Брой 18                                                  

21 - 27 май 2010 г.


 

 ЗАЩО ПОКАНИХМЕ ...

 

Буряна Божинова

 

В навечерието на празника на българската просвета и култура - 24 май, разговаряме с доайена на плевенската действаща журналистика - кореспондентката на вестник "24 часа" Буряна Божинова. За смисъла на професията, за бъдещето на писаното слово, за професионалното изпепеляване...

 

Мирисът на мастило е за цял живот

 

Буряна Божинова е родена в Плевен. Средно образование завършва в гимназия "Васил Каравасилев". Веднага след това е приета в Софийския университет "Климент Охридски", специалност "Българска филология". След завършване на висше образование се връща в Плевен. Работи няколко години като учител, после като музеен работник. Истинското й призвание обаче е журналистиката. Работила е в много издания, през последните години е кореспондент на вестник "24 часа".

Интервю на Поля ТОМОВА

- Буря, спомена, че за съжаление веднага след завършване на висшето си образование си се върнала в Плевен. Защо съжаляваш?

- Тогава много ми харесваше София.

- С журналистика се занимаваш цял живот. Как се случи срещата с тази професия?

- Винаги съм искала да работя като журналист. Плахо пристъпих към тази професия. Мислех си, а и досега мисля, че да си журналист трябва да си много подготвен, да знаеш много преди да посегнеш към перото. Че трябва да придобиеш една голяма школовка с четене преди да пристъпиш към писане. И трябва да кажа, че филологията ми даде точно това - много книги, много четене. Когато тръгнах да кандидатствам, исках да следвам журналистика, но точно тогава имаше нулева година. И влязох филология. Аз съм благодарна и за мен филологията е образование, което е на много високо ниво. Филологията те кове, дава ти образованост. И да се върна на първия въпрос - защо съжалявам, че тогава не съм останала в София. Има една приказка, че афишът те влече. И по онова време с такава жажда ходех на театър, на концерти... Това беше прелестно време, когато опашките за театър превземаха цял булевард. Навсякъде се чуваше "търси се". И беше огромно щастие да влезеш под покрива на Народния театър и да гледаш без дъх, докрай някаква постановка. И после цяла седмица да живееш с тези образи. Това, което днес го няма...

- Има го, обаче опашките са за чалга концерти...

- Да, така е... Но ако се върнем назад, аз съм благодарна на онова време именно заради тази жажда, любопитството към новото. Тогава имаше богат материал. А той ни изгради всъщност - и като хора, и като журналисти.

- В последно време като че ли "писаната" журналистика е в спад, не мислиш ли?

- Да, така е, защото бурно навлиза "смляната храна". Гледаш го по телевизора, гледаш го от монитора... И се създава една представа, че писаната журналистика е нещо, което е на път да си отиде. Писаната журналистика днес страда и от нещо друго - че е поръчкова, и нагаждаща се, и сервилна. И затова се предпочитат новините от телевизора, от радиото, от интернет, който много удари точно писаното слово в журналистиката. Но аз си мисля, че този мирис на мастило... това си е за нас - тези, които целия си живот сме посветили на това - няма да изчезне. Залинял е, но ще се върне, ще има ренесанс.

- Обичаш си професията...

- О, иначе как ще работя. Тя някак си ме зарежда, защото нещата са неповторими. Колкото и да говориш, че ето - едно и също, не - всеки ден нещо ново се случва. И то те държи! Защото винаги трябва да тръгнеш отначало. Аз съм си давала сметка, че не можеш просто да препишеш от старото или да се сетиш как е било. Дори и старите неща се въртят, въртят и отново се връщат. Ти знаеш, че има много случаи, които следим с години и все трябва да се пази - там, в архива, трябва да стои. А тя паметта ни е най-големият архив. Не ми омръзва професията никак. Тя допълва характера ми, дава ми това любопитство, тази стръв към живота. Журналистиката е животът. Тази, всекидневната журналистика... Всеки ден нещо се случва в различен ъгъл и... ти трябва да бъдеш там.

- А уморява ли те професията, изцежда ли те?

