Брой 33                                                  

1 - 7 октомври 2010 г.


 

 ЗАЩО ПОКАНИХМЕ ...

 

Неда Антонова

 

След като втората част на трилогията "Вино" на Неда Антонова вече е факт, разговаряме с авторката за любовта и виното, за болестта и вярата, за театъра и действителността, за корените и за равносметката - житейска и творческа, в навечерието на един юбилей.

 

Всеки вярва в онова, което му липсва, и за него се моли

 

Неда Антонова е родена на 28 ноември 1940 г. в с. Николаево, Плевенска област. Завършила е Института за култура в Санкт Петербург. Работила е като журналист; редактор в художествената редакция на Военно издателство "Св. Георги Победоносец"; писател в групата на военните писатели и композитори при МНО. Основател на сп. "Отечество". Член на Съюза на българските писатели (СБП) от 1983 г. Автор на стихосбирката "Повторими неща"; на тетралогия исторически романи "Памет": "Войната свърши в четвъртък", "Не умирай вместо мен", "Ангела", "Приют за щастливи"; на трилогия за юноши: "Обичам те, вълк", "Вълк на покрива", "Разбивачи на касички", както и на други романи: "Три кита в аквариума", "Лобният път на сърцето", "Надали", "Полугол и полугола", на трилогията "Вино": "Вино и молитви", "Вино и оръжия", "Вино и чудеса"; на повестта "Ирма, жената на бог Марс"; на пиесите "И слезе Господ на земята", поставена в Театъра на армията, "Гълъб за сърдечни послания" и "Звезда от последна величина" - в телевизионния театър. Някои нейни романи са преведени на френски, руски, чешки, полски език. Има награди от Националния фонд "Развитие" и Националния център на книгата. Неда Антонова е единствената жена носителка на наградата "Златния меч" за най-добър разказ на списание "Български воин".

 

Интервю на Вяра ЦЕНОВА

- Г-жо Антонова, какво е виното във вашата трилогия?

- За разлика от всички дестилати, виното не е просто питие. То повече прилича на същество, съпътстващо човешкия род от самото му възникване. Поне по нашите земи. Затова честваме празника на зарязването, на гроздобера, на младото вино... Виноделието в бита на българина е нещо като шевицата в живота на българката. То е продукт на духовна необходимост и на творчество. Виното ни свързва с надбитийното - то е част от причастието, от тържественото възпяване на раждането, от молитвата и надеждата за опрощение, произнесени мислено над току-що покрития гроб. Виното е символ на особена духовност. То е нещо като стълба, спускаща ни в подсъзнанието или възвисяваща човека до надсъзнателното. Но само когато се възприема като духовен атрибут. В противен случай то си отмъщава. Особено ако го използваме за размиване на границите на истината. Тогава виното най-жестоко си отмъщава.

- С какви герои ще се срещне читателят във втората ви книга, има ли приемственост от "Вино и молитви"?

- Самата природа на текста, обозначен като трилогия, задължително предполага поне единство в мястото на действие. В дадения случай - във втората част, назована "Вино и сафари", съществува приемственост и на литературните персонажи. Героите от "Вино и молитви" - Веста и Ян - продължават да живеят и тук, но вече като родители на главния герой Дани. Декор на действието е един свят, който ние не познаваме, защото не си спомняме пребиваването си в него. Опитала съм се на основата на много документи, придобити със средствата на регресивната хипноза, а също и свидетелства на хора, преживели състояние близко до смъртта, да реконструирам едно битие, за което имаме откъслечни познания: битието на душата, напуснала тялото, и нейното обратно вселяване в плътта на новороденото дете. Въпросът, на който за себе си търсих отговор, може да се формулира приблизително така: "Ако е истина, че преди да се родим, сами избираме родителите, мястото на раждане и бъдещата си съдба, защо после животът ни се струва непосилно бреме и сме готови за всички наши страдания и крушения да упрекваме оня горе, който всъщност има твърде малка заслуга за собствения ни избор?!"

