Брой 23                                                  

25 юни - 1 юли 2010 г.


 

 ЗАЩО ПОКАНИХМЕ ...

 

Руслан Мъйнов

 

В понеделник популярният актьор и изпълнител на поп-фолк парчета изненада плевенската публика с ново амлоа. Като солист в концерта на Плевенска филхармония Руслан Мъйнов се изяви като тенор при изпълнения на популярни увертюри, арии и канцонети. За различните му превъплъщения, интереси и настроения разговаряхме импровизирано в паузите на една репетиция.

 

В многотията има по-голяма опасност да се повториш

 

Руслан Мъйнов е роден е на 15 ноември 1976 г. в град Измаил, Украйна. В България живее от 9 септември 1994 г. През 1998 г. завършва НАТФИЗ, специалност "Актьорско майсторство", в класа на проф. Надежда Сейкова. Явява се на кастинг за шоуто "Хъшове" на Слави Трифонов и прави кариера в бунтарското тв предаване. Той става една от звездите на "Шоуто на Слави", което по-късно напуска. После е един от водещите на "Господари на ефира", като нашумява изключително много с превъплъщенията си в "Бай Брадър". През 2007 г. се включва в колектива на телевизионното шоу "Комиците".

Мъйнов участва в десетки театрални постановки и издава пет музикални албума.

Интервю на Вяра ЦЕНОВА

- Г-н Мъйнов, проявявате се в жанр, в който не сме свикнали да ви виждаме. Откъде този интерес към класическата музика?

- При мен нещата са се случвали, без да се замислям много - какво правя, как го правя, откъде точно е дошло. Трябвало е да се случи. Поканиха ме да участвам в един концерт, пробвах се, после взех да се развивам, да ходя на уроци, за да го направя максимално близо до истината, макар че хората едва ли очакват от мен чудеса, но въпреки всичко под определено ниво е грехота да се падне. Но го правя с огромно удоволствие, получавам огромно удовлетворение от тези произведения.

- Не мислите ли, че публиката ще очаква от вас отново нещо комично?

- Може би, но все си мисля, че тук ще дойдат хората, които харесват тази музика и няма да чакат да започна да кихам пеперуди или някакви други такива неща да правя.

- Наскоро участвахте в постановката "Горски дух" по Чехов на Плевенския театър. Къде предпочитате да играете - в провинцията или в столицата?

- Аз предпочитам да играя в спектакли, където имам хубави роли, където да мога да изпитвам удоволствие от това, което правя, а не да играя някакви храсти или кламери само и само зор да съм в София. Освен в Плевенския театър, съм играл в Сливенския, участвал съм в оперетни спектакли на Старозагорска и Варненска опера. Нямам проблем, с голямо удоволствие ходя и играя. Театърът носи най-голямото удовлетворение от всичко, което правя. Песните, които пеех, фактически вече не пея, защото много ми доскуча, изключително ми доскуча. От 2004 г. не съм правил песни от този жанр. Не е изключено някой ден да ме подпре някое страшно вдъхновение и да изляза пак да изтропам нещо такова. Театърът е това, което носи най-голямото удовлетворение, телевизията - не. Защото там всичко е тагадък, тагадък - няма време за нищо, няма време да го обмислиш, да го направиш, трябва да си адски рефлективен и в крайна сметка ние ползваме в телевизията това, което сме научили от театъра, защото той продължава да е школа. Във всяко едно представление научаваш по нещо, контактът с публиката учи винаги.

- А какво е тогава телевизията?

- Това е друг вид удоволствие. Ако трябва да ги степенувам, театърът е най-голямото, но и другото има своя чар - тази динамика. Някой път ми се е налагало да играя по 8 скеча на вечер в "Комиците". Това е много нещо. Ти не знаеш кой си, къде си. Предизвикателството е много голямо.

- Бихте ли се снимали в риалити шоу?

- Не. Защото прекаленият битовизъм убива всякакво усещане. Все пак хората изграждат някакво мнение за теб, някакъв образ досъздават за теб и като те видят в този върл, дълбок и безпросветен битовизъм, всичко това умира. И това, което си ти всъщност, и то се затрива допълнително, не само онова, което те са си намислили. Мисля, че не бива.

- Големият въпрос, който тормози вашите почитатели, е ще се жени ли Руслан Мъйнов?

- Сега не, но това са неща, които търпят развитие. Не можем да кажем твърдо не и след две седмици друго. Затова план конкретен за момента нямам, но в перспектива си го имам намислено.

- Усмивката - оръжие, поза или начин на защита е?

- Усмивката по принцип може да бъде и трите. Аз се усмихвам, когато ми е приятно, когато са ми симпатични хората около мен. Иначе, когато са ми неприятни и когато не се чувствам уютно, не се усмихвам. Човек насила не може да се усмихва. Защото става вече не усмивка, а на руски има една дума - когато кучетата ръмжат нали знаеш как показват зъби. То става вече такова нещо.