- На мен все пак много години ми станаха като кореспондент. Тежко е, когато трябва от едно изречение, от една дума, от един факт, да развия две страници, да речем. Тогава си изцеден, но не и изпепелен. Наблюдавала съм се и след това умората ми се изразява в това, че не мога да заспя и цяла нощ пиша, трия редове, виждам образите... И на сутринта отново ми се иска да го почна този материал. Ей това й е хубавото на тази професия. Общуването с думите и хората зарежда. Струва ми се, че има някакво тайнство в писаното слово - пък може и да ми се отплаща, че толкова години му останах вярна...

- Сблъсъкът с различните хора, с разни съдби - това не те ли товари психически?

- Да. Претоварва. Особено когато си безпомощен, товари те, да. Но пак има нещо благородно. Отиваш при този човек, виждаш колко е зле и трябва да влезеш в неговата съдба, да направиш нещо силно, за да развълнуваш хората.

- Да, обаче много често като ходим при тези хора, те казват - вие сега искате от нашата трагедия да направите сензация. Гонят ни, посягат...

- Какво ли не ми се е случвало - и след това те допускат. Гонели са ме много, нападали са ме, късали са ми чантата, късали са ми джоба... И пак става нещо. Не могат да ти попречат. Ти трябва да си изпълниш задължението, това е дългът ти. Най-лесно е да се каже - вие сте като лешояди. А в същото време читателите казват - абе, я дай още нещо, разкажи още нещо... Ние това го правим по ваша поръчка - читатели, слушатели, зрители. Заради вас се излагаме на риск.

- Кореспондентската работа е специфична, изисква да си пенкелер, да разбираш от всичко...

- Да, ама ти поемаш цялата вселена на Плевен. Има си и минуси, има си и плюсове. Това, че си пенкелер, износва. В смисъл, че докато си се впрегнал да пишеш нещо голямо, изведнъж става нещо и трябва да напишеш десетина реда... На мен това ми е "лошото", а то идва от същността ми и от възпитанието ми, че винаги се стремя да стигна до същината. Не мога да дам десет реда ей така, повърхностно, защото там стои човек - ще го засегнеш.

- Има ли случай, който помниш най-ярко?

- Помня премеждията, които предхождат един материал. А при мен те са свързани с това да стигна до човека, до събитията. Защото на всичкото отгоре нямам кола и не мога пък и да шофирам. И тези премеждия са страшно много. Сега си спомням един случай от времето, когато работех в "Народна младеж". Скоро след назначението ми - на два дни бях, и получавам поръчка да пиша за АЕЦ "Козлодуй". Още през нощта тръгнах за Червен бряг. Стигнах с пътническия влак, изсипа ме там на гарата, а там - нищо, пълно с цигани. И накрая мина една елекричка, натоварих се... Беше тъмно, студено, вали сняг, мокро. Елекричката спира в един момент на някакво място и ми казват - дотук, по-нататък не пътува. Така се озовах на съвсем непознато за мен място, вървя по един баир, лутам се и насреща една баба. Викам: кое е това. А тя ми казва: завод за артия. Викам какво: хартия, ракия... Оказва се, че аз съм в град Мизия, там съм изсипана от електричката като пратка. Оттам продължавам да вървя пеш и стигам до Козлодуй и централата. Чакам, сервират ми кафе, сигурно съм приличала на Гаврош... След това дойдоха от телевизии, откъде ли не, дами красиви, целите в бяло. Тогава се строеше пети енергоблок и един министър ли, какъв беше, пита кой ще се качи с него по строежа. И онези не могат, нали са с тесни поли, та се покачих аз. Страхотно беше. След това този човек каза - ще дам информация единствено на тази, която дойде с нас...

- А има ли образ, който няма да забравиш?

- Да. Когато трябваше да отида за интервю при убиеца на Бай Миле. Отначало ме изгониха, но вечерта ме приеха. Път към хората винаги има. Та в тази къща имаше една бабичка, гледаше като икона, сляпа, с едни небесносини очи. Този образ и до днес ми е толкова мъчителен и болен...

- Ти си дългогодишен журналист, кога ти е било по-лесно да работиш - преди 1989 г. или сега?

