматургия, в един театър, който е менажиран добре, с добри режисьори. Това може да ги развие. И да ги убие много бързо, ако има всичко това с обратен знак.

- За младите актьори да работят в един провинциален театър е нито престижно, нито доходно. Как може да ги мотивирате да останат?

- За актьора предизвикателството първо е работата. Ако той е истински актьор. Да, условията са трудни. Но аз никога не съм делял театрите на провинция и на София и не го казвам от куртоазия. С Мариета Калъпова бяхме колеги в началото като завърших и сме приятели още от тогава. Тя остана тук, но това не я прави по-лоша от други, които работят в София. Друго ваше прекрасно дете, което кандидатстваше навремето при мене, а сега вече играе в моя пиеса - Красимира Кузманова, намира начини да работи и в София, и тук. Един Гената (Генадий Николов, б. а.), който познавам отдавна - също е прекрасен актьор, не по-лош от всички негови колеги в София. Или един Адриан Филипов, който може да стане звезда от национален характер в един момент. Човек намира по някакъв начин своя път. И какво значи провинция - това, което правим ние в момента, е доста голямо предизвикателство от редица рутинни неща, които се правят в театри с много повече възможности и повече средства, макар че сега средства никъде няма.

- Имате добра реализация в чужбина. Защо работите в България?

- Винаги съм ходил и съм се връщал. Никога не съм искал и не ми е било интересно да остана някъде. Обичам да пътувам, да работя в непознати театри, с непознати актьори. Всяка година правя поне по три постановки навън. Българите сме едно племе, което е изключително талантливо и интересно, но не знаем какво притежаваме. Понякога чак ме е яд, че винаги казваме - да, но вижте какво се прави навън. А не се огледаме, че тук е истината - в тези хора, които са безкрайно талантливи. Човек трябва да има информация. Ние живеем в ХХI век и е предизвикателство за всеки режисьор да се среща с нови трупи. Аз не бих могъл да работя на едно място. Може би възрастта ще ме спре скоро. Но това е предизвикателство - да се срещам с нови и нови артисти, с нови култури.

- Какво мислите за реформата в сценичните изкуства, която се провежда в момента в България?

- За мен това, което се случва в момента, е едно безумие. Много е лесно да кажем: ние го правим по еди кой си образец. Но не е така. Това са неща, които наистина не могат да станат с щракване на пръсти. Това са пропуснати неща и ние искаме изведнъж да станат, но това са човешки съдби и ти не можеш да прескочиш всички тези хора, за да направиш просто реформата. Тази реформа е нужна, но начинът по който се провежда в момента, е най-идиотският. Да не заблуждават хората, че по този начин се прави на Запад. Не е така. И само който не е работил там, може да говори такива глупости. Не става по този начин.

- Какво според вас трябва да се случи?

- Аз не казвам, че не трябва да стане. Но не така и не точно тази реформа, която се прави в момента. Да, трябва да се направи така, че хората да се привлекат в театъра, този театър да започне да печели по някакъв начин, но аз печеливш театър не съм видял по света. Нека да ми покажат как става без подпомагане от града, който иска да има театър, без подпомагане от държавата, поне финансиране по проекти. Да, трябва да бъдат качествени актьорите, образовани, да привличат публика. Вярно е, че репертоарът трябва да е интересен, че не може да седиш на щат в театър, без да играеш. Но с лека ръка да кажеш - така беше, сега ще бъде по друг начин - нищо позитивно не може да се случи. Ще стане прехвърляне на топката до момента, в който се разрушат много неща и след това ще ни трябва много време, за да поправим вредите.

- Как е на Запад?

- Веднага ще дам за пример моята специалност куклен театър, в която мога да твърдя, че познавам нещата до край. Ние създаваме това зрелище за децата, и то трябва да бъде представено от една хубава трупа. Това е едно изкуство, което има своята традиция, и то трябва да се развие. Сега се иска да минем на едни много малки трупи или семейни театри, формации, защото това е на Запад. Но те нямат това, което ние имаме, което ние сме изградили с годините. Ние сме обучили хора, школата ни се търси навсякъде. Аз мога с това да се храня - като проведа два курса за годината на Запад. Но защо викат мен и мои колеги? Защото ние сме по-напред. Ние отиваме да ги учим, вземат от нас каквото могат, а ние на собственото си място искаме да разрушим изграденото и да станем като тях. Това е безумие. Когато дойдоха специалисти от Европейския съюз в академията да обсъждаме промените в нашите програми преди една година и седнахме да разговаряме, те казаха: ние нямаме какво да ви научим, бихте ли дошли да преподавате при нас, защото вие сте по-напред. Да, вътре в системата има проблеми и трябва да се регулират. Ти може да нямаш 20 души трупа артисти, може да са 10, но дай на тези хора да работят, дай им прилично заплащане и им осигури среда, в която нормално да се развиват. Да идват режисьори, да има продукция.

- И добър мениджър, който да разполага с парите си...

- Точно така. А ние правим глупости и след това съжаляваме. Затова хората в момента са подтиснати, уплашени, наврени са в миша дупка. Аз не мога на 58 години да си сменя професията и нямам такова намерение. Просто ще отида навън. Но защо? Като мога да помогна на младите хора да научат нещо, което съм учил с години. Може да не е най-доброто, но аз знам повече от някои хора навън. А ние казваме: вижте как е там. Видяхме. Не можете да ме излъжете.

Как може театър без експеримент. Театър, който да не рискува. Вижте в последните 20 години на т. нар. демокрация какво се случи. Имаше момент, в който започнаха всички тези долнопробни пиеси, минахме през модата на разголването, през евтиния хумор. Сега пак ли това искаме?

- Чалгата ни залива отвсякъде. Мисията на театъра е друга...

- Да. И тъкмо нещата тръгнаха, залите се напълниха, започна да се случва нещо - и ние отново ще го разрушим. Това ще ни се върне стократно, за съжаление. Ето Плевен. Имате прекрасна сграда, никъде нямат такава. По какъв начин да стане печалбата - да стане на кафенета ли? И тогава един град с традиции ще стане като всички останали. Не познавам актьор, който иска да се провали. Но ние не сме търговци. Кажете ми един успял бизнесмен актьор. Говоря за този по душа, с талант на актьор. Няма такъв. За такива престъпления някой ще трябва да отговаря чисто морално. Защо тези хора, които извършват реформата, не дойдат да видят какво преживяват актьорите, които ще останат на улицата. Как спи спокойно този, който е отговорен за това.