Брой 38                                                  

5 - 11 ноември 2010 г.


 

 ЗАЩО ПОКАНИХМЕ ...

 

Емил Димитров - син

 

По време на откриването на изложбата "Без грим" в Регионалния исторически музей (РИМ), посветена на 70 години от рождението на Емил Димитров, разговаряме с неговия син - за живота на един голям човек и музикант, за отношението на родния му град към него, за настоящето и бъдещето на родната българска култура и за посланието, което отправяме към следващото поколение.

 

Известната фамилия задължава да бъдеш една идея над другите

 

Емил Димитров - син е роден на 9 април 1970 г. в София. Завършва "Ударни инструменти" в Консерваторията и "Публична администрация" в Югозападния университет - Благоевград.

Дълго време се занимава с музика, а през последните десет години работи по различни проекти в енергетиката.

Щастливо женен за съпругата си Жаклин. Имат син - Мартин, на 8 г. и половина.

Интервю на Вяра ЦЕНОВА

- Г-н Димитров, кои са най-интересните експонати в изложбата, на които бихте посъветвали посетителите да обърнат по-голямо внимание?

- Ако внимателно се вгледате в изложбата, в нея има много лични моменти, които за пръв път дават представа какво има зад грима на артиста. Експонат със специално внимание е първата снимка във фоайето - една от любимите на семейството, на която Емил не позира - усмихнат, рошав и много истински - вижда се дълбочината на неговия добър характер. Микрофонът, който показваме, е първият, който е направен по поръчка в Германия след първото му турне в Русия. Съобразен е с неговите гласови възможности и тембър на гласа и е правен специално за него. На някои от ранните снимки от 1969 г. се вижда, че той навсякъде пее с него. Лавровият венец му е подарък от Франция. Има много награди там, после в Русия и чак тогава у нас. Нашето общество приема хората, които първо са приети навън. Това не се случва само с него. Ние в момента не разглеждаме творчеството и живота на една българска звезда. Нека да мислим какво е допринесъл той, като един мост между онази музика на Запад и нашата, и как съумява с много стойностни социални послания и текстове да ги оформи по един популярен начин и те да звучат до ден днешен като една фатална музика, както е наричана в онези години.

- Какви са най-ярките ви спомени от баща ви?

- Целият ми съзнателен живот е личен спомен, нямам възможност да ви го разкажа целия. Нямаме специални случки. Баща ми беше много мил и добър човек. При нас връзката беше повече духовна. Събирахме се без много да се обясняваме. Музиката винаги ни е свързвала. Целият ми живот е свързан с него. Дори сега, когато го няма, непрекъснато е с нас, аз не съм променил нищо, което той е оставил.

- Смятате ли, че по някакъв начин е останал недооценен?

- Не. Оценката по принцип е нещо много лично за всеки един човек. Той знаеше, че хората го обичат. Знаеше какво е направил за музиката и за България. Никога не се е имал за нещо невероятно. Напротив. За него най-голямото удоволствие беше да композира - да напише някоя песен, да излезе и да я изпее пред публика. Той живееше за публиката и за сцената. Недооценен - не смятам. Той никога не се е слагал на властимащите в момента - изразът може да не е хубав, но е точен. Оценен е от хората. Когато си отиде, дойдоха над 6 000 души. Лично аз не съм виждал такова нещо. Стиснах над 6 000 ръце различни, на хора от всякакви прослойки, професии и възраст. Това за мен е много голяма оценка.

- Прави ли се достатъчно днес да се популяризира българската музика?

- Този въпрос мен като българин много ме вълнува. За съжаление няма такава медийна политика. Единственото радио, по което пускат българска музика, е "БГ радио". Националното радио пуска доста по-рядко, за телевизията да не говорим. По принцип знаете, че освен националната телевизия, при която е архивът, няма телевизия, която да пуска друга музика, освен т. нар. съвременна забавна музика с етно мотиви или т. нар. чалга. Това трябва да е държавна политика - да се подкрепя българската музика, българските творци. Не само музиката, а и театъра и всичко. Не искам да политизирам въпроса, но това е заболяване на цялото ни общество. Ние оскотяваме всеки ден, ние се обездушаваме, а българинът не може да живее без култура.

- Виждате ли последователи на баща си в съвременното поколение български изпълнители?

- Сред съвременните млади изпълнители има много кадърни хора, но не мога да дам оценка дали някой има неговите качества. Това може да покаже само времето. Всяко едно изкуство реагира по един уникален начин на артиста, който го прави, така че времето ще покаже.

- Говореше се, че къщата на Емил Димитров в Плевен ще бъде разрушена. Върху нея е поставен барелеф с неговото име. Какво ще се случи с тях?

- Къщата много отдавна е продадена още от дядо ми. Може би от 50 - 60 г. не е собственост на фамилията. Улицата се казва "Емил Димитров", а барелефът може да го сложат на залата, която носи неговото име.