- Лесно никога не е било. Поне за мен е така. Но тогава нямаше тези тежки графици, които те смазват. За мен най-стресиращото нещо са графиците. Докато преди си работиш спокойно, пишеш си... Но пък аз така се изкривих, че и сега да имам време, не сядам спокойно да си напиша, а чакам последния момент...

- Словото изхабява ли се, ти усещаш ли, че ползваш клишета, да речем?

- Клишето е недопустимо в големите разработки, които ти дават възможност да си ти. Да направиш нещо по-различно. Иначе за малките дописки, там клишето е нещо редовно. Ти там не правиш литература, ти правиш информация, за да знаят хората. И трябва да им го поднесеш максимално разбираемо.

- Имаш ли свое правило в занаята, което винаги спазваш?

- Писането не се учи, ти се раждаш с него, така мисля. Не съм изгубила любопитството към живота, защото не знаеш откъде какво ще излезе. И нещо, което мен винаги ме е водило - винаги да чоплиш, да питаш, да имаш търпение, до край... Защото винаги бисерът пада накрая, разбери, под тонове приказки. Това съм го уловила и това е закон за мен - да седя и да разпитвам, дори да предизвикам присмех у другите...

- Има ли свободна журналистика?

- Ние сме свободни, защото си пишем каквото си искаме. Трябва да се радваме, че кореспондентите тук, на място, имаме свобода, макар и относителна, разбира се. Те пускат това или онова, или не го пускат, което ти им дадеш. Не сме главни редактори, за да коментираме тази тема, те да си мислят. Иначе всеки сам си слага железата и рамките в психиката и манталитета.

- Откъде е прословутата ти любов към руската музика?

- Аз поначало харесвам първо руската класика. От нея са взимали другите литература - и западноевропейската, и американската. В руската литература има страхотно чувство и голям талант, гигантски. Руският език е един от най-невероятните. И музиката им е такава, обичам я, да. Обичам и танцът им, както обичам и българското хоро, българската ръченица. Тези танци ти вадят душата просто.

- Как релаксираш?

- Ще ти кажа нещо, което може да ти се стори смешно. Нощем си отварям прозореца, седя и гледам зеленото дърво пред блока ни. Приказно е. Природата е голяма сила. Страшно ме зарежда тя, защото все повече избягвам контактите с хората.

- Защо?

- Нашата професия е много солова. Колкото хора да познаваш, ти, когато работиш, си сам. Това все повече те затваря. Усетих, че все повече се пазя и от отрицателната енергия, защото напоследък хората са изнервени, озлобени и като те срещнат, гледат да отлеят от себе си. Как отливат - като те накапят с някаква обида. Аз гледам да не обръщам внимание, но явно ми действа, защото ме заболява глава. С природата се проветрявам. Имам и приятели, малко са, но са ми достатъчни.

- Много хора си видяла, с много си говорила, какъв е българинът?

- Хубавото е, че българинът е умен, интелигентен, но това, което го срива, руши го, това е тази ужасна, черна завист. Намесата в чуждия живот - също. Гради своя, бе, какво си взел непрекъснато да надничаш този какво има, онзи... Това отнема от твоята енергия. Има и друго - ние всичко сме склонни да отричаме. Нищо не се признава. Все гледаме да сринем, да разрушим. Как се гради? Трябва да поздравяваме хората за това, което са направили, за всяко постижение. Така ще се почувстваме по-добре. Лицемерието и лакомията са другите неща, които много ни пречат.

- Докога ще работиш?

- Аз все още се уча, всеки ден се уча. Пък и не съм чула да има репортери от резерва.

- Какво би посъветвала младите журналисти?

- Няма да пиша завет към поколенията, смешно е. Но писането по свой начин те избира и после те проверява как му служиш. Журналистиката не е бизнес, там пари не се правят. Прави се име. Който стъпи в репортерството, трябва да запази името си чисто. Да не чака ръкопляскания и обич, просто да не се продава. Защото, както е казано в библията, човек го осквернява онова, което излиза от устата му, защото иде от сърцето. И каква полза от човека, ако придобие целия свят, а повреди душата си...