Брой 12                                                  

26 март - 1 април 2010 г.


 

 ЗАЩО ПОКАНИХМЕ ...

 

Христо Домусчиев - Бебо

 

След премиерата на детския мюзикъл "Фроско, Боско и Чипоноско" миналата седмица в Музикално-драматичен театър "Константин Кисимов" във Велико Търново и в навечерието на Международния ден на театъра разговаряме с режисьора на спектакъла за ползата от подобни начинания и за оценката и подкрепата, която получават творците в Плевен и извън града.

 

За да ръководиш културата на града, ти трябват образование и духовност

 

Христо Домусчиев е роден в Плевен на 14 юни 1942 г. Завършва средното си образование в родния си град. Три години е моряк във Варна, след което става студент във ВИТИЗ в класа на проф. Стефан Сърчаджиев и проф. Методи Андонов. Целият му творчески път преминава на сцената на ДКТ "Иван Радоев". Сред най-малките е популярен като клоуна Бебо. Има роли и в киното.

Заслужил гражданин на Плевен. От миналата година носител на Голямата награда за принос в развитието и популяризирането на българската култура.

Женен, с една дъщеря, която е балерина в Русенската опера.

Интервю на Вяра ЦЕНОВА

- Г-н Домусчиев, как се стигна до там детски спектакъл, изцяло създаден от плевенски екип, да бъде поканен и така радушно приет в друг град - Велико Търново?

- Искам първо да благодаря на хората, с които започнахме това представление. Преди две години Ивайло Атанасов ме извика с идеята да направим едно детско представление - аз да го измисля, а той да напише музиката. Хванах се за една книжка - "Трите прасенца". В моето детство беше много хубаво нарисувана, аз вечерно време виждах тези рисунчици и реших нашият спектакъл да бъде за трите прасенца. Написах текста, Ивайло започна да пише музиката песен след песен. Мелодиите трябва да бъдат детски, игриви, детето да може да си ги запее, да са простички, го посъветвах аз. Той направи нещо много хубаво, защото разбра идеята и я усети. След това дойде художникът Иван Велчев. Казах му, че трябва да направи сценографията така, както детето рисува, както си играе. И той разбра. Актьорите в Плевен също разбраха. В Търново ме разбраха много бързо, защото всичко беше точно направено тук.

- В Плевен като че ли не се чу много за тази постановка?

- Истинският човек, истински духовно умният, културният, интелигентният човек трябва да прави разлика между несгодите в живота и философията в живота. Между партията и властта, която има в един град, и това, че той живее в този град и трябва да остави на детето си нещо. Колко хора поканих тогава от общината - знам за конфликтите, но когато има нещо хубаво, артистът е склонен да кани. Кого не поканих от кметството, за да се опитам да събера ръцете на враждуващите лагери. Изкуството не може да търпи минус и плюс. Нито един не дойде. Тук не става въпрос само за лидера на този град. Той е създал екипи. Има екип, който се занимава с културата на Плевен. Кметът трябва да иска от екипа, а екипът да иска от другите, които се занимават с култура. Аз няма какво да печеля и да губя, аз мога само да казвам истината и цял живот съм го правил.

- Никой не е пророк в собствения си град...

- Тази поговорка с пълна сила важи особено за Плевен. Ние имаме едни от най-изявените, от най-добрите в музикално отношение творци, родени в Плевен - Катя Попова, Асен Селимски, Христо Бръмбаров, Гена Димитрова, Емил Димитров. За нула време изброих толкова светила на певческото изкуство. Погледнете паметника на Емил Димитров, барелефчетата на Гена Димитрова. Ние имахме един от първите и най-престижни в Европа фестивали - лауреатските дни "Катя Попова". И какво остана? Не може по този начин, не бива.

- Търновският театър е музикално-драматичен, а са взели продукт, който не е техен.

- Абсолютно. И това би трябвало да прави чест на Плевен, че те вземат едно произведение, направено изцяло от плевенски творци - музика, либрето, сценография, всичко. Дори и диригентът е плевенчанин, за съжаление прокуден от града си - Владимир Бошнаков. Не знам какви са причините да не е тук. Не ми е приятно да коментирам политически причини. Ако са творчески, бих ги коментирал веднага, но всякакви други за мен е недостойно да коментирам и аз не ги разбирам тия работи. Аз разбирам от театър и там мога да коментирам, да се заяждам, да ръкопляскам. Всичко, което отиде в Търново, носи знака Плевен. И аз не мога да не съм доволен - невероятно добре ме посрещнаха хората. Без всякаква злоба и завист ме приеха. Има невероятна организация на театъра им, в която всички - от артиста до работника, се борят за представлението, за да могат да успеят. Директорът на театъра ми каза, че няма случай, в който за толкова кратко време да се направи една постановка и всички да са абсолютно доволни от работата. Събрах представлението само за 17 репетиции. Обещаха да ни поканят отново.

- Тук подобни начинания остават незабелязани, неглижирани.

- Аз не мога да разбера каква е тази урочасаност на нашия град. Имам чувството - понеже са загинали безкрайно много хора по време на Освобождението, че смъртта на всички тези хора е сложила някакъв фатален белег върху тоя град. Иначе не виждам причина. Има един хубав виц - цял живот тичам сам и все съм втори. И той изключително важи за този град. Всички тичаме, всички нещо искаме, гледаме как да дръпнем от другия и духовност, и нерви. Ако нещо стане, то веднага е натиснато по някакви причини - един по политически, друг по лични, трети от някаква завист, четвърти да не е той, а другият.

