Брой 17                                                  

14 - 20 май 2010 г.


 

 ЗАЩО ПОКАНИХМЕ ...

 

Ванко Найденов

 

Той е плевенски музикант, който прекарва 40 години от живота си в Иран. Разговорът ни с него е изпълнен с много поезия и музика. Как се случва магията на творчеството и какъв е начинът да съвместиш в себе си две личности, без да се изгубиш, размишлява композиторът Ванко Найденов.

 

В мен живеят две отделни личности

 

Ванко Найденов е роден в Плевен. Композитор, диригент, педагог. Доктор по музика на Техеранската академия на науките. През 1962 г. завършва Държавната консерватория с духови инструменти; специализира композиция и дирижиране. Съосновател и преподавател в СМУ "П. Пипков" - Плевен; артист-оркестрант в Софийска филхармония; референт в Комитета за изкуство и култура и участник в създаването на Плевенска опера "Хр. Бръмбаров". От 1970 г. живее в Техеран - Иран. Преподава в Музикалното училище и в Техеранския университет - факултет за изящни изкуства. Диригент на Симфоничния оркестър на Националното радио и телевизия на Иран. Автор на музика за 25 филми, сериали и телевизионни предавания, музика за театър, над 50 песни за деца; пиеси за хор и оркестър, камерни пиеси, симфонични творби. Носител на награда за музика от Международен филмов фестивал в Техеран (1982) и Почетен диплом от държавния глава на Иран за принос в музикалния живот на страната (1986).

Интервю на Вяра ЦЕНОВА

- Г-н Найденов, защо заминахте точно в Техеран?

- Ами къде другаде? Точно тогава, когато бях в най-голяма трудност - без работа, уволнен, а и не само аз, от Иран дойдоха и търсеха музиканти. Успях да се включа в една голяма група и заминахме за Техеран. Там им направих, за моя радост, впечатление веднага. Даже език не знаех, а започнах да пиша критики още в първия момент. Никога не съм очаквал, че ще остана там 40 години. Тъй както и след това, когато вече се ожених - съпругата ми е иранка, и тогава винаги съм смятал, че е за някоя и друга година и ще се върна в България. А те станаха 40, без да ги усетя.

- Как ви приеха там?

- Добре, даже с интерес. Ние българите в чужбина не сме много дружелюбни. Все гледаме защо точно той. Това и в България го има, но там е повече изявено. Когато започнах работа в Техеран, от българите срещнах много голяма трудност - ама как той, откъде накъде той, защо. И когато си отидоха българите, а аз останах, това беше като една хубава глътка въздух, че мога спокойно да започна да работя. Още първия месец едно много интересно и четено списание "Радио и телевизия" цяла страница ми отдели. Още в самото начало ме поканиха в музикалното училище. Аз не търсех нещо друго, защото все пак език не знаех. Учех го в къщи със съпругата ми, посредством немския научих персийския език.

- Какво преподавахте?

- Трябваше да преподавам дисциплини, в които няма приказване - солфеж, камерна музика, хармония. После започнах да правя едни групи - малки хорчета, оркестър, но това не го смятам като някаква продукция от моя творчески път. После се оказа, че и други разбраха, че има такъв човек там и ме поканиха в университета. Там продължих да преподавам същото нещо.

- В Иран ли започнахте да пишете музика?

- Не, пишех още тук. Първата ми творба беше когато бях на 16 - 17 г. тук в Плевен. Тогава бях в такъв стадии, че се срамувах и страхувах да я покажа. С голяма част от плевенските оркестранти, които тогава бяха също млади хора, правихме спектакъл на една детска пиеса "Студеното сърце" и аз написах музика. И в консерваторията съм правил опити. Самият Парашкев Хаджиев имаше към мен много добро отношение, защото аз проявявах голям интерес към неговото творчество и съм изнасял лекции на тази тема. Той ми е помагал много, насоки ми е давал. Когато станаха трудностите в София и България въобще, аз бях готов с няколко неща и исках вече да се изявя, но не стана. Знаех, че рано или късно то ще стане. В Иран когато започнах, започнах като човек, който не среща трудности в посоката, в която работи. Започнах с повече песни, малко пиеси, музика за детски предавания, за филми и полека написах музика за театър - "Китайската стена" на Макс Фриш. И оттам нататък вече нещата се отвориха. Казаха ми тогава, че за пръв път в Иран се пише музика за театър.

- Кои са хората, изиграли най-голяма роля за вашето професионално израстване?

