Брой 8                                                  

26 февруари - 4 март 2010 г.


 

 ЗАЩО ПОКАНИХМЕ ...

 

Лариса Василева

 

В навечерието на националния празник на България 3 март с учителката по история в Гимназията с преподаване на чужди езици (ГПЧЕ) Лариса Василева разговаряме за историческите реалности, за фактите в учебниците, за изкривяването им от романистите, както и за това как човек с руски произход усеща този ден.

 

Независимо от целите на Русия, обикновеният

войник се е сражавал за свободата на брата

 

Лариса Василева е родена на 28 септември 1964 г. в Туапсе, Южна Русия (близо до Сочи). Родът й е от Санкт Петербург (тогава Ленинград).

След като завършва средното си образование, става студентка в историческия факултет на Ленинградския държавен университет.

За разлика от много други учебни заведения (в бившия Съветски съюз Московският и Ленинградският университети са били автономни и са изпълнявали собствени програми) там се учи "чиста" наука и специализацията започва от първи курс. Лариса Василева е специалист по "История на Византия". След завършването си работи една година в Русия. Оказва се, че цялата история на Византия се свежда до два урока в VI клас. Затова твърди, че в България намира в това отношение доста по-голямо поле за изява поради тясната обвързаност на историята на България в средните векове с тази на Византия.

Още като студентка се запознава със съпруга си, който следва във философския факултет на Ленинградския университет и е политолог по образование. След като се омъжва, пристига в България. От 1989 г. е учител по история в Гимназията с преподаване на чужди езици (ГПЧЕ). От 1998 г. започва да преподава и гражданско образование (ГО). Сега е национален треньор (т. е. обучава колеги) по ГО в център "Отворено образование".

Интервю на
Ралица ПЕТРОВА

- Г-жо Василева, какво означава лично за вас националният празник на България 3 март. Как го усещате?

- За мен това наистина е най-големият празник. Често се говори, че всъщност всички държави смятат за свой най-голям празник деня на своята независимост. За България този ден - 22 септември, просто нямаше как да се случи без 3 март. Това е специфичен празник.

- Какво имате предвид под специфичен?

- Че е освобождение - да. Но както и при всички други балкански народи, не е имало начин българският народ да се освободи сам. Ситуацията е била такава, че силите са неравни - българите срещу Османската империя. Русия е бил вариантът - така са се освободили сърбите, гърците, румънците. Така че, от една страна Руско-турската освободителна война, както я наричат, си е Руско-турска война, която е довела до освобождението на тези народи. Русия не идва с цел да освободи България. Страната гони свои стратегически цели - тя е велика сила и интересите й са доста големи. Конкретно - излаз към топлите морета, който тя извоюва след многото Руско-турски войни (тази от 1877 - 1878 е десетата). Тя вече е извоювала излаз към Черно море, но от Черно тя трябва да излезе на Средиземно, а тук са Босфора и Дарданелите, които държи Османската империя и съответно няма как тя да не бъде разгромена, за да получи Русия свободен достъп.

Другият начин, освен прекия разгром на Османската империя, е покровителство над балканските християнски народи. И тук нещата започват да се преплитат. Прочетох в един американски учебник, че всъщност след Руско-турската война ставаме част от Русия и тя ни завладява. Т. е. хората изобщо не знаят за какво става дума. Тук става въпрос за интереси. Руската експанзия се развива по съвсем различен начин. Не като английската, да речем, завоюване на колонии в различни части на света, а тя се разширява. И държи на влияние. България никога не е била на първо място в руската политика на Балканите. На първо място са сърбите, на второ - гърците, ние сме на трето. И това пак се обяснява със стратегическите интереси на Русия, защото ние сме в центъра на Балканите и трудно осъществяваме достъп точно до тези въпросни топли морета. Затова за Русия тази война е продължение на следването на нейните цели.

- Т. е. Русия не е имала никакви благородни цели...

- Целите на великите сили, когато те воюват, никога не са благородни. Става въпрос за интереси и разпределение на света на сфери на влияние. Но въпросът е какво включва тази война, както и всички предишни. Включва свобода за сърбите, свобода за гърците, свобода за българите. Което си е вече благородно, от гледна точка на българите. Друго нещо, което е много важно, е, че в Русия е имало страшно много хора, които са възприемали, че абсолютната мисия на Русия е да освободи балканските християнски народи, едноверци - православни християни. Оттук и помощи за църкви, училища и т. н.

Въпросът е, че тази война е специфична, защото руският войник се е сражавал конкретно за свободата на "брата отвъд Дунава". Никой не му е казал какви са стратегическите интереси на Русия. Пък и на този руски селянин от армията не му е било и нужно да ги знае. Имало е и генерали, разбира се, като типичен пример за това е Скобелев.