- В родния град на баща ви има и паметник, който вие още в началото не харесвахте. Има ли някакво развитие тази тема?

- Не знам да има развитие. Моята позиция е, че лично аз не приемам този естетически израз, който е показан в този паметник. Не бих искал поколенията по този начин да запомнят образа на Емил, но все пак това е решение на общината. Аз съм благодарен, че има паметник, но щях да бъда по-спокоен, ако поне ми бяха показали проекта преди да стане, за да може да го обсъдим заедно.

- В първото издание на конкурса за нова българска песен, посветен на баща ви, вие бяхте сред основните организатори. На второто не присъствахте. Тази година поканен ли сте на "Златният Арлекин"?

- Не съм поканен. Този фестивал се провежда изцяло от община Плевен. Въпреки че след първото издание и по време на него обсъждахме една концепция на фондация "Емил Димитров" за съвместно провеждане на фестивала. По един по-различен начин, с доста по-високи художествени цели, но оттогава насам не съм присъствал и фондацията няма нищо общо с фестивала. Не мога да бъда обиден. По принцип в началото идеята беше фестивалът да се казва "Емил Димитров", но може би защото аз не съм поканен, вече се казва "Златният Арлекин".

- Вие можете ли да пеете?

- Имам тембър, подобен на този на баща ми, но от малък си наложих да не се опитвам да пея. Може би заради него, защото не съм вярвал, че ще мога да пея поне като него. И затова не пея. Пея само на лифта в Банско, след като съм обядвал.

- Първото ви образование е музикално. Защо след това решихте да скочите в коренно противоположно поприще, а не продължихте да се занимавате с изкуство?

- В България през последните 20 години се налага една тенденция, че никой не работи това, което е учил. Въпреки постиженията, които бях постигнал в света на изкуството, с което се занимавах, така се случи в живота ми, че трябваше да се върна в България в едни години, които за съжаление са на път да се повторят - когато културата не значеше абсолютно нищо за никого. И се наложи да се занимавам с други неща. Сега пък вече го приемам като лично задължение, като една война срещу пошлото и бездуховното и смятам оттук нататък да се занимавам с култура и изкуство. Защото всяка загубена светла душа, която се откаже от хората, е печалба на тъмнината и бездушието.

- Как мислите да го направите? Това не е ли мисия обречена?

- Без да звучи помпозно, ако така разсъждаваха българските будители, нямаше да има български език, книжовност и култура изобщо. Винаги трябва да се борим и винаги доброто побеждава, макар и не във всички филми.

- Сега има ли будители?

- Има. Винаги по всяко време винаги е имало будители, винаги е имало гласове в пустинята, но колкото по-рано осъзнаем, че духовният живот зависи от всеки един от нас, толкова по-бързо ще се оправим. Иначе се превръщаме в лакеи, в роби, в обслужващ персонал - хора без светлина, бездушни и тъмни. Аналогията - салата, ракия...

- И сръбска музика. Така беше до преди да се появи нашият аналог...

- Все пак музиката е най-върлото отражение на времето, в което живеем. И като слушате какво се създава в България в момента, винаги може да кажете как живеем и какви са ни духовните ценности.

- Дълго време се коментираха политическите ви убеждения и предоставянето на "Моя страна" за химн на БСП. Какво е политиката за вас?

- Химнът е дарен от мен на БСП по желание на баща ми още приживе, понеже е поискано от тях. Това няма нищо общо с моите политически убеждения и кариери. Ако службата ми в идея на някакво общество със социални желания и борба за социална справедливост може да се нарече кариера. Това отнема, това взима, не бих казал, че допринася. Колкото повече хора са ти гласували доверие, толкова по-висока е отговорността, която носиш. Така че аз не го смятам за политическа кариера. За мен всеки човек се ражда с леви убеждения. Любовта към майката, към семейството, към родината, също сама по себе си е една лява идея. Запазването на социалните придобивки, които са градени и извоювани от хората от 1918 г. до ден днешен не само в България, но в Германия най-вече, откъдето идва и социалдемокрацията като понятие, трябва да се запазват на всяка цена. И дълг на всеки човек, който е решил да се занимава с политика, е да работи за опазването на това, което вече е постигнато.

- На какво учите сина си?

- Аз не мога да искам да го науча на нищо. Аз му показвам. Уча го да бъде човек, уча го да уважава предците си, българската история, да се гордее, че е българин. Показвам му всички неща, които са създадени от българи. Искам да не го е срам, че е в България. Искам да има самочувствие. Не че той няма, защото казва: тате, аз май съм от много известна фамилия. Да, от много известна фамилия си, но оттук следва, че бидейки от много известна фамилия, ти цял живот ще трябва да бъдеш една идея над другите като постижения, защото дори една твоя грешка ще се разглежда по съвсем различен начин. Уча го на отговорност, на грижа, да се радва на есента и пролетта. На обикновените неща го уча.