- Имаше ли интерес от публиката?

- Не можете да си представите в Търново рекламата на това представление каква е. А тук пред нашия театър има един билборд, на който през седмица - две се сменят я дамски превръзки, я червила, я сутиени. Та нима не може по някакъв начин рекламата на този билборд да се ползва от театъра? И какво пречи на него да се сменят през седмица - две премиерите. В Търново пред входа на театъра стои огромна реклама на детско представление, с почти реални мащаби на актьорите.

- Не е вината в хората, че не ходят на театър.

- Вината е много голяма. Плевен в момента е залят с невероятно скъпи афиши на някакви фолкпевици, на които не мога и имената да запомня. Те си имат своята ниша, трябва също да си изкарват прехраната. Но това всичко в демокрацията не може да не бъде контролирано от някакъв държавен интелект. Ние бяхме хората, които най-учехме, децата ни бяха най-будни, знаеха всичко. Оказа се, че сега полека-лека нещата отиват толкова назад, толкова далече, че ще дойде ден, когато ние ще се срамуваме. Една държава ако не обръща внимание на образованието си, на културата си, тя не може да съществува, ще бъде смляна от другите. Когато една държава закрива училищата си не значи, че има демографски срив. Това значи просто, че държавата се е сринала. С фолкпесни и виртуални игри не може детето да стане човек.

- Можем ли да откъснем децата от компютрите и да ги накараме да заобичат изкуството?

- Години наред се казва, че не може насила да накараш учениците да дойдат на театър. Не, вие не можете насила да ги докарвате всеки ден да гледат театър, защото това значи финансов тормоз върху родителите. Но едно дете трябва насила да бъде доведено да види театър, насила да бъде доведено да чуе симфоничен концерт, насила да разгледа изложба. Втори път да бъде доведено, за да му се обясни това, което не разбира, докато се научи това дете да вижда, да чува, да мисли. Ако му се каже да отиде където иска, то отива да слуша чалга.

- Но Плевен е бил град с дух. Кога и защо се изгуби този дух?

- Аз не мога да тълкувам защо. Мога, но един такъв разговор във вестник не би оправил нещата. Това е на друго ниво - на общинско, на градско. Вие погледнете кой движи културата в нашия град - да ви споменавам ли имена? Аз само искам да попитам тези хора, които движат културата, те какво образование имат? Това е толкова болезнена рана, която ако не се изреже, ще отиде още по-далече и тя е отишла. И стига сме се оправдавали, че онези бяха такива, че тез са онакива, пък другите ще бъдат други. Аз знам, че всеки носи своята карма и трябва да даде нещо. Аз дойдох в този град, за да дам нещо. И съм много привързан към Плевен. Не мога с нищо друго да се занимавам освен с театър.

Но не можеш да водиш културата на този град, без да имаш елементарно образование в тази насока, а да не говорим, че освен това трябва и да си се родил с духовност. Тя не е нещо, с което можеш да се хвалиш. Тя съществува и трябва да се пази, а не да се хвали. Духовността не може днес да даде, тя дава с поколения, тя е карма на рода и може да избие някога във времето, ако родът пази тази карма и я натрупва. Моят дядо Георги е бил първият български председател на първата българска оперета в Шумен. Освен литературата, с която се е занимавал извън своята професия право, той обичал много и театъра. Братът на дядо ми - Коста Домусчиев, е един от първите детски автори в България, създател на списание "Другарче". Това са хора, които са оставили тази карма в рода ни. Баща ми много искал да стане режисьор. Обаче дядо ми казал - не, ще бъдеш правист като мен. Но с времето той стана помощник-режисьор на операта в Плевен и до края на живота си успоредно с професията си с голямо сърце участваше в създаването на представленията. И там нещо е избило. Аз се мъча да го доразвия. Дъщеря ми е балерина в операта в Русе. Така върви нагоре. Не може един-единствен човек да каже: аз съм, и да пребие всичко около себе си. За съжаление в този град е така.

- Ако бяхте отишли в друг град да работите щеше ли да е друг животът ви?

- Аз съм един от феноменалните случаи в театъра, който е бил артист само на едно и също място по собствено желание. Сигурно по друг начин щеше да ми бъде животът, може би съм щял да бъда по-добре, щял съм да имам повече пари, по-добра работа и уважение. Но това не е важно за мен. Аз съм свършил житейската си работа в този град, където съм искал да я свърша. И това ме прави по-сигурен, по-щастлив. Горе-долу не съм се провалил. Хората ми викат добър ден, познават ме, казват ми, че някога са ме харесвали, някога не, т. е. нормално е всичко. Канен съм и в Сатирата да бъда актьор, и в Младежкия театър, предлагали са ми квартира и жителство в единия от случаите, по ред причини съм отказал.

- Изиграхте ли всички роли, които искахте?

- Артистът е така устроен, че когато види едно представление на сцената, веднага почва да си мисли той как би го изиграл. Сигурно и аз съм искал много неща да играя, но за мен беше по-интересно какво режисьорът ще ми избере.

Естествено, не съм изиграл всички роли, които съм искал. Човек трябва да живее 500 години, за да ги изиграе.

Но с колежката Мариета Калъпова повече от 20 г. правим детски представления, участваме в детски празници. Викат ни, канят ни, радват ни се. Аз много обичам децата. Още като дете обичах театъра и сега искам да накарам и днешните деца да го обикнат.