Това освобождение е много изстрадано. След Кримската война така се получава, че свършват лесните за Русия войни. Нещата не могат да се случат така: ние вдигаме въстание, тя обявява война на Турция и съответно я печели. Кримската война преобръща нещата. След нея от всички балкански народи само българите са останали. Така че българите тази война я предизвикват, със сигурност. Тя е резултат не само от Априлското въстание, а от цялото национално-освободително движение. Не знам дали всички хора го знаят, но българите дават много повече жертви по време на Руско-турската война, отколкото след Априлското въстание, когато се говори за масовите кланета.

- Вашите ученици проявяват ли интерес точно към този отрязък от историята?

- Аз преподавам на XI и XII клас. По-малките учат най-нова обща история, а XII клас учат българска история. И последните се разделят на групи - кой с какво ще кандидатства, за съжаление. Такова е нашето образование, че българската история систематизирано се учи само в XII клас. Иначе има през годините и българска, когато се изучава съответният период от общата история. Интересно им е, когато им разказвам. Но когато тези, които са решили да кандидатстват с математика, биология или химия, трябва да прочетат нещо различно... Но пък в Плевен няма човек, който да не е посетил Панорамата, например. Така че в Плевен тази война все пак присъства осезаемо.

- Има ли според вас малко известни факти за войната, които не присъстват в учебниците, а би трябвало?

- Според мен първо от учебниците трябва да се вадят факти, а не да се слагат. Прекалено са претоварени. И второ: в навечерието на 10 декември м. г. на Панорамата имаше кръгла маса с участието на проф. Андрей Пантев, проф. Иван Стоянов, посветена донякъде на тези събития. Там нашите уважавани професори са казали за инсинуациите, които се появяват напоследък като писаници: че Русия не би трябвало да обявява война; че като я е обявила защо не докрай; защо не Санстефанска България, а Берлинска и всякакви други такива факти, които не намират доказателства в историческата наука. Така че фактите - това как се е случило, са описани добре в съвременните български учебници. Напоследък се говори, че изучаването на историята в училище трябва да обърне поглед от политическите събития по-към човешкия живот, как се е чувствал даден човек. Това още го няма. Трябва да се преосмисли всичко. А е много по-важно да се вземе например един род от Плевен, който е преживял този период. И това да се прави по групички в час по история е много по-полезно, отколкото назоваването на факти. Но в момента положението е такова.

- Умеят ли българите да честват националните си празници?

- Не. В какво се изразява празникът? Ако е в сядане на масата, ме тревожи фактът, че не се споменава поводът, по който са го направили. 3 март се усеща по някакъв начин, надявам се. Но 22 септември - по никакъв.

- Защо избрахте историята като път в живота?

- От VI клас аз знам какво ще правя. Тогава със сигурност вече бях решила, че ще се занимавам с история. Запалих се по историческата литература, която не беше научна, разбира се, а художествена. Обичах да чета исторически романи, като първите бяха на Айвънхоу и изобщо всичко свързано с рицари, средните векове, кръстоносните походи. С голямо удоволствие четях всичко, което тогава беше издадено в Русия, както и преводна литература. После завърших история. Когато дойдох в България, мъжът ми приложи тактиката "Опознай родината, за да я обикнеш". Първата ми година в България много пътувахме. И първото нещо, което обикнах, беше Търново. Просто история на живо е нещо уникално. Историята - това е животът ми. Аз я обичам винаги, постоянно и във всичките й прояви. И харесвам това, което правя цял живот.

- Казвате, че сте се запалили по историята от историческата литература. Има една интересна мисъл на Александър Дюма: "Историкът може да бъде пристрастен, но ние сме само романисти, пристрастието не ни е позволено". Как бихте я тълкували?

- Точно обратното бих казала. Историята става наука тогава, когато може да докаже някакви факти. Ще кажа нещо, за което може би ще ми се разсърдят колегите историци, но и това съществува: кажи ми какво искаш да докажа и аз ще ти го докажа с факти. Но тук вече не говорим за наука, а за това, че всяко едно нещо може да се изопачи. Когато говорим за науката история, един факт трябва да се провери от всички страни и ако е направен този разрез и нещата съвпадат в един сегмент - това е истината. Романистът може да напише всичко. Докато бях студентка, ни беше забранено да четем исторически романи.