- Когато отидох в Иран аз не познавах съвременната музика. У нас на такава музика се казваше упадъчна. Теоретически не бях подготвен и изпитвах известно смущение от това, че другите композитори бяха подготвени, те знаеха, учили бяха във Виена, в Англия, в Америка. Съвременният музикален израз те го владееха, а аз какво трябваше да направя. Имаше полски музиканти там. Карах ги, когато си отиваха лятото, да ми носят каквато учебна литература има в Полша. И започнах да се самообучавам, което продължи доста време. Слушах много съвременна музика, вече бях запознат с Пендерецки, а после когато той беше там с Краковската филхармония аз видях един кумир. Той ми е бил едно вдъхновение и от неговите партитури аз съм успял да науча неща, които днес мога да върша доста професионално.

- Във вашата музика има много тъга. Защо?

- Аз не съм я мислил. В "Елегия" - да, тя е един плач. Посветена е на една млада дама, която познавах и много скоро почина. Все пак аз много отдавна съм приключил с носталгията - тъга, болка. Всичко е останало някак замразено в съзнанието ми, но не съм и така страдал, че да излезе в творчеството ми. Аз мисля, че не е тъжно, а поетично, малко възвишено. Както в творчеството на Вазов.

- Какво е взаимодействието между поезията и музиката?

- Музиката е една от най-висшите изяви на човешката духовност. Тя е продукт на организираната и подредена звукова енергия, която витае във всемира и наред с материалността си, преминала през погледа на твореца и подчинена на музикалното творение, носи неизмеримо голямо духовно-мисловна чувствителност и ни пренася в трансцеденталното. Музиката се твори от избрани, които наред с дадените си и придобити възможности носят божествената искра, чрез която ни въвеждат в необятния свят на прекрасното. Ако попаднем там, където няма човешко присъствие, високи планини, непроходими гъсти гори, зелени чукари, пак ще чуем музика. Музика в друга форма и звучене, с други средства. Музиката на природата. Ще чуем музиката на птиците, техните солови откровения, техните дуети, ансамбли, речитативи, техните надпявания и надсвирвания. Музиката на дърветата, на клоните, на вятъра, дирижира великата природа. Даже в пустинята вихрите пеят. Вазов най-добре е доловил тъжната песен на халите. Музиката е най-близка до поезията. За истински голямата поезия казваме "просто музика", а за необятната, дълбоко философски осмислена музика казваме "просто поезия". Един поет казва: поетът с рими си играе и без да иска се старае на музиката подражател да е, на музика създател. В поезията на Шекспир, Гьоте, Хайне, Бърнс, Вазов, Дебелянов, Лилиев красивото слово не само разказва - то звучи, то лее мелодия, ритъм, музика. Днес земята е претоварена с плътен пласт от лоша енергия, притиска ни злоба, завист, егоизъм, престъпност, пороци, извратеност. Вселената чака от нас - земните обитатели, да унищожим и изхвърлим далече натрупаното лошо. Затова нека с жаден поглед и надежда се обърнем към изкуството. То ще ни спаси.

- Имате ли произведения, вдъхновени от нещо прочетено?

- Вазов го познавам като всеки горе-долу образован българин, но имах възможност наново да го препрочета. Пътеписите например. Те трябва задължително да се четат, за да се учим на български език. Някои казват - архаизъм. Не е. Това е езикът на онова време. Открих освен всичко друго, че Вазов е много лиричен, много мил. Имам 6 - 7 песни за детски хор, 4 за голям хор, за смесен хор. Тези идеи ми дойдоха от вазовата лирика.

- Как успяхте след 40 години, прекарани в чужда страна с коренно различен език от нашия, да не забравите българския и да го говорите толкова добре?

- Нашите българи като живеят година, година и половина в чужбина и се върнат в България много им е трудно да говорят (имитира акцент). Но аз успях да се запазя. Имаше моменти, когато усещах, че нещо може да се случи и започнах да чета български книги на глас, като студентите в театралната академия - стихове, проза. В началото, като си дойдох в България, срещах трудности не интонационни, а в търсене на думата - тя поизчезва някъде. Това търсене води до трудност при съставяне на изречението, но това вече съм го оправил и вярвам, че добре говоря български. Когато отива човек някъде в чужбина да живее, той се откъсва от своя динамичен стереотип - езика, мисленето, обкръжението, в което живее, дърветата, улицата, площадите, звуците, всичко това ти го загубваш в един момент. И то ти стои там и те потиска, и ти говори, непрекъснато ти напомня за себе си. Това е носталгията. Постепенно виждаш, че тук е станало нещо друго, създал се е друг човек. Той има своя динамичен стереотип другаде. Той не познава улица "Драгоман", площада в Плевен, а други неща познава вече и започва да се изгражда отново. Това изграждане става като мислиш на друг език. След 20 години аз усетих, че съм две личности. Когато мисля за нещо, свързано с Иран, аз не мога да го мисля на български в никакъв случай, мисля го на персийски език. А всичко, свързано с България, е на български език. И ми си струва, че тези две личности, два интелекта, те вече не могат да се променят. Аз съм живял в Иран повече, отколкото в България. Да не говорим, че най-малко съм живял в моя роден град Плевен.