- "Болките на нацията пораждат болестите на индивида", казва един от героите ви във "Вино и молитви". Какви са конкретните измерения на боледуването и има ли лек за него?

- Всеки сам решава от какво да боледува - колкото и абсурдно да изглежда подобно твърдение. Ако например пушиш по две кутии на ден, трудно можеш да ме убедиш, че не си избрал доброволно да страдаш или дори да умреш от рак на белия дроб. Но това е битовата страна на нещата. Иначе съдбата ни на малка нация със заслужаващо възхищение минало ни обрича да се уповаваме на старата слава и да страдаме от това, че другите не знаят за нас онова, което ние знаем за себе си. И не ни признават. Тази национална болка поражда - у онези, които я усещат - потискащото чувство за национална малоценност, което пък от своя страна провокира психически симптоми. Но пак повтарям - само у онези от нас, които страдат от болките на нацията.

- В какво вярва днешният българин и за какво се моли?

- Всеки вярва в онова, което му липсва, и за него се моли. Бедният духом иска пари; богатият духом се нуждае от свобода. Болният иска здраве, здравият иска целия свят. Нещастният иска щастие, а щастливият се надява на вечност. Колкото хора - толкова болки, упования, надежди, молитви. По молитвите ни ще ни познаете.

- Автор сте на много успешни пиеси. Как виждате бъдещето на българския театър на фона на протичащите реформи в сценичните изкуства?

- Театърът е любимото ми изкуство. Обичам празничния дъх на полутъмната зала, внезапно избухналата в аплодисменти съпричастност на стотици хора, способността да гледаш в очите онези, заради които съществуваш, и да виждаш в тези очи оценката за твоя труд. Лечебно изкуство е театърът. Сърдечно, понятно, необходимо. Казвам го и като автор, и като зрител. Природата на театъра е такава, че той не зависи от реформи, постановления и други чиновнически хрумки и експерименти. Защото необходимостта от театър - от битие, по-висше от живота около нас - е иманентна за човешкото същество. И доката сме живи и мислещи, ние ще искаме понякога - макар само за час-два - да подменим съдбата си и да се изживеем като други: я Жулиета, я Разколников, я някой друг... В театъра душата си почива от себе си, идентифицирайки се с героите от сцената. Винаги съм вярвала, че там, където театрите са празни, пълни са лудниците.

- Тази година е юбилейна за вас. Ако се върнете назад във времето, кои са най-ярките ви спомени?

- Целият ми досегашен живот е пъстър и сладък спомен, изпълнен с един единствен и най-скъп на сърцето ми образ, който вече две години населява по-добрия от световете: моят Иван. Той ми посвети живота си, а аз му посвещавах текстове. На неговата светла памет е посветена и книгата "Вино и сафари."

- Живеете в Търговище. Остава ли ви време да се връщате в Николаево и какво ви носи престоят в родния дом?

- Николаево е в мене. На родното си село и на своето почтено и патриархално семейство дължа чувството си за хармония между привидно несъвместимите неща - например един зарезански огън, накладен на поляната сред разринатия сняг. Детството ми беше много сиромашко, но пък много свободно. То ме научи да субординирам ценностите. Местата им в скалата не са променени и до днес.

Ходя си в Николаево само на сън. Бащината ми къща отдавна е разграбена и мисля, че не бих имала сили да зърна порутените й стени. В околните дворове, където някога се разиграваше красивият и жизнерадостен театър на годежи, сватби и кръщенета, сега звучи гнусна чалга и пиянски цигански викове стряскат съня на празните къщи. Нищета, страх за живота, пълна безизходица на духа. Наистина "отникъде взорът надежда не види...". Тъгувам за моята скъпа учителка Цвета Пешева и за приятелката ми от детството Ваня Коева - те, милите, все още са там...

А докога ще трае тази гавра с българското село - коренът на българската нация - никой не знае. И това е най-тъжното.