Лично аз имам уникални случки, когато работех като екскурзовод в Китайския дворец на Екатерина Велика. Пристига група и хората искат да видят спалнята, в която Екатерина е приемала любовниците си, защото така пише в романа. А в този дворец няма спалня и Екатерина никога не е приспивала там. Сутринта тръгват с карети на увеселение - ядат, пият и се връщат обратно. Това е истината. Както се сещам за един възмутен мой преподавател - египтолог, който обяснява как в един исторически роман за Древен Египет съответният автор разказвал как приближени на фараона, като не си харесвали съпругите, ги удушавали с възглавници. А то тогава възглавници просто не е имало. Но на романистите не им е нужно да проверяват всички факти. Ако се пише научен труд - да. Е, има и някои историци, които пишат така, сякаш сътворяват роман. За мен Андрей Пантев е такъв. Но той не си позволява да изкривява историческата истина.

Всъщност, ако някой иска да разбере Руско-турската война, трябва да посети Панорамата. Всичко е строго научно, фактите са много. Хубавото е, че ние имаме къде и как.

- Вие как се чувствате - повече българка, или повече рускиня?

- Вече трета година върви един много интересен проект, в който са включени 7 страни - САЩ, Русия, България, Грузия, Армения, Казахстан, Монголия. Една от темите му е идентичност. Веднага се сетих за това, защото на конференцията по този проект се задават такива въпроси. Наистина аз имам проблем с идентичността за тези години, през които живея тук. Аз съм си рускиня на 100% и нищо не може да промени това. Но аз преподавам българска история в българско училище и живея в България - тук е семейството ми, синът ми, който ще кандидатства с история. Остро усещам проблемите и историческите грешки за българската история, боли ме за това, което е станало, което се случва сега. От черната гледна точка и в Русия съм чужденец, и в България. Но аз се чувствам у дома. Имахме една остра дискусия в часовете по "Свят и личност" по повод чужденците - учениците са настроени доста негативно - турците, ромите да си вървят от където са дошли. В същото време аз се обръщам към този ученик и му казвам: и аз ли да си ходя. Той много се изненада и ми отговори: о-о-о, госпожо, вие сте освободителка. Това беше много мило.

- А защо започнахте да се занимавате и с гражданско образование?

- Защото съм убедена, че има нужда от него. Бих извадила половината учебно съдържание по всички предмети и на това място да вкарам социални умения: за работа в екип, да говориш пред публика, да защитаваш своята позиция, да водиш дискусия, лидерски умения.

- Мисля, че повечето ваши колеги не биха се съгласили с нещо подобно...

- И аз имам обяснения за това. В един момент нашето министерство казва: без ГО не съществува демократична система. То включва три компонента - правова държава, демокрация и гражданско общество. А това гражданско общество как да го градим? Ние сме имали такова през Възраждането, но след това сме го загубили. Факт е, че сега ни трябва, но го няма или е в някакъв зародиш. Като цяло населението е аморфно, а нали то трябва да се възпитава. Това трябва да стане в училището. Много хора биха реагирали така, защото изобщо не знаят какво означава гражданско образование. Министерството на образованието във всичките си документи е включило на първо място ГО - задължително. Но някой да е събрал учители, за да ги обучава? И в крайна сметка ГО не е предмет, който трябва да се преподава като такъв - научи оттук дотук и после го разкажи. ГО е образование за демократични граждани, които оттук нататък ще живеят в това общество и ще го изградят в нормален вид. Винаги се сравняваме с водещи демокрации. Но колко време Англия например гради своята? Ние какво искаме от две десетилетия? Но лошото е, че няма такъв предмет, той е интегрален. Това са отделни ученици. Учи се в ЗИП, СИП. Мога да кажа, че 20 ученика съм подготвила за демократично гражданство, останалите 180 - не съм.

- В днешно време, когато българският учител не се ползва с особено уважение, най-вече сред учениците, вие как постигате това да сте любим преподавател?

- Не мога да твърдя, че имам отговор на този въпрос, но съм мислила по него. Стигнах до следните изводи. Аз съм абсолютно убедена, че всеки човек трябва да прави нещо, за което е роден. И аз знам, че правя нещо, което е трябвало да правя в този свят. Изпитвам удоволствие, когато влизам в час да преподавам. И то си ми личи. И се усеща от учениците. Вече имам дълги години стаж. Знам всяко нещо кога и по какъв начин да го кажа. Това е едно. Второ - независимо от това, че преподавам предмет, който не спада към точните науки, имам много точни и ясни критерии и не отстъпвам нито милиметър от тях. И даже учениците с афинитет към математиката ме харесват, защото всичко им е ясно. На трето място аз ги възприемам като възрастни хора, а и те са си такива - от 17 до 19 години. И другото - проблемите в живота трябва да ги оставиш зад вратата на класната стая.