- Ако не сте актьор с какво ще се занимавате?

- Аз не искам да не съм актьор, а и не мисля, че се налага да съм някакъв друг. Нека да си играя аз, пък ако закъсам, ще мисля. Не мисля, че театрите ще фалират. Има много трупи, които правят спектакли, всяка година изкарват нови премиери, които нямат нищо общо с държавата, общините, финансирането и продължават да съществуват. Театърът винаги ще го има, въпросът е под каква форма.

- Можете ли да видите скеча в живота?

- Най-вече там. Най-хубавите скечове са в живота, защото добър скеч е този, в който много хора се припознаят - припознаят ситуацията, себе си, комшията, началника си, случката. Тогава скечът е хубав.

- Това, че ви разпознават по улицата, навлизането в личния живот дразни ли ви?

- Навлизането в личния живот зависи от това ти до каква степен ще допуснеш хората там. Когато ме познаят на улицата, те не са влезли в личния ми живот - здрасти, здрасти, ха ху, хи ху и айде. Аз имам щастието хората в по-голямата им част да имат положително отношение към мен, щото представи си да не те харесват и да те познаят. Тогава вече е лошо. Господ ме е опазил на този етап, макар че никога не е късно човек да се орезили. Но за щастие аз изпитвам само положителни емоции от тези срещи.

- Не ви ли липсва Украйна?

- България, от всички места, където съм бил досега, ми харесва най-много. Може да ти липсва нещо, което го нямаш, но аз си ходя там, майка ми сега ми е на гости, сестра ми идва. Ако искам да видя някого, паля колата и заминавам, сутринта като тръгна, вечерта съм там. Нито е Китай, нито е Тибет.

- Как разпускате?

- Ще отговоря с виц. "Един човек пита друг: ти пушиш ли? Не, не пуша. А пиеш ли? Не, не пия. Наркотици нещо значи? Не! Ами проститутки? Не, не. Добре де, а как се отпускаш? Аз не се напрягам, бе!" На репетиция ми е приятно, на представление - също. Когато хората се радват, по-голяма почивка можеш ли да имаш? Това е много хубаво. Моят труд не е да зидам, да влача вар, да копая, да разтоварвам вагони, където да имам нужда да разтоварвам след това. Моят труд е свързан с творчество и с това, което винаги съм мечтаел да правя и за което съм учил. И сега продължавам да уча. Това е нещо, което ме развива, обогатява ме. Много голям проблем е, когато човек не може да си намери мястото. Може да работи барман, после да продава в магазин, след това да монтира дограма, става ВиК-специалист, после решава да става таксиметров шофьор... Той никога няма да бъде доволен, защото никога няма да бъде професионалист докрай в това, което прави. А когато все повече и повече научаваш и можеш в една професия, тя ти става все по-лека и по-лека, залепва ти като ръкавица и ти отиваш да получаваш удоволствие, а не да се напрягаш и да се тормозиш.

- В такъв случай не влизаш ли в шаблон?

- Аз се опитвам да разнообразявам колкото мога това, което правя. Седем години пях чалга - "Катеричка рунтавелка", "Прасета на мезета", "Що така бе, Миме", "Дърт козел", "Горе на черешата". Ако бях продължил с това до края на живота си, щях със сигурност да се щампосам в тази сфера. Сега пея нещо съвсем различно. За мен това е изключително ново, от година и половина - две се занимавам сериозно с тези неща. Отделно театралните представления са друго. Там можеш да се щампосаш, защото нямаш избор. Средствата на един човек са ограничени, затова аз не мисля, че трябва на всяка цена всеки сезон да се изкарват нови роли, защото в многотията има по-голяма опасност да използваш едни и същи средства. Не е нужно на всяка цена да си в нови роли. Ние в "Комиците" достатъчно се изхабяваме от тази гледа точка.

- Но си имате постоянни образи...

- Те си вървят. Защото има и друго - ако не бяха те, а всеки път бяха различни, тогава различните щяха да станат еднакви.

- Мачове гледате ли?

- Не. Не харесвам никакъв спорт, за съжаление. Не го казвам като някакво качество. Не мога да гледам футбол, не ми е интересно, скучно ми е. Като малък не съм ритал топка, не съм тичал, не съм карал колело, не съм плувал. Никога нищо не съм правил. Нито един път в живота си не съм се набирал веднъж на лост. Аз не винаги съм бил дебел, но пак не съм можел. Седях си на една пейка в салона, повися на лоста и като видят, че времето тече, ми викнат: слизай. И това е. Като се обикаляше да се тича, аз с три - четири обиколки назад. Накрая пристигна вече запъхтян, примрял и те ме съжаляваха. През цялото време в училище все ходех по конкурси, да пея, да разказвам смешки, влачех някакви награди за училището и те бяха доволни - затваряха очи за всичко, защото ни химия разбирах, ни геометрия, нито физика, нищо. Литература и езици само. Така ме бутаха до края да